Стивън Бакстър
Война на световете (58) (Изтреблението)

30.
Странни преговори

Кук впери нетрепващ поглед в мен.

— Можеш ли да го направиш? — притиснах го аз.

— Да — отвърна той хладно. — Защо ти е да ходиш там?

Разказах му официалната версия.

— Идеята е на Уолтър. Девер ми…

— Пак той, аман.

— Уолтър вярва, че има начин да се общува с марсианците. Нещо, което ти вече си доказал, по своя си начин. Нося изображения, които да им покажем, скици, рисувани от Уолтър. Възможно е марсианците да открият някакъв смисъл в тях. А дори да не стане така, поне има шанс да се смилят над нас, ако им покажем, че сме достатъчно интелигентни да търсим контакт.

Бърт набучи още картофи на вилицата си.

— Загуба на време — изломоти с пълна уста. — Овчарското куче „общува“ с господаря си, но пак е само куче. И в рими да лае, пак няма да го приемат в „Итън“ или „Хароу“! Най-много да го наритат и да го пратят на пасището. Уолтър Дженкинс винаги е бил завеян идиот.

— Но точно той предложи да се свържем с теб, Бърт. Чул е какво правиш тук. Ти си единственият човек, който може да построи мост между нас и марсианците, да ни осигури някакъв шанс. Целият свят е заложен на карта, Бърт. Бъдещето. Да, според теб Уолтър е глупак, но не си ли струва поне да опитаме?

— Хм. Ти какво мислиш, Мери?

Жената вдигна рамене.

— Друго искам да попитам аз. Какво ще спечелим ние от цялата тази работа?

Бърт кимна и погледна към мен.

Не знаех какво да отговоря.

— Ами, дори не знам какво би представлявало интерес за вас, което аз да… Пари, съкровища…

— Има едно нещо — каза Бърт и погледна към коридора, който водеше към спящото бебе.

— За Бел ли се тревожиш? — предположих. — За бъдещето й?

— Тревожа се, че може да няма бъдеще. — Погледна ме напрегнато. — Виж. Още не съм го видял при човеците, но ще се случи. Виждал към го при рибешките хора.

— Цитереанците? Какво си виждал?

— Когато марсианците ловуват… Те не са просто хищници. Не са като лъвовете, не се прицелват само в най-слабите екземпляри. Не, те са по-умни. Марсианците пробират. Искат един ден да бъдат фермери и овчари, а не ловци.

— Тоест — намеси се Верити — искат да превърнат цитереанците в домашни животни, в добитък, така ли? Както и нас.

— Вижте какво са направили със собствените си хуманоиди! У ни един от тях не е останал и грам кураж, грам желание за съпротива. Точно това искат марсианците в дългосрочен план.

Кимнах.

— И казваш, че искат да направят същото с цитереанците…

— Вземат най-слабите и нищо чудно, защото те са лесна плячка. Но отнасят и най-силните. — Почука с пръст по челото си. — Ето това виждам аз и до този извод стигнах. Не искат силната кръв да се предаде на следващите поколения. Селективно отглеждане. Наблюдават ги, виждат кой се съпротивлява най-упорито, кой е най-изобретателен в бягството и криенето.

Вече разбирах какво иска да каже.

— И когато дойде нашият ред…

— Мисля, че тогава ще подходят още по-систематично. Може би ще ни насъскат едни срещу други, ще ни накарат да се бием като кучета или петли… като гладиатори, ако щеш. Представете си го само. Марсианците седят с големите си зъркели около ямата, дюдюкат, крещят и правят залагания за победителя. Какъв спектакъл, а? А може би ще ни накарат сами да се ловим. Във всеки случай ще се грижат добре за победителите, докато са им полезни или забавни, но няма да им позволят да се размножават. И така ще елиминират силата от кръвната ни линия. А сега да се върнем към настоящето — кого според вас ще видят марсианците като най-силния екземпляр в човешкото стадо тук, в Бъкингамшир?

