Стивън Бакстър
Война на световете (35) (Изтреблението)

7.
На брега

След като подминахме успешно заплахите на откритото море, конвоят ни се пръсна, по-големите товарни кораби поеха към пристанищата по южните и източните брегове, а военните съдове се отправиха към своите пристани.

Колкото до пътническата флотилия, ние навлязохме в залива Уош и там, близо до брега, ни очакваха множество рибарски платноходки и други малки съдове, по подобие на флотилията, която ни бе транспортирала от фризийския бряг. Заедно с лейтенант Грей, сержант Лейн и немалък брой други пътници, аз и раницата ми се озовахме на миризливата палуба на рибарски съд и се наложи да изтърпим още един мъчително бавен преход през плитчините и наносите, задръстващи големия залив. Вече се бе смрачило и как капитанът ни — стар морски вълк с обветрено лице и бяла като сняг брада — успя да ни преведе през всички препятствия до светлинките на брега, не знам. От мрака наоколо ни се чуваха ругатни и звън на камбани, оповестяващи поредната заседнала лодка. Но нашата стигна до брега без произшествия и аз с огромно облекчение стъпих отново на твърда земя.

Намирахме се в естуара на Грейт Оуз, недалече от град Кингс Лин. Чакаха ни автомобили, пребоядисани в армейско зелено, и Грей без бавене тръгна да потърси отговорника, за да ми осигури транспорт навътре в страната. Сержант Лейн трябваше да се присъедини към своята част, но бе така любезен да остане с мен, докато Грей уреждаше нещата.

Шофьорката на автомобила настоя да види документите ми. Оказа се, че паспортът вече не е достатъчен, за да стъпи поданик на Негово Величество на британска земя, и преговорите се проточиха.

— По дяволите! — изруга Грей. — Изобщо не се сетих. Трябваше да ви уредим военни документи.

Шофьорката, около четиресетгодишна и с колосана униформа, изглеждаше компетентна жена и склонна на компромиси. Претегли ме с поглед и се ухили.

— Е, не ми изглеждате особено опасна, госпожо. Разрешено ми е да транспортирам един затворник под охрана. Но ще трябва да прегледам съдържанието на раницата ви. И трябва да има още някой отзад, при нея… освен вас, лейтенанте.

Грей въздъхна.

— Щом казвате. Сержант Лейн?

— Сър?

— Мобилизирам ви. А сега да се качваме на тази таратайка и да потегляме към ярките светлини на Кингс Лин…

Лейн се съгласи с широка усмивка.

— За предпочитане е пред казармите. Първите питиета са от мен, госпожице — прошепна ми той, докато се настанявахме в колата.

Неделната нощ изкарахме в града, от който аз не видях почти нищо.

По-късно научих, че Грей и Лейн са ходили на кино, където гледали „Любовницата на кайзера“, холивудска драма от ранните дни на Шлифеновата война, съчетаваща документални снимки на събитията с актьорска игра. Ако се съдеше по вида на спътниците ми сутринта на следващия ден, двамцата не си бяха легнали след края на филма.

Подкачих ги, докато се качвахме на влака.

— Обсъдили сте надълго и нашироко достойнствата на филма, а, господа?

Грей изсумтя.

— Филмът… пълна глупост… не помня няколко храбри американци да са спасявали Париж самосиндикално.

Влакът потегли рязко и лейтенантът пребледня.

Лейн се засмя.

— Май не само военни спомени се връщат, така ли е, сър?

— О, я стига, Тед. Радвай се на свободния си ден и ме остави на мира.

— Както кажете, сър.

Отправихме се на югозапад през Питърборо и Нортхамптън към Оксфорд, където щяхме да се прехвърлим на друг влак. Зяпах през прозореца, нетърпелива да събера впечатления от частично окупирана Англия след двегодишното си отсъствие. Линията минаваше доста далече от Марсианския кордон, но въпреки това се виждаха оклепани с камуфлажна боя сгради и железопътни линии, дори телефонните кабели бяха замаскирани. Много малко автомобили и камиони се движеха по улиците заради склонността на марсианците да се целят в механичните транспортни средства. Макар и много рядко, марсианците извършваха набези извън Кордона и никоя част от големия британски остров не беше изцяло имунизирана срещу нападения. Разбира се, камуфлажните платнища и маскировъчната боя не биха могли да спрат бойна машина, защото марсианците засичаха топлината на маскираните двигатели, но машините им бяха ограничен брой и не можеха да проверяват всичко подробно, което правеше предпазните мерки разумни.

