Стивън Бакстър
Война на световете (77) (Изтреблението)

15.
Уолтър Дженкинс в Далем

Осемнайсет часа след като марсианците се приземиха на Лонг Айлънд, Уолтър Дженкинс все още бил в импровизираната си наблюдателна станция в Далем — по неговия часовник било след единайсет вечерта. Засищал глада си с бисквити, жаждата си утолявал с кани кафе, всичко това подготвено, преди да започне дългото му дежурство. Вече будувал повече от двайсет и четири часа, но се надявал, че концентрацията и аналитичните му способности няма да пострадат от липсата на сън.

Струвало му се, че вече разбира стратегията на марсианците. След като станало ясно, че цилиндрите продължават да прииждат, че пороят от алуминий и огън се разпростира над целия свят, той пренасочил вниманието си от астрономията към географията, от пътуването през космоса към модела на приземяването. Отбелязвал с яркочервено мастило върху една голяма карта на света местоположението на всяка новопристигнала група в момента, в който съобщавали за нея. Вече било ясно, разбира се, че — точно както бил предсказал той — всяко приземяване съвпада с полунощ местно време, че първи пристигат безпилотните цилиндри, последвани от кораби с екипаж. Представял си как цилиндрите висят над Земята, която се върти под тях, като поток от куршуми, изстреляни от гигантска картечница.

Но те очевидно се приземявали не само на географски принцип. Марсианците явно се целели в гъсто населените места по планетата, от Азия до Австралия, и неизменно кацали край някой голям град. Първата вълна от безпилотни съдове се разбивала на избраното място, колкото да стерилизира терена, втората пристигала в рамките на един час и след още шест бойните групи излизали от ямата и провеждали мащабни, координирани, светкавични атаки срещу градовете и техните поддържащи инсталации, складове с гориво, транспортни връзки. И като обезглавявали по този брутален начин човечеството, заличавайки капитала, акумулиран от индустриалната цивилизация в продължение на векове, марсианците явно се надявали да спечелят войната бързо, с един удар.

Ала тази война човечеството не бивало да губи. Защото, ако целият свят изпаднел в ситуацията на Англия от последните две години, с празни складове, разрушена промишленост и безсилни правителства, много скоро човечеството щяло да изгуби способността си да се съпротивлява и най-вероятно никога нямало да събере сили за нов отпор. Унищожението на човечеството като независим вид щяло да приключи в рамките на едно поколение. А за децата на бъдещето щели да останат само милиони години на робство, съдба като на онези нещастни създания в марсианските цилиндри.

Ала битката още не била изгубена.

Уолтър се съсредоточил върху настоящата ситуация. Първите кацания били разпръснати — в Ню Йорк, Лос Анжелис, Мелбърн, Пекин, Бомбай, по един град с изместването на среднощната линия. Сега обаче, в рамките на последния час, докато Уолтър слушал по радиото за разрушенията в Пекин, моделът се променил и били отстреляни три мишени на един и същи меридиан — Санкт Петербург в Русия, столицата на Отоманската империя Константинопол и Дърбан в Южна Африка, като последната цел била и първият плацдарм на марсианците на африканския континент.

И тогава Уолтър видял през прозореца зелен проблясък в тъмното небе. Погледнал часовника си. Било полунощ в Берлин.

Зачакал трясъка на гръмотевицата.