Стивън Бакстър
Война на световете (34) (Изтреблението)

6.
Битката в Северно море

На борда на „Непобедим“ майор Ерик Идън спял дълбоко. Изкъпан, нахранен и облечен в чиста униформа, той спял върху купчина одеяла на пода в една офицерска каюта, която, дори в разгара на междупланетна война, си имала килим, кожени кресла и портрети на Нелсън по стените. Било по пладне, но изтощението от половин огнярска смяна в машинното надвило Ерик. Проспал дори камбаните, които призовали за неделната служба.

А после прозвучала сигналната тръба за тревога.

Ерик се събудил моментално. Не бил чувал този сигнал преди, но веднага разбрал какво вещае, а и офицерите наоколо му, както морските, така и армейските, също наскачали. Не му бил възложен конкретен пост и той се зачудил дали да не слезе отново в машинното и да помогне според силите си. Ала изкушението да разбере какво става било твърде силно, затова се отправил към палубата.

Стигнал горе навреме да види как вдигат знамето. Наоколо му царял хаос, моряците от екипажа тичали да заемат местата си, големите оръдия се въртели на лафетите си, а черният пушек от комините браздял небето. Сетил се отново за огнярите, които се трудели в търбуха на кораба.

Обхванал с поглед морето и видял, че „Непобедим“ е част от дълга и плътна колона кораби с развети знамена и бълващи дим комини. Някои от корабите били дреднаути с характерния си профил, с двата големи комина и четирите тежки оръдейни установки при носа и кърмата. Гледката била величествена и вдъхновяваща, мащабът й — неочакван.

После Ерик осъзнал, че гигантската колона от кораби завива в широка дъга през сивото море. Слънцето било високо в ясното и безоблачно небе. Смущение обзело Ерик. Бойната група променяла курса си, но накъде? И по-важното — защо?

А после се чул лай на оръдия откъм корабите в челото на колоната. На Ерик се сторило, че различава полета на снарядите, но все още не виждал по какво стрелят.

— Ще бъде забавно — подхвърлил мъжът, който стоял край парапета до него. Моряк, но не от екипажа на „Непобедим“, а от „Минотавър“, ако се съдело по емблемата на кепето му. Говорел със северняшки акцент, вероятно от района на Даръм.

Ерик го погледнал озадачено.

— Какво имате предвид?

Морякът го измерил с поглед.

— Вие сте онзи с марсианците. Бях на лекцията ви.

— Онзи с марсианците — тихо се засмял Ерик. — Сигурно може и така да се каже. Чувствам се точно толкова объркан тук, между другото, колкото и в онзи цилиндър. — Погледнал към слънцето. — Кое време е?

— Малко след пладне.

Ерик се замислил за графика на плаването.

— Значи сме някъде в средата на океана. Не би трябвало да налетим на марсианците, докато не наближим брега… Нали така? И накъде завиваме? Слънцето е твърде високо. Дори не мога да се ориентирам накъде е юг.

Морякът посочил вдясно от себе си.

— Юг е натам, откъдето дойдохме. Отплавахме от Брест, сигурно поне това си спомняте…

— Да, да.

— Поехме на север през Ламанша. Ще се срещнем с ескадрилата, която е потеглила от Скапа Флоу, после ще ескортираме пътническата флотилия до английския бряг.

— Но сега сме в открито море. И обръщаме… накъде, на изток? А не на запад, към Англия.

— Защото марсианците са там, сър. Все още не ги виждаме, но са там, на север. Така поне твърдят слуховете. Забелязал ги цепелин. Група бойни машини насред Северно море. Изобщо не би трябвало да са там. Цепелинът се прибирал след разузнавателна мисия над гнездото им в Англия и извадил лошия късмет да мине над тях. И добър за нас, защото успял да изпрати съобщение, преди да го свалят…

— С топлинен лъч?

— Да.

— Марсианците не могат да плуват, по дяволите. В това няма смисъл. Не са си докарали кораби. Изобщо не би трябвало да са в морето.

— Дори човек, който не може да плува — спокойно отбелязал морякът, — може да стои в плиткото и да размахва меч.

Тогава Ерик съобразил.

— Догър Банк. Разбира се.

Морякът кимнал мрачно.

