Стивън Бакстър
Война на световете (25) (Изтреблението)

25.
Как започна отстъплението

В онази кошмарна сутрин двете със снаха ми — Алис бе преметнала куфара си през рамо с парче въже — изминахме известно разстояние с велосипедите си, а после, когато шосетата се препълниха, зарязахме колелетата и продължихме пешком на югоизток, право към централен Лондон.

Движехме се по Еджуеър Роуд, минахме през Колиндейл, Уест Хендън и Крикълуд. Пробивахме си път, понякога буквално, през поток от бежанци, поели в огромната си част на изток, а не на юг като нас. Имаше всякакви хора, включително по-заможни, които дори сега отказваха да се разделят с ценностите си, натоварени на колички или дори върху гърбовете на слуги; имаше и сърцераздирателни гледки, например една жена на средна възраст, която с мъка буташе болна старица в инвалидна количка, майки или леля навярно. Бих спряла да й помогна, но Алис не ми даде и сигурно е била права. А точно зад тази вълна от цивилни идваха победените ни войски — линейки, камиони и омнибуси, натоварени с ранени, както и няколко подразделения разчорлени, но иначе здрави войници, някои в строй, други подтичващи без ред.

Така, с цената на много усилия и изгубено време, най-после стигнахме до централната част на града.

От Падингтън поехме по претъпканите с хора улици южно от Марилбоун Роуд. Добрахме се до Марбъл Арч, където все още имаше някакво подобие на ред, макар сгъстяващ се поток от бежанци да прииждаше по Бейзуотър Роуд от запад на път към Оксфорд стрийт. На Марбъл Арч имаше полицаи, които се опитваха да поддържат реда, а войнишките полеви лагери в Хайд Парк сега приемаха бежанци, предлагайки чай, вода, храна, почивка и медицински грижи.

Алис беше дълбоко впечатлена.

— О! Духът на Лондон! Великият град още не е паднал на колене. Дали да не спрем за мъничко, Джули? Толкова много път изминахме. Чаша чай ще ми дойде добре!

Ала аз чувах стрелба от запад, надушвах миризма на изгоряло във въздуха.

— Времето ни притиска — отвърнах й. — Хайде, да се придържаме към плана. Трябва да продължим.

Запънах се като магаре на мост и накрая Алис склони да не спираме.

И добре, че го направихме, защото по това време — към десет сутринта — марсианците вече са били при Уърмуд Скрабс, голямата общинска мера край квартал Хамърсмит и Фулъм в западен Лондон, на крачка от централната част на града.