Стивън Бакстър
Война на световете (44) (Изтреблението)

16.
Тунел под окопа

Предупредили ме бяха, че рано сутрин свири сигнална тръба за събуждане. Само че аз не я дочаках. Бен Грей дойде още по тъмно и ме разтърси.

— Обличай се.

Измъкнах се от леглото. Младите ми домакини вече бяха излезли; на масата имаше преполовена бутилка уиски и захвърлени карти за игра. През пердетата на тамбуто навлизаше сивкав светлик, чуваха се викове и тропот на бягащи хора.

— Колко е часът?

Грей събираше багажа ми и го тъпчеше безцеремонно в раницата.

— Рано е. Още няма четири.

— Нали щяхме да тръгнем чак в седем?

Грей спря и ме погледна в очите.

— Марсианците явно не се съобразяват с нашия план. Обуй си ботушите, мини през тоалетната и ме чакай отвън. Това е заповед.

— Къде е Ерик Идън?

— Сражава се с марсианците. А сега побързай, за бога.

Излязох от тамбуто с ботуши, шапка и раница на гръб — не бях пропуснала да прибера в нея папката със скиците на Уолтър — и зяпнах невярващо.

Под сивата светлина на ранното утро гигантският изкоп гъмжеше от трескава дейност. Всички фенери бяха запалени, а монтираните към парапетите прожектори облизваха с лъчите си този монументален линеен кошер. Шумът беше неописуем, свирки, сигнални тръби, викове, макар човешките звуци да се губеха в мащаба на дерето. На отсрещната стена, по-стръмното източно лице на изкопа, хора се катереха и спускаха по стълбите, някои дори пълзяха по стабилизиращите мрежи, като основната им цел, изглежда, беше да потърсят прикритие. Товари висяха на въжетата на макарите, видимо зарязани насред път. По дъното на дерето и по терасите на западната стена, където бях пренощувала и аз, тичаха хора, някои без униформи и дори боси, грабваха в движение оръжия и муниции и продължаваха към позициите си.

Чу се пукот на артилерийско оръдие, земята под краката ми потрепери. Наоколо ми хора спираха на място, вдигаха глави към изсветляващото небе и сочеха. Аз също вдигах поглед нагоре покрай терасите и редиците от заслони.

И го видях да се появява над парапета на западната стена. Идваше от Кордона — качулата бронзова глава и пипала, които държаха нещо като голяма камера.

— Залегни! — Мисля, че аз извиках това, но не съм сигурна. Знам само, че бутнах Грей на земята и се метнах отгоре му, като натисках тила му с ръка. Ветеранът в мен беше взел връх.

И тогава топлинният лъч удари. Зърнах нишката, онова характерно бледо изкривяване на въздуха, причинено от насочващата му светлина. Лъчът се плъзна по стръмната източна стена и хората, които попаднаха в обсега му, лумнаха в пламъци толкова горещи, че ги изпепеляваха за секунда.

Някъде иззад дерето се обадиха още оръдия. Снаряди литнаха над главите ни. През седма година най-модерното наземно въоръжение, което Англия можеше да противопостави на марсианците, бяха топове, теглени от коне. Сега имахме моторизирана артилерия и реагирахме много по-бързо. Но макар част от снарядите да се забиваха в стената на Окопа, отваряйки специфични ъгловати кратери и прибавяйки своята дан към общата дандания, нито един не стигна до марсианеца.

После, като човек, който нагазва предпазливо в поток, марсианецът сгъна дългите си крака, извъртя се и стъпи вътре в дерето. Първо с единия си крак, после и с останалите два. Завъртя главата си и топлинният лъч се плъзна из самото дере, по вътрешното лице на Окопа. Видях заслони да избухват по цялата дължина на стената и хора да бягат като мравки от чайник с вода. И писъците започнаха.

Спомените ме превзеха изведнъж, парализираха ме.

Грей ме стисна за ръката и ме задърпа към една стълба за дъното.

— Госпожице Елфинстоун… Джули… трябва да тръгваме.

— Къде?

— В тунелите, разбира се!

 

 

Озовахме се при нещо като капак на шахта в дъсчената улица на дъното на дерето. Там ни чакаше Тед Лейн с малка група войници, въоръжени с пистолети, пушки и лопати.

Загледах се в капака.

— Прилича на капак на шахта, като онази, по която се спуснахме в Стратфорд.

— Може и така да е, не знам. Хайде да приключваме.