— Аха — кимна Верити. — Ти вече си привлякъл трайно вниманието им. Боиш се, че теб няма да убият, но ще затрият потомците ти. Затова криеш бебето в тази дупка под земята. Не е просто от страх, че хората ще потърсят отмъщение. Страхуваш се за Бел.

— А вие не бихте ли се бояли? — Погледна ме право в очите. — Ще направя онова, за което молиш. Но в замяна искам да ми обещаеш, че Мери и Бел ще бъдат изпратени на безопасно място.

Ако изобщо има безопасно място, помислих си аз.

Мери стисна ръката му.

— Не, Бърт! Никъде не отивам без теб!

— Аз ще оцелея — увери я той с характерната си ухилена усмивка. — Познаваш ме. Но това… — И махна с ръка към мен. — Това е подарък, който ни се поднася на тепсия! Ако можем да отведем момиченцето си на сигурно място…

С Верити го обсъдихме набързо на четири очи.

— Бърт Кук си е такъв — казах. — Обича всички да му играят по свирката. Но в разсъжденията му има известна логика, не мислиш ли? Брутална, но и рационална. Винаги е бил такъв, дори Уолтър го е забелязал.

— Да, но се питам как ще погледнат на това военните и политиците. Предателят, заради когото стотици са изгубили живота си… Какви ли обвинения ще му повдигнат, ако им падне в ръцете? Май ще трябва да напишат нов закон специално за него. Престъпления срещу вида.

— Верити, мислиш ли, че трябва да го направим? Да сключим сделка с Кук?

— Така ще стигнеш до Редута — изтъкна тя и се усмихна. — А и ще направим добро, ако изведем момиченцето оттук. С други думи, всички печелят.

— Така е.

Върнахме се при Кук и Мери. Верити попита направо:

— Бърт, имаш ли достъп до телефон?

Той, разбира се, имаше.

Отне ни двайсет и четири часа да се подготвим.

Планът включваше разходка с цепелин над Кордона близо до мястото, където се намирахме в момента, докато Бърт организираше диверсия на север с надежда да отклони вниманието на марсианците. Отряд морски пехотинци щяха да се спуснат от цепелина, да вземат Мери и Бел от пещерите и да ги изтеглят на дирижабъла. Такъв беше планът. По-голямата част от двайсет и четирите часа отидоха за преговори, защото Кук все не беше доволен от получените уверения, накрая се наложи лично Чърчил да говори с него.

Разбира се, нито Кук и Мери, нито дори Верити знаеха за истинската цел на всичко това, не знаеха за оръжието, което носех във вените си. Господин Чърчил без съмнение бе наясно с истината, но не спомена нищо за това по време на телефонния разговор.

През втората ни нощ в пещерите, както и през първата, Кук ни предложи купчини одеяла и ни посъветва да поспим. Не можах да заспя.

Излязохме от пещерите в полунощ. Било е петък, деветнайсети май, както показа проверката ми след време. Кук твърдеше, че ще е по-безопасно да навлезем в Редута след полунощ, защото в малките часове на деня марсианците били най-спокойни.

Тръгнахме въоръжени, но по съвет на Кук оставихме оръжията си в една канавка, преди да стигнем до марсианската база — нямало да ни позволят да внесем оръжия. Носех със себе си скиците на Уолтър в протритата кожена папка, както ги бях носила по целия път от Берлин.

И така, вървяхме през тихата нощ към ямата на марсианците. С всяка следваща крачка страхът ми се засилваше, страх, който таях в себе си от началото на това странно пътуване. Имах чувството, че в мрака и тишината усещам физически отровата, която циркулираше с кръвта ми. Марсианците бяха язва на Земята, но и аз носех причинител на язва в кръвта си, сякаш тялото ми бе огледало на цялата ни инфектирана планета.

Стигнахме до Редута малко преди четири сутринта. Албърт Кук ни се ухили в сивкавия светлик, почти сякаш бе прочел мислите ми.

— Чували сте за Тъмна Индия, дами. Добре дошли в Тъмна Англия.