Стивън Бакстър
Война на световете (18) (Изтреблението)

18.
Летящата машина над Лондон

В нощта на понеделник спах зле.

Бях се върнала в Уест Енд преди полунощ, когато се очакваше следващата партида марсианци, поне според твърденията във вестниците, а по всичко личеше, че информацията им е достоверна. Поразходила се бях по Странд, всъщност да подишам нощния въздух. Заради ограниченията на трафика в града липсваше обичайният шум на двигатели и аз ясно чувах гласовете на други хора, излезли като мен на улицата, както и дрънченето на един влак, който тъкмо потегляше от гарата на Чаринг Крос, вероятно пълен с войска. А някъде от север, може би при Ковънт Гардън, се разнасяха развеселените гласове на подпийнали купонджии, надвикващи се с пронизителните синкопи на оркестър, който свиреше рагтайм, после долетя и тънкият звук на полицейска свирка. Режимът на Марвин явно не бе успял да изсмуче докрай веселието от града; същото се отнасяше и за марсианците.

Странно е, като си помислиш, в ретроспекция, колко добре осветен бе станал Лондон нощем в годините между двете Марсиански войни. Е, не беше чак Таймс Скуеър, но Уест Енд беше осветен през цялата нощ с електрически улични лампи, а дори по-бедните квартали на изток и юг от реката грееха, осветени къде с електричество, къде със старомодните газени фенери. Светлината бе достатъчна да скрие небето от погледа, сякаш британците, белязани веднъж от небесната заплаха, сега се опитваха да държат нощта надалече, да се преструват, че не съществува.

Ала въпреки нощното градско осветление, в полунощ в понеделник срещу вторник аз ясно видях зелените проблясъци на северозапад — втората марсианска вълна пристигаше само двайсет и четири часа след първата, сравнително близо до Лондон и точно там, където се намираше моят бивш съпруг. Чу се кратък бараж като гръмотевична буря далеч отвъд хоризонта, стори ми се, че виждам проблясъци на бяла светлина като от силни експлозии. Ала всичко свърши само за няколко минути. Възможно ли бе битката да е приключила толкова бързо? Опитвах се да не обръщам внимание на догадките на хората наоколо, които също като мен не знаеха нищо. Просто стоях, чаках и се ослушвах.

След като пълната тишина откъм фронта се проточи половин час и повече, реших да се прибера. Баровете в хотела бяха отворени и тази нощ, но гостите бяха забележимо по-малко от предната, персоналът — също. Напълних джобовете си със сандвичи, взех чаша горещ пунш и се оттеглих в стаята си. Както можеше да се очаква, по радиото нямаше никакви новини, а само патриотична музика, било тъжни балади, било енергични маршове. Изключих апарата и си легнах с надеждата да поспя.

Призори отново излязох навън.

Онзи вторник се очертаваше приятен и ясен, макар и доста хладен в ранната утрин, нищо че март почти бе приключил с нас. Небето беше синьо, само на запад белееха ниски облаци. Носех раницата си на гръб, побрала всичките ми вещи, защото не знаех какво ще донесе денят. Никой от нас не знаеше. Но не платих сметката си за хотелската стая на Странд — прибрах ключа в джоба си с идеята, че може и да се върна там. (Така и не го направих; сега, докато пиша, ключът лежи на бюрото пред мен.)

Тръгнах към реката, сърцето на града. Не се смятам за лондончанка, но изглежда, някакъв инстинкт ме отведе там в онзи критичен момент. Реката е чудата гледка под светлината на ранното утро дори в обикновен ден, без марсианци наоколо, заради хората, които обикалят по калните брегове и търсят съкровища, изхвърлени от водите на канализацията — монети, запалки, цигари и дори бижута. Тези „кални чучулиги“ бяха симптом на завърналата се крайна бедност при управлението на министър-председателя Марвин, състояние, което помним от романите на Дикенс.

Ала в онази сутрин водите на Темза ехтяха от звуците на двигатели, клаксони, камбанки и човешка глъч. Освен военноморските съдове, които помнех от предния ден, сред тях оръдейни платформи и торпедоносци, видях и немалко цивилни — фериботи, яхти и големи речни кораби, всички поели надолу по течението, към морето и по-далече от сраженията. Хората на палубите зяпаха любопитно калните чучулиги, мен и величествените сгради на столицата. Представих си големите къщи нагоре по течението, в Марлоу, Мейдънхед и Хенли, изоставени от собствениците си. Някои от тези заможни бежанци снимаха с фотоапарати.