Лейн и един от войниците повдигнаха капака. Отдолу имаше шахта с метални скоби в стените, точно като онази в Стратфорд. Само че приликите свършваха дотук, както установих скоро, докато се спусках в шахтата между Лейн и Грей. Тунелът, в който навлязохме, се намираше много по-дълбоко под земята от лондонската канализация и стените му бяха подсилени с бетон, а не с викториански тухли. Към тях бяха прикрепени електрически крушки, а също кабели, жици и медни тръби. Освен това не газехме във вода до кръста; ако не броим влажната кал по дъното, тунелът беше сух. Всичко това беше построено след пристигането на марсианците.

Лейн взе стоманена каска от един рафт и я нахлупи на главата ми.

После, без повече бавене, си плюхме на петите.

Тунелът се нижеше право напред, докъдето ми стигаше погледът, и право на запад. Не беше лесно да се тича тук, защото таванът беше много нисък и не позволяваше да се изправиш докрай, дори да си сравнително дребен на ръст. Но въпреки това ние тичахме упорито като големи плъхове в краката на марсианците, поредното доказателство, че Бърт Кук е бил прав в предвижданията си. Колкото до мен, аз бях не просто плъх, а чумен плъх, който слиза от кораб на някое средновековно пристанище и носи страшна зараза във вените си.

Лейн извика през рамо:

— Вече сме отвъд Окопа. Тунелът минава под територията, където се приземиха марсианските цилиндри.

Войникът пред него добави:

— Голям зор беше. Ония цилиндри разместиха земните пластове в дълбочина. Да не ви казвам какво е да копаеш тунел на ръка, докато марсианските гадини се разхождат над главата ти… кръвчицата да ти се смръзне.

— Жалко, че не сте го изкопали малко по-висок, приятел — каза Тед Лейн. — Постоянно си удрям тиквата.

— Ха. Голям праз. Нищо й няма на главата ти, само гледай стената да не пострада.

Грей извика към тях:

— Хайде стига приказки, момчета.

По някое време подофицерът, който командваше траншейниците в групата ни, вдигна ръка и забави ход.

— Място за почивка.

Стигнали бяхме до малко разширение в тунела, имаше място да се седне, както и резервоар за вода с канелка. По пода се валяха фасове и празни консерви от храна, имаше и покрита дупка за тоалетна. Мъжете спряха с облекчено пръхтене.

— Само колкото да си поемем дъх, момчета — каза подофицерът. — По принцип е рано да спираме, но тръгнахме внезапно, затова, ако имате камъче в ботуша или ви стяга корсетът, сега е моментът да отстраните проблемите.

Двамата с Лейн продължихме напред, за да направим място на войниците. Грей остана с другите в средата на разширението. Всички бяхме привели рамене под ниския таван.

Описвам всичко това в детайли, тъй като местоположението ни в онзи момент беше въпрос на живот или смърт за всички нас. Защото стената на тунела избухна навътре.

Случи се вдясно от мен, бетонната стена експлодира в градушка от по-големи и по-малки парчета, които се забиха в стената отсреща. Звукът беше оглушителен, ушите ми звъннаха болезнено, а прахта влезе в очите ми — цяло чудо е, че електричеството не спря, иначе нямаше да видя нищо от случващото се, например как двама войници загинаха на място, грабнати от ударната вълна и размазани като торби с червена боя върху твърдия бетон. Въпреки опита си от Първата война никога не бях виждала човек да умира толкова бързо и страшно, и буквално пред очите ми.

Оцелелите войници реагираха по-бързо от мен. Тед Лейн ме грабна през кръста и ме повлече навътре в тунела. Останалите заеха позиции напреки на разширението с револвери и пушки в ръцете. Подофицерът крещеше заповеди, а Лейн викаше нещо в ухото ми, без да спира да ме влачи, но аз чувах само приглушен рев.

А после видях марсианеца да влиза през разрушената стена. Най-напред се появиха пипалата — дълги метални крайници с много стави, които се движеха като живи въпреки механичния си вид. Тези крайници захванаха раздраните ръбове на бетона и разшириха отвора. После се появи един от краката му, сетне още един, дълги, насекомоподобни, могъщи. След това — широко тяло като обърната с дъното нагоре чиния или като метален рак. Трети крак се пъхна през дупката, после четвърти, пети. И тогава зърнах ездача на тази зловеща каляска, създание, което приличаше на кожен чувал, влажен, лъщящ и пулсиращ, покрит с фин слой бетонен прах, залепнал по влажната плът. Беше почти досущ като тренировъчните мишени, които бях видяла в двора на къщата в Хампшир, само че това тук беше отвъд всяко съмнение живо, пулсиращо и гънещо се като гигантски бял дроб.

