Стивън Бакстър
Война на световете (20) (Изтреблението)

20.
Окупирана провинция

След като закусили набързо и се натоварили в каруцата, Милдред дала знак на конете и те поели с търпелива и тежка стъпка през разорания терен. Франк седял на капрата до Милдред, макар и неохотно — чувствал се неудобно, че той се вози, а мнозина други вървят пеша, но по-опитните сред подчинените му настояли, че командващият офицер трябва да е в челото на колоната.

Било изключително странно, нереално почти, да излязат на открито, нищо, че марсианци не се виждали никъде. Разговаряли тихо, Милдред го разпитвала за живота му. Особен интерес проявила към връзката му с Уолтър — била чела книгата му. По-късно Франк ми призна, че в онзи момент въпреки обстоятелствата го обзела типичната завист на по-малкия брат. В другия край на полето малко стадо крави мучало жално.

— Надявам се Джими Роджърс да си издои добитъка въпреки марсианците — строго казала Милдред.

Едното колело потънало в дълбока ровина и каруцата се разклатила опасно.

— Виждам, че страниш от пътищата, Милдред — отбелязал стреснатият Франк.

В отговор тя посочила напред, където хоризонтът се размивал в утринна мъгла. Чак тогава Франк различил две бойни машини в далечината, изненадващо високи въпреки разстоянието. Приличали на оживели църковни кули, тръгнали на обиколка из английската провинция.

— Ето затова — пояснила Милдред. — Плъзнали са навсякъде, излизат от ямите по периметъра и от тези във вътрешността, разрушават пътища и железопътни линии, режат телефонните жици. По-добре да не им се врем в краката. Затова ще минем далеч от пътищата и ще заобикаляме селата. Теренът е пресечен, така че ще друса…

Била права за последното. Дори обработваемите площи и пасищата били със силно пресечен терен, редували се хълмове и долчинки. Имало нещо клаустрофобично в пейзажа, Франк го оприличил на гигантска зелена уста, зейнала да ги погълне в студения мартенски ден. Макар да не бил военен от кариерата, и той се чувствал притеснен от скъсеното зрително поле.

Милдред го измерила с поглед.

— Нали си чувал за Чилтърнските стръмнини? Шейсет мили висока земя от дефилето на Горинг на югозапад, където минава Темза, до Хичинското дефиле на североизток. Точно с тях се занимават в момента военните ни стратези в Лондон, Олдършот и на другите места, сигурна съм. Камениста земя с много разположени нагъсто възвишения и тесни клисури между тях. По всичко личи, че марсианците не са избрали случайно да се приземят точно тук — мястото е идеално за плацдарм. Естествено укрепена зона, откъдето могат да ударят във всички посоки, най-вероятно към Лондон. А междувременно, всички ние сме в капан тук.

— Ние ли? Кои „ние“?

— Това е един от въпросите, които трябва да се обсъдят. На мен ми наредиха да оставя хората ти в Абътсдейл, а теб да те откарам в Имението. Не е далече.

— Имението?

— Там ще си почетният гост на вдовстващата лейди Бонвил. Емили вече прибра подполковник Феърфийлд и други старши офицери от тази част на Кордона, повикала е и първенци от Абътсдейл и околните села — местния полицай, началника на пощата, банковия управител, такива. Джими Роджърс, който е най-големият земевладелец по нашите места…

— Господарката на имението си е поканила гости? — засмял се Франк. — Не е ли твърде средновековно, за бога?

— Ми, огледай се. Возиш се на конска каруца през полето! Наоколо обикалят извънземни машини, но самите ние рязко се върнахме в Средновековието, не мислиш ли? Колкото до лейди Бонвил, подозирам, че тя по-трудно ще преглътне немците във войската ви, отколкото марсианците. От старата школа е тя. Работата е там, че трябва да измислим как да нахраним и подслоним невръстните ви войничета. Сигурно са стотици на брой.

— По-скоро хиляди. Ако са оцелели.

— Това са много хора и много празни стомаси. Едва ли сте си докарали достатъчно продоволствие.

Франк се замислил над думите й.

— Имаше полеви кухни, но… Не, едва ли са осигурили много храна. За два-три дни, предполагам.

Милдред въздъхнала.

— Очаквали сте кратка военна кампания в район с отлични транспортни връзки, а не обсада. В краткосрочен план ще трябва да разчитаме на запасите си. Но много скоро… тези ваши момчета. Повечето са младички, нали така? Силни, здрави и свикнали на дисциплина.

— Последното може да се окаже не дотам вярно.

— О, нямай грижа. Като ги хвана да орат нивите, бързо-бързо ще си спомнят какво е дисциплина.

Франк примигнал сащисано. Само преди няколко часа се криел в плитък окоп под прицела на извънземни завоеватели, а сега тази забележителна жена му говорела за оране на ниви.

— Измислила си всичко, нали?

— За съжаление, няма как да използваме трактори, защото марсианците очевидно имат непоносимост към двигателите с вътрешно горене. Така че ни чака тежка работа. А и ще се наложи да разчистим част от пасищата, за да ги засеем.

Франк плъзнал поглед по кроткия провинциален пейзаж наоколо си. Както щеше да ми каже по-късно, чувствал се като безполезен гражданин, който не разбира какво му говорят.

— Мислех, че отглеждате достатъчно продукция, за да задоволите поне собствените си нужди.

Тя се усмихнала.

— Уви, не. Допреди трийсет-четиресет години се изхранвахме, но после започнаха да внасят евтино зърно от Европа и Америка и много фермери фалираха. Гората превзе част от обработваемите земи, други бяха превърнати в пасища за добитъка. Е, в обозримо бъдеще американското жито няма да стига до нас. Имаме късмет, че местните още помнят кое как се прави…

Обсъдили и други подробности. Откъснатите от света войски разполагали с известни количества медикаменти и медицинско оборудване, но сред цивилното население също имало ранени, а наличностите в аптеките били ограничени. Разумно било да съберат на едно място всички лекарства и превързочни материали и да ги разпределят според нуждите. Електричеството така и не било стигнало до всички селца в района. Имението имало собствени генератори, но те се нуждаели от гориво, а то нямало как да се достави, така че щом резервите се изчерпят, и там светлините скоро щели да угаснат. Водата също щяла да се превърне в проблем, но в Абътсдейл имало стари кладенци, които можели да се отворят отново с цената на малко мускулна сила…

Скоро Франк усетил, че умората започва да го надвива. Не бил спал две нощи поред. Побивали го тръпки, обаждали се болежки на странни места — неприятно подръпване в единия глезен, схванато рамо. Светът наоколо му бил зелен и ведър, ала усещането за нереалност се усилвало. Сякаш бил жертва на някаква измама, която ще се разпадне всеки момент и ще го захвърли обратно в среднощния кошмар на смазани тела и буксуващи умове.

Милдред му хвърлил поглед изпод вежди.

— Добре ли си?

— Горе-долу. Не е нещо, което да не мине от чаша силно уиски… — отвърнал механично той и чул гласа си сякаш от разстояние.

А после, за свой ужас, осъзнал, че плаче.

Милдред дръпнала юздите. Повикала Верити, прошепнала й няколко думи и младата жена се качила на капрата до Франк. Каруцата продължила бавно напред. След известно време, поуспокоен от присъствието и окуражителните думи на Верити, Франк задрямал.