И тогава видях летящата машина.

Отпървом я зърнах с периферното си зрение, като промяна в светлината на западния хоризонт. Погледнах натам и видях диск, плосък и широк, с обтекаем профил. Беше много голям и явно летеше много бързо, защото се издигна за секунди иззад облаците. И преди бях виждала такава марсианска машина в небето над Есекс от палубата на парахода, с който аз, Франк и Алис бяхме избягали във Франция през Първата война. Присвих очи с надеждата да различа някакви детайли, някаква разлика във формата и движението спрямо онова, което помнех отпреди тринайсет години. Гигантската летяща машина се движеше плавно и безшумно, с грацията на въздушно създание, като облак или дъга, свободно от оковите на земята. Всички марсиански машини се отличаваха с тази органична грациозност на движенията, така различна от тромавия ход и грозните звуци на нашите превозни средства.

Редно е да отбележим, че от всички марсиански устройства, които хората проучиха след края на Първата война, летящата машина първа разкри тайните си. За разлика от нашите аероплани, които се държат във въздуха с помощта на въртящи се перки, марсианската летяща машина всмуква въздух, нагрява го до много висока температура, после го изпуска под налягане през набор от въртящи се клапани. Загряването на въздуха, изглежда, се осъществява с помощта на технология, близка до тази на топлинния лъч — енергийните генератори на двете устройства си приличаха. Според Рейли, Лилиентал и други летящите машини са адаптирани към условията на марсианския въздух, който е много по-разреден от нашия и с различен състав. Толкова разреден въздух не може да осигури нужната опора за крилете на летящ апарат, както се случва това при нас, на Земята. Много по-разумно би било да избереш форма, която да изтласква въздуха от пътя ти, обтекаема форма като на риба скат, с каквато марсианските машини често биват оприличавани.

През Първата война летящата машина се бе появила сравнително късно и общоприетата хипотеза гласеше, че марсианците са я сглобили от компоненти, донесени с няколко цилиндъра. Ала сега машината беше излязла на сцената само няколко часа след приземяването на цилиндрите в Мидълсекс. Освен това в полета на летящите машини от първото нашествие винаги се бе долавяла известна неувереност, като при експериментален апарат, докато тази, сегашната, се движеше стабилно и повратливо. Явно Уолтър е прав, помислих си унило, че марсианците са научили много от първия си сблъсък с човечеството и са се върнали подготвени за нашия по-плътен въздух и другите характерни за Земята условия.

Машината се появи от запад и пое над реката към Лондон, към мен. Машината над Есекс бе обгазявала терена под себе си с черния пушек, но този път не видях признаци да прилага същата стратегия. Мина точно над мен; аз приклекнах, но не отделих и за миг поглед от нея. Корпусът й бе бронзов на цвят също като качулките на бойните машини, долната му повърхност бе набраздена, вероятно за по-голяма стабилност във въздуха, а острият му ръб ми се стори странно назъбен.

Чак сега видях, че летящата машина си има ескорт — два аероплана, които се стрелкаха като мухи под корема на носорог. Не приличаха на британски самолети, сигурно бяха немски или може би руски. Зачудих се какви ли щети биха могли да нанесат на марсианската машина тези аероплани, дори и единият от тях да се управляваше от Рихтхофен, Червения барон, героя от Руския фронт. И все пак ме ободри мисълта, че нашествениците не са пълни господари на небето.

Проследих с поглед марсианеца и неговия ескорт надолу по Темза, докато блясъкът на изгряващото слънце не ги погълна. А после чух виковете на вестникарчетата с първото специално издание за деня.

Обърнах гръб на реката и хукнах назад към града. Въпреки ранния час улиците се събуждаха за живот и аз с мъка си пробих път в навалицата около едно вестникарче. Срещу безобразната цена от един шилинг се сдобих с брой на „Дейли Мирър“.

ВЗРИВОВЕ В МИДЪЛСЕКС

ВТОРА МАРСИАНСКА ВЪЛНА

КРАТКО СРАЖЕНИЕ

СТРАХ ОТ НОВА КАТАСТРОФА

И докато вестникарчетата печелеха поредното състояние, правителството действаше по собствените си пропагандни канали — оборудвани с високоговорители автомобили обикаляха улиците, нови прокламации се вееха от стълбовете на уличните лампи:

ЛОНДОНЧАНИНО!