— Онази пясъчна плитчина е на стотина мили от брега и в най-плитките си участъци е дълбока само трийсетина метра. Удобна платформа за сражение, не мислите ли? Ако си в бойна машина, висока трийсет метра, а вече знаем, че могат да разгъват краката си допълнително…

Двамата се заговорили откъде биха могли да знаят марсианците за плитчината. Разсъжденията им не се различавали значително от разговора, който аз бях дочула на рибарската платноходка. Щом марсианците могат да „виждат“ през облаци, мъгла и в тъмното, защо да не могат и през трийсет метра вода? Летящите им машини сигурно са картографирали морското дъно също толкова точно, колкото и сушата. Колкото до това как бойните машини са стигнали до плитчината…

— Те нямат кораби — разсъждавал на глас Ерик. — Но, както казахте, може просто да са стигнали дотам пеша. Под водата. Сигурно им се е сторило много странно преживяване, тъй като техните морета са плитки…

— Ако не друго, това поне ще ни осигури помощта на немците. Английският канал не е много дълбок. Сигурно лесно биха стигнали под вода до европейския бряг…

— Да, но днес? Какво ще стане днес според вас? Каква ще е тактиката ни?

Морякът, видимо интелигентен и опитен човек, макар и с нисък ранг, изглеждал доволен, че офицер се интересува от мнението му.

— Ще ви кажа какво бих направил аз, ако адмирал Джелико ме попита. — Начертал с показалец невидима карта върху дланта си. — Тук са марсианците при Догър. А тук — пътническата флотилия, която ще мине достатъчно близо до тях, за да е в обхвата на топлинните лъчи. Аз бих ги предупредил да обърнат на юг, а ние, вместо да се движим на северозапад към Англия, трябва да завием дясно на борд, ето така, и да се отправим на изток.

— Аха. Да минем между марсианците в плитчината и пътническата флотилия.

— Именно. Да отвлечем вниманието на марсианците. А междувременно ескадрилата, която идва от север, също ще завие на изток и ще мине северно от Догър Банк.

Ерик се намръщил.

— В колона по фланга? Вместо да се насочат челно към марсианците?

— Такава е тактиката. Държиш корабите си в група, така че да се защитават един друг, и обърнати настрани, за да стрелят с оръдията си. Най-вероятно ще открием стрелба веднага щом марсианците влязат в обсег, дори ако са отвъд хоризонта и не ги виждаме, с надеждата да уцелим някоя машина. Така де, трябва да се възползваме от по-големия си обсег — топлинните лъчи стрелят само по права линия, след като засекат мишената си визуално, а нашите снаряди летят по дъга и могат да прехвърлят хоризонта.

— Хм. Да, но те прехващат с лекота снарядите ни в полет.

— Точно затова трябва да ги засипем със снаряди. Не можеш да отстреляш всяко ледено топче по време на градушка, нали?

— Така е.

— Германците пробваха да пратят срещу тях подводниците си, но онези гадини виждат във водата и ги прехващат с лекота. Но така или иначе, трябва да си опитаме късмета. Иначе ще стегнат Англия в непробиваема блокада.

С последното Ерик не можел да спори.

А после в стрелбата се включили и оръдията на „Непобедим“.

Ерик имал чувството, че внезапно се е озовал в центъра на полесражение. Корабът имал четири дванайсетинчови оръдия и шестнайсет четириинчови; когато всички те открили огън, корабът се разтресъл, трясъкът бил оглушителен, а барутът, в добавка към черния въглищен дим от комините, обвил „Непобедим“ в саван от задушлива мараня. Ала Ерик останал на мястото си при парапета, той, както и събеседникът му. Вече всички кораби в групата стреляли, цялата разтеглена на запад и изток колона.

Морякът изправил гръб и посочил.

— Там! Виждам как падат снарядите! Вече сме близо до плитчината!

Ерик присвил очи и видял фонтани от вода, колони, издигащи се на петдесет-шейсет метра във въздуха.

Видял и друг вид експлозии, не в далечината, а във водата близо до техните кораби. Взривове, гейзери. Топлинни лъчи, без съмнение. Самите те били невидими, но когато ударели водата, я изпарявали в миг, експлозивно и в гигантски количества.

— По-близо сме, отколкото си мислехме — промърморил морякът. — Виждат ни.

А после марсианците при Догър Банк коригирали прицела си.

Лъч ударил съд само на два кораба от „Непобедим“, облизал го почти любовно. Всичко, до което се докоснел лъчът, пламвало, стапяло се или експлодирало — корпусът, постройките върху палубата. Скоро дим и пара обвили кораба, бронираният му корпус се напукал, комините се сринали, бълвайки пара. Корабът се килнал настрани почти веднага и Ерик видял хора да скачат отчаяно във водата. Уви, повечето от тях се сварили живи със сърцераздирателни писъци, сякаш някой ги бил хвърлил в казан с вряла вода. Палубата на съседния кораб в колоната гъмжала от хора, които се опитвали да издърпат с въжета и колани оцелелите. Сражението продължавало.

В сравнение с марсианците човешките кораби изглеждали примитивни, бавни и тромави, а димът, бълващ от комините им, бил символ на безнадеждната им изостаналост. Ала всеки от тези тромави съдове носел на борда си по повече от хиляда души екипаж. Ерик се почувствал гол и уязвим. Тежката броня на уцеления кораб с нищо не му помогнала. А „Непобедим“ нямал дори такава, бил линеен крайцер с много по-тънка броня в полза на по-добра маневреност и по-висока скорост.