Беше работна машина, от онези, които извличаха кротко алуминий в Коридора на Съри, само че тази имаше марсианец на гърба си. По-късно щях да науча, че тогава за пръв път работна машина била използвана по този начин, като оръжие в пряк конфликт. Но Уолтър Дженкинс го беше предвидил — както ми беше казал в Берлин, марсианците едва ли щели да модифицират машините си, усъвършенствани в продължение на милиони години, но със сигурност били в състояние да разнообразят употребата им.

И в пипалата на тази машина, която се измъкваше от пробойната в стената, имаше…

— Топлинен лъч! — опитах се да извикам, но не чух гласа си. — Топлинен лъч!

Мъжете стреляха, без да отстъпват от позицията си. Чувах изстрелите като едва доловими припуквания. Виждах куршумите да отскачат от металната кожа на машината, но до живия марсианец изобщо не стигаха. Лейн ме дръпна навътре в тунела и аз не възразих — нямах оръжие и с нищо не можех да допринеса за битката.

Марсианецът включи топлинния си лъч. Един човек загина! Още един! Чух предсмъртните им писъци, усетих вълните от плътен нагорещен въздух.

Но войниците още не се бяха предали. Грей сграбчи подофицера за рамото и му показа нещо, което държеше в лявата си ръка, нещо малко и тъмно. Предположих, че е граната. Подофицерът вдигна глава да погледне Грей в очите. Миг по-късно хукна назад, като крещеше на хората си да го последват.

Грей изчака чудовището да се вмъкне цялото в тунела. Машината беше голяма и изпълваше почти цялото разширение…

Грей остана на мястото си, като току поглеждаше към нас да види дали сме се изтеглили…

После се обърна лице в лице с нашественика от Марс…

И взриви гранатата!

В затвореното пространство на подземния тунел ударната вълна ни събори като кегли. Не знам дали детонацията бе повредила фатално работната машина, но таванът на тунела се срина отгоре й и последвалото я тъмно свлачище от камъни и пръст смаза всичко, човека, машината, марсианеца.

Видях как таванът над собствената ми глава се пропуква.

— Навън! Навън! — разкрещяха се всички, и Лейн, и оцелелите траншейници.

И ние хукнахме по тунела, с гръб към Окопа, под Кордона и право към леговището на марсианците; тичахме през валма прах, докато участъци от прохода се срутваха по петите ни; тичахме и след като електричеството прекъсна, тичахме в мрака, разсейван само от треперливата светлина на захранваните с батерии фенерчета.

Не помня края на онова ужасно пътуване. Сигурно парче бетон ме е ударило по главата и съм изгубила съзнание. Предполагам, че трябва да благодаря на Лейн за спасяването си.

Следващият ми ясен спомен е как лежа на зелена трева и гледам към бледо лятно небе.

Англия, помислих си. Това е Англия. Англия, в чиято утроба бродят чудовища.

Тед Лейн седеше до мен и гледаше надолу. Лицето му беше покрито със светъл прах, на брадичката му тъмнееше алено петно. Видя, че съм отворила очи, и ми помогна да седна.

Бяхме на някаква поляна. Маргаритки свеждаха и клатеха главици наоколо ми. Явно не бях единствената жертва на бягството ни — мъже в униформа лежаха на тревата, други им оказваха първа помощ. Бяха като сиви прашни чували, изхвърлени ни в клин, ни в ръкав на зелената полянка.

Вляво от мен земята бе разорана като застинала вълна от пръст и камънаци, струпани на купчини. Дадох си сметка, че се намирам вътре в марсианския периметър, близо до вътрешната страна на разораната окръжност. Не знаех къде точно сме се озовали, къде е изходната точка на тунела, но едно беше ясно — бях вътре в марсианския кордон.

А когато погледнах на другата страна, видях марсианци, бойни машини, три на брой, истински исполини в далечината. Обикаляха напред-назад из полето като деца, които търсят раковини на плажа. Движенията им ми се сториха странно координирани, почти като танц, и това ме подсети за казаното от Уолтър относно телепатията на марсианците. Спътниците ми не реагираха по никакъв начин, сякаш гледки като тази бяха нещо обичайно.

А после чух клаксон на автомобил.

Обърнах се и видях един ролс, яркожълт, да подскача по тревата. Колата зави рязко и спря със занасяне. Шофьорът се показа през прозореца, махна коженото си кепе и очилата и ми се усмихна широко. На лицето му имаше нов, пресен белег.

Беше Франк, бившият ми съпруг.

— Би-бип! — извика той, но ушите ми още звънтяха и трудно го чувах. — Господин Жабок от „Шумът на върбите“, сещаш ли се, Джули? Не? Е, ти никога не си била фен на Кенет Греъм. Няма значение. Добре дошла в мрачната Англия. Някой иска ли да се повози?