СПАСИ СВОЯ ГРАД!

ВКЛЮЧИ СЕ В КРАЛСКИЯ ФРОНТ!

Този нов призив се кипреше над портретна снимка на краля, който изглеждаше леко стреснат в красивата си военна униформа, но вече се бях убедила, че неговото лице има по-голям шанс да развълнува британците от снимката на Марвин.

Всички „физически годни мъже между шестнайсет и шейсет години, които още не са се включили в съпротивата“, бяха приканени да грабнат кирка и лопата („носете си свои, инструменти не са осигурени“) и да се отправят към „Кралския фронт“ — отбранителна линия между марсианците и столицата. Приложена бе карта, която показваше Марсианския кордон там, където той минаваше най-близо до Лондон, близо до Пинър на северозапад. Отбранителната линия беше с форма на лък на пет до десет мили от Кордона и най-общо следваше главните шосета, но така, че да не пречи на трафика. Започваше от Ашфорд, продължаваше на североизток през Туикънхам и Ричмънд, после на север през Брентфорд, Ийлинг и Уембли до Хендън, след това на северозапад до Еджуеър, като другият й край стигаше притеснително близо до Станмор, където се намираше снаха ми, ако се беше прибрала междувременно от почивката си. Трактори и багери, както военни, така и цивилни, вече се придвижвали към Кралския фронт, така пишеше, чието изграждане се извършвало под надзора на кралските инженери. В завършен вид фронтът щял да представлява сложен комплекс от окопи, насипи, бункери и редути, обслужвани от войска, предислоцирана от Олдършот, и артилерийски батареи, подсилени с военноморски оръдия. По-късно британските войски щели да бъдат подкрепени, като жест на приятелство, от германски отделения, които вече пътували през Английския канал от окупирана Франция.

До мен една жена на средна възраст, добре облечена, солидна на вид и с пенсне на носа, също четеше прокламацията.

— Съпругът ми се би във войната с бурите — каза тя.

— Така ли?

— Там и загина. Бурите се сражаваха по същия начин, с окопи и бодлива тел, които да затрудняват вражеския напредък. Изглежда, сега ние сме в тяхната роля — борим се с марсианците, както бурите се бореха с британците. Бунтовници срещу превъзхождаща ги армия.

— Бурите се съпротивляваха достойно.

— Така е. Но тази отбранителна линия… — Жената с пенснето изсумтя. — „Физически годни мъже“, представете си.

Усмихнах се.

— Но не и жени?

— По-скоро биха използвали немски войници, отколкото британски жени. — Измери с одобрителен поглед панталона ми, късо подстриганата коса и раницата на гърба. — Смятате ли, че тази отбранителна линия ще свърши работа?

— А вие?

— Ако марсианците изобщо ни оставят време да я построим… — Жената перна с пръст прокламацията и си тръгна.

Онази сутрин явно принадлежеше на картите. На една от вътрешните страници на „Мирър“ имаше подробен репортаж за „Бягството от Лондон“ в понеделник. Главните пътища на юг и изток от столицата били пълни с цивилни, които се изнасяли към Саутхамптън, Портсмут, Брайтън, Хейстингс, Дувър и дори към Есекс, както бяхме постъпили навремето ние с Франк и Алис. Полицията и военните насочвали движението покрай шосетата, така че пешеходците да не пречат на придвижващите се към столицата войски и оборудване. А Червеният кръст, с разрешение на правителството, оборудвал временни бежански лагери на места като Кентърбъри, Люис и Хоршам. За разлика от предишния път сега явно имаше някакво подобие на ред. Въпросът бе докога ще издържи.

Колкото до мен, инстинктът ми диктуваше да остана в централен Лондон, в окото на бурята. Джули Елфинстоун, военен кореспондент! Добре звучеше. Но имах и задължения от личен характер. Замислих се за Алис, напълно безпомощна, ако се бе върнала в Станмор, който оставаше малко извън Кралския фронт и където сраженията щяха да са най-тежки, ако марсианците повтореха германската стратегия и атакуваха по фланга ни. Може би трябваше да отида при нея.

Още стоях и се чудех какво да правя, когато се появи ново ято вестникарчета с поредното специално издание още преди мастилото на предишното да е изсъхнало докрай. Този път новините идваха от наблюдателни аероплани, храбро прелетели над марсианския плацдарм в Мидълсекс. Бойните машини вече се били раздвижили и напускали Кордона.