Стивън Бакстър
Война на световете (94) (Изтреблението)

6.
„Фатерланд“

Зимата мина бавно за мен, в очакване.

После, в началото на март 1937-а, се качих на борда на LZ-138 „Фатерланд“ в Мурманск. Щяхме да пътуваме през късната арктическа зима, в кажи-речи най-негостоприемното място и време, което може да предложи бедната ни стара планета, макар че, както Уолтър Дженкинс не се уморяваше да повтаря, за марсианците сигурно е като прекрасно лято. Ние обаче, привилегированата международна група, щяхме да пътуваме в летящ хотел.

Събрахме се на един студен аеродрум извън града. В момента не валеше, но снегът се бе натрупал на гигантски преспи покрай почистената писта. Тук беше и самият Уолтър, седемдесет и една годишен, по-крехък от всякога. Джо Хопсън също беше тук, изявил бе желание да се включи в пътуването като придружител, асистент и водач. Като повечето военни ветерани, той беше изключително компетентен и аз се радвах, че е с мен.

Ерик Идън също щеше да пътува, навършил бе петдесет и пет и вече официално се беше оттеглил от действителна служба в британската армия, но от различни държавни агенции все още го търсеха като платен съветник по марсианските въпроси. Той също носеше белези от изгаряне, беше още един оцелял, чието присъствие ми вдъхваше увереност.

Като цяло, пътниците бяха петдесетина и от десетина различни националности, повечето учени, които не познавах, но в чиито експертни умения не се съмнявах, иначе нямаше да бъдат одобрени за пътуването от която там комисия към Федеративното посолство в Париж ги беше избрала. А предстоящото приключение, превърнало се в гвоздея на медийното и общественото внимание, беше привлякло, естествено, известните и богатите. От ветровитата ни платформа човек можеше да зърне не една и две известни физиономии. Стори ми се, че разпознавам ръководителя на експедицията — Ото Юлевич Шмит, висок почти два метра, учен и пътешественик, който вече десетина години водеше експедиции до руската част на Арктика. Не беше чудно, че в групата ни има и други герои на полярните проучвания. Ричард Бърд например, първият, стигнал до Северния полюс по въздух. Американската съпруга на новокоронясания ни крал Едуард също щеше да пътува с нас, макар да не я видях на платформата. В очите на широката общественост бракът им символизираше новата ера на презокеанско приятелство въпреки първоначалния шок от развода с предишния й съпруг. Плъзнал бе слух, че дори Вилхелм III, самият кайзер на Германия, ще участва в този амбициозен полет на борда на най-престижния въздушен кораб родно производство.

— Този е по-агресивен дори от омразния си баща — прошепна ми Ерик Идън. — Ако се озовем близо до истински, жив марсианец, ще трябва да му сложим намордник.

Ала аз скоро забравих за спътниците си, омагьосана от транспортното ни средство.

За пръв път видях „Фатерланд“ на силна утринна светлина. Дори затворен в хангара си, той беше внушителна гледка, гигантски цилиндър, полегнал върху бетона, истински исполин в сравнение с обслужващите го превозни средства. Огромният му корем лежеше върху колелета и релси, имаше стабилизиращи перки по фланговете и на опашката, където се намираше големият двигателен блок.

После се чу:

— Въздушен кораб напред!

Някакъв вид мрежа бе закрепена към бледосивата повърхност на кораба и с нейна помощ работниците като мравки го изтеглиха от хангара на ръка.

Вървяхме в голяма група към въздушния гигант и бърчехме носове от неприятната сладникава миризма — обясниха ми, че била резултат от зареждането с водород — а корабът ставаше все по-внушителен пред погледа ни. Беше поне половин километър дълъг от носа до кърмата. Ала най-силно ме порази символичното значение на този мастодонт. Може и да живеехме във време на глобални федерации, но тази политическа промяна не беше засегнала в ни най-малка степен „Фатерланд“. Целият беше в цветовете на имперска Германия, наситено жълто и черно, а на носа беше нарисуван голям черен орел и като казвам „голям“, имам предвид изображение с височина трийсетина метра. Ерик ми посочи трите гигантски гондоли, които дирижабълът носеше под корема си. Онази най-близо до носа била за пътниците, обясни той, задната била двигателният отсек, а средната била на практика хангар за бомби.

Качихме се на борда и стана ясно, че пътническата гондола е разделена на две нива, като горното приютяваше кухните, складовете и жилищните помещения на екипажа, а долното — нашите каюти, салоните и трапезариите, от които се откриваше гледка към земята долу. Големите дирижабли по правило са просторни, на този имаше дори роял и пианистът ни посрещна с отбрани парчета на Вагнер. Бързо се настанихме в каютите си. По-късно щях да открия хитроумните удобства на своята — дебелата тапицерия на стените, сгъваемите легло и маса, телефона, електрическото осветление. Но дори в онези първи мигове чувах и усещах с костите си пулса на гигантските двигатели, предаван по корпуса на въздушния кораб. Излязох от каютата и тръгнах с бърза крачка към салона, за да не пропусна излитането.

Седях с Ерик и Хопсън; Уолтър се бе оттеглил в стаята си, зает както винаги с бележки и проучвания. Салонът бе обзаведен по последен писък на модата, с бежови стени и вградено осветление, маси със стъклени плотове и столове с хромирани облегалки. На масата ни имаше дори ваза със свежи цветя. С други думи, добрата стара „Лузитания“, от която пазех толкова приятни спомени, изглеждаше парцалива и вехта в сравнение с модерния лукс на „Фатерланд“.

— Режи! — чу се вик.

И тогава се издигнахме.

Прозорците на въздушните кораби се намират по пода и стените, пътниците могат да се наслаждават на пейзажите, които пълзят под тях, но гледката към небето е блокирана от гигантския балон. А минутите след излитането предлагат най-вълнуващите гледки. Аеродрумът пропадна под нас, работниците, които стояха до котвените кули и ни махаха, се смалиха до миниатюрни куклички.

Скоро видяхме Мурманск на юг, а на север се разкри Баренцово море, със сини води близо до брега и ледени късове навътре. На хоризонта ледът скоро се сля в солидна маса. Знаех, че до полюса ще е все така. Зърнах малък конвой в морето — два ледоразбивача и няколко ниски товарни кораба. Великият северен морски път на руснаците, шест хиляди мили покрай северния бряг на Евразия, беше отворен само няколко месеца в годината, понякога дори няколко седмици, затова е разумно да потеглиш в първия възможен момент, ако не искаш да прекараш зимата в капана на леда.

Още не бяхме набрали височина, когато в небето край нас се появиха малки самолети да ни изпратят. Моноплани с корпус от лъскав алуминий и емблемите на руския имперски аерофлот върху крилата се стрелкаха покрай нас, издигаха се и пропадаха с акробатична бързина.

Ерик Идън беше впечатлен.

— Тези трябва да са от новите, с реактивните двигатели. На принципа на марсианските летящи машини. Резултат от Германо-руската война, разбира се. Нашите самолети все още се задвижват с витла.

— Идиоти — измърмори Хопсън, захапал незапалена лула (пушенето беше забранено на дирижабъла, чийто балон бе пълен със силно запалим водород). — Мухи, които бръмчат около слон.

Ала въпреки презрителните си думи и той, като всички нас, протягаше врат да зърне повратливите моноплани.