Снарядите все така летели към марсианската позиция. Събеседникът на Ерик бил измъкнал отнякъде бинокъл и твърдял, че вижда бронзовите качулки на бойните машини.

— Много са! — възкликнал той. — Една падна! И още една!

Макар марсианците да били заети с отстрелването на връхлитащите снаряди, бронзовите им глави току се завъртали в една или друга посока, прехващали корабите и те един по един ставали жертва на топлинен лъч.

А после един от корабите буквално изчезнал в мощна експлозия и големи шрапнели се разхвърчали във всички посоки, запратени от остатъчното въртене на смазаните турбини. Никой не би оцелял при подобен взрив, осъзнал Ерик.

Морякът казал мрачно:

— Лошо ще стане, ако марсианците му хванат цаката. Удряш машинното и целият кораб става на парчета…

А после топлинен лъч облизал „Непобедим“.

Ерик погледнал надолу и видял как бронята под неговото място при парапета се смачква като хартия в невидим юмрук… било като магия, от само себе си сякаш… видял как нажежени до бяло парчета падат във врящата вода. Чул писъци на мъже, изхвърлени като играчки през борда. Свил се в очакване на експлозията, която щяла да го убие… но корабът само потръпнал силно и продължил.

— Удариха ни, но още сме на вода! — Морякът от „Минотавър“ плеснал Ерик по рамото. — Случайно да сте лекар, сър?

— Бих могъл да мина за медицинска сестра.

— Тогава елате с мен.

Ерик го последвал по тясна стълба към помещение под палубата, което се използвало като лазарет по време на битка. Тук донасяли ранените, разпределяли ги според тежестта на нараняванията, после военните лекари с бели престилки им оказвали първа помощ, преди санитарите да ги отнесат в спалните отделения на по-долното ниво.

Ерик се включил според силите си, влачел носилки, разнасял провизии, дори превързвал шинирани крайници. Потокът от ранени сякаш нямал край. Много по-късно Ерик щеше да ми сподели, че преживяното в импровизирания лазарет му внушило дълбоко уважение към военните лекари, към Франк включително. Дори самата способност да действаш при такива обстоятелства, да мислиш, да вземаш поредица от жизненоважни решения, му се струвала проява на героизъм.

Ала неспособността да следи сражението го убивала. В лазарета нямало люкове, през които да види какво се случва навън, чували се само трясъци на експлозии, лаещият звук на корабните оръдия и ревът от съприкосновението на топлинни лъчи с вода. Корабът се тресял постоянно и започвал бавно да се накланя.

Ерик изгубил представа за времето, надвит от усещане за неминуема катастрофа. Не знаел минути ли е траяло пребиваването му в лазарета, или часове. Винаги бил смятал, че за разлика от калния хаос на наземните сражения, битките по море са някак по-чисти и абстрактни… но се оказало друго.

После, макар звуците на битката да не замлъквали, Ерик чул победоносни викове от палубата горе. Тъкмо бил приключил поредната си задача в лазарета; изгаряло го нещо повече от любопитство, неустоимо желание да разбере ще живее ли, или ще мре. Обещал си да се върне скоро и с дълбоко чувство на вина хукнал по тясното стълбище към палубата.

Снаряди все така разсичали въздуха, морето вряло, осеяно с потъващи кораби. Ерик успял да намери моряка от „Минотавър“.

— Там! — Мъжът сочел към хоризонта, където продължавали да валят снаряди. — Там! — извикал отново през несекващия трясък на оръдията.

И тогава Ерик го видял — линия от ниски сенки по протежение на северния хоризонт, сиви в мъглата. Гледката била удивителна.

— Това е ескадрилата от Скапа! Дреднаутите! Сега вече ще дадем урок на марсианците, помнете ми думата!

Но после топлинен лъч намерил един от линейните крайцери в колоната на „Непобедим“. Последвала мощна експлозия, корабът сякаш се взривил навън, а после навътре в себе си и изчезнал.

 

 

От нашата яхта ние чухме бумтеж на север, видяхме проблясъци. Но ни бе спестена гледката на умиращи кораби и марсианци.

По-късно научих, че в битката сме изгубили приблизително трийсет процента от военноморския си ескорт и само пет процента от пътническите кораби. Загубите на марсианците бяха неизвестни. Почти всички конвои понасяха подобни загуби, но това не спря транспортирането на хора и стоки през океана. Както казал на Ерик неговият моряк, и както изтъкна пред мен сержант Лейн, най-важно било марсианците да не стегнат Британските острови в блокада. По този въпрос всички били на едно мнение.

Самата аз минах далече от битката и продължих към Англия без инциденти.