Влакът спираше и на други места, които не ми бяха познати — Южна Англия наистина се бе променила. Една от тези нови спирки представляваше набързо построена казарма на голяма площ, като жилищните помещения бяха стъкмени от дърво, бетонни панели и дори гофрирана ламарина, и сигурно се превръщаха в истинска пещ през лятото. Постройките бяха с прави линии и ъгли, националният флаг се вееше навсякъде, а по периметъра бяха вкопани артилерийски гнезда. В същото време на една поляна край малката гара безгрижно играеха дечурлига, сякаш новопостроеният лагер не беше военна база, а ваканционно селище като онова в Норфолк, където бях ходила на кратка почивка с Джордж и Алис в годината преди Първата война. Железопътната гара си нямаше име.

— Какво е това място?

Грей беше задрямал.

— Мм? Кое време е? — Погледна разписанието, което носеше в джоба си. — Ако се движим по график, трябва да е Лагер А-Едно-43.

— Лагер ли? Но тук играят деца.

Лейн се обади:

— Личи си, че последните години сте били в чужбина, госпожице. Това е едно от градчетата на Чърчил. Уинстънвил им викат.

— Аха. Бежански лагер.

— Повече от това — поправи ме Грей. — Лагерите функционират като малки градове, имат си магазини, лекарски кабинети, училища и параклиси, всичко това е организирано и построено за нула време. Има десетина такива, ако не и повече. Номерират ги според шосето, край което се намират.

Бях запозната с идеята. Всичко това беше следствие от несекващата марсианска заплаха срещу Лондон. В столицата все още живееха милиони, хванати в капан, и значителна част от националния ресурс се насочваше към изхранването на тези хора, извеждането им от Лондон и последващата грижа за растящия брой бежанци в лагери като този.

Само че Лондон винаги е бил нещо много повече от гъсто населен град. Беше сърцето на британската икономическа активност, неин финансов център, важно пристанище и средище на промишлеността — заводът в Улуич например, сега опожарен и смазан, доскоро бе най-големият ни производител на муниции. След като марсианците удариха столицата, реорганизацията на националното стопанство стана неизбежна. Сега другите британски пристанища, от Хал до Харуич и от Саутхамптън до Ливърпул, поемаха товарите, обработвани преди това в Лондон, изграждаше се нова, маскирана транспортна мрежа. Нови фабрики никнеха из цялата страна, финансирани със заеми от Германия, Щатите и други страни; големи участъци от Северна Англия бяха разкопани и превърнали в открити мини за добив на алуминий с марсианската технология. Ала обичайните слухове за незаконни печалби не секваха и сега — дори в компанията на марсианците богатите ставаха по-богати, а бедните — по-бедни.

Правителството също бе претърпяло промени. Голяма част от властта бе преминала в ръцете на областните губернатори под управлението на премиер-министъра Лойд Джордж, който се бе изнесъл заедно с кабинета си в Бамбъро. (Генерал Марвин беше загинал през 1921-ва, убит от марсианците при една глупава атака, която бе настоял да предвожда лично, за да не остане по-назад от Чърчил.) Кралското семейство все така се криеше в Делхи, което се посрещаше от хората с нескрито облекчение — ако не друго, поне кралят бил на сигурно място, така казваха всички.

— И ги наричат Уинстънвил?

Грей ме изгледа.

— Нали знаете, че Чърчил е губернатор на Лондон? Човекът мисли мащабно.

— Голяма работа е той — вметна Лейн и се ухили. — Добрият стар Уинстън.

В Оксфорд се прехвърлихме на друг влак. Гарата беше нова, в индустриален район, който опасваше историческата сърцевина на университетското градче. Въздухът в ранния следобед ми се стори някак странен, с привкус на електричество — като наситения с озон въздух на морския бряг сутрин — освен това имаше особен зеленикав оттенък, който ми навя неприятни спомени. Питах се какво ли произвеждат тези нови фабрики с откраднатите от марсианците технологии.

Отдъхнах си с облекчение, когато се качихме на междинния влак, който щеше да ни откара право на юг през Саутхамптън до Портсмут. Докато минавахме през Абингдън, Грей каза, че сме много близо до Марсианския кордон. Влакът изви в широка дъга и по цялото му протежение се виждаха лица, залепени за стъклото на прозорците, вперили богобоязливи погледи на изток. Но марсианци не видях… не и в онзи ден.