Стивън Бакстър
Война на световете (83) (Изтреблението)

21.
С марсианците в Берлин

Уолтър стигнал до Ебертщрасе, която минава източно от Тиергартен, градския парк. Тук вълната от хора вече се била люшнала на юг, по-далече от марсианците, и той трябвало да си пробива път с лакти в обратната посока, а след още стотина метра се наложило да изостави колелото си.

Опитвал се да намери обяснение защо е видял марсианската машина на североизток. Нали ямата им била на югозапад и той цяла сутрин се бил движил пред тях към центъра. При двете си настъпления към Лондон, през седма и през двайсета година, марсианците се придвижвали повече или по-малко по права линия към сърцето на града. Но бойните машини бяха бързи, а и вече било очевидно, че марсианците са внесли по-голяма гъвкавост в тактиката си — и наистина, по-късните анализи щяха да покажат, че през Втората война нашествениците са използвали различна тактика на различните места по света, съобразявайки действията си с географските особености и човешката съпротива. Може би щурмовата група при Берлин, разсъждавал Уолтър, вероятно наброяваща стотици машини, се била разделила на глутници, които се придвижвали към центъра на града от запад, от изток и дори от север, както и по права линия от юг. Това щяло да пресече всички маршрути за евакуация и да доведе до истински хаос. А ако успеели да обградят Берлин, марсианците щели да го превърнат в огромно гето, в склад за храна. Каква участ за столицата на Прусия, Германия и Мител Европа!

Но тези разсъждения можело да почакат. Засега великият разказвач продължавал да се придвижва с усилие към центъра на събитията.

В самия парк — по думите на Уолтър, до този ден най-голямата му забележителност била многобройната колекция от забранителни знаци — не се допускали цивилни, а войниците копаели окопи и артилерийски гнезда. Освен полева артилерия, имало противовъздушни оръдия и дори големи военноморски топове. Но Уолтър само хвърлил един поглед на трескавата подготовка в парка и продължил да си пробива път през потока от хора.

Стигнал до булеварда „Унтер ден Линден“ близо до Бранденбургската врата и там, за негова изненада, хората марширували. Сред тях нямало деца и старци, нито инвалиди в колички; тези хора не били бежанци. Не били обаче и военни или полицаи. Само тук-там се виждали униформи и лъскави каски, при това на разстояние от тълпата. Маршируващите били обикновени граждани, повечето млади, не само мъже, но и жени, които се придвижвали ритмично на изток по големия булевард.

Носели знамена на Прусия и Германия, а също и импровизирани оръжия, прътове и тояги. Марширували и пеели немския химн, който имал същата мелодия като британския!

„Heil dir im Siegerkranz, Herrscher des Vaterlands Heil, Kaiser, dir!…“

Уолтър се консултирал с атласа си и разбрал. В източния край на „Унтер ден Линден“, през малък мост към Острова на музеите, се намирал Щатшлос, градският дворец на кайзера. Дали Вилхелм бил там в онзи ден? Естествено, предвид заплахата над Берлин. И къде другаде да се съберат хората, ако не пред двореца на човека, завладял Франция и Русия? Точно както по празници се събират тълпи пред Бъкингамския дворец във Великобритания.

„Fühl in des Thrones Glanz

Die hohe Wonne ganz,

Liebling des Volks zu sein!

Heil Kaiser, dir!…“

Воден от импулс, Уолтър се присъединил към маршируващата на изток тълпа. Слънцето се било изкачило високо в небето, а над главите на хората и редиците от разлистени дървета дворецът вече се виждал като исполински куб на хоризонта. Уолтър си давал сметка, че понякога е склонен да се води по чуждия акъл, особено когато е под стрес; не бил забравил колко лесно попаднал под влиянието на Бърт Кук, когато този невзрачен артилерист му изложил плановете си как ще победи марсианците без чужда помощ. Сега положил сериозни усилия да се откъсне от маршируващата и пееща тълпа, да не се поддаде на масовия гняв… на масовата им заблуда всъщност, защото гневните викове и няколкото хиляди размахани юмруци нямало да спрат междупланетно нашествие. Но трябвало да признае, че моментът бил вълнуващ.

А после току зад двореца се появил марсианец.

Виждал се ясно, тъмен силует на фона на небето, надвиснал над зданието като мъж над кукленска къщичка. Сетне се появил още един и още един, и други зад тях като призрачни колони. Качулатите им глави се въртели насам и натам, сякаш се оглеждали с любопитство.

Когато тълпата забелязала марсианците, настанала врява, възклицания на уплаха се смесили с гневни крясъци и обиди. Вълната се люшнала и спряла на място, навалицата се сгъстила.

Водещият марсианец извадил някакъв цилиндър. Въпреки разстоянието Уолтър сякаш виждал всичко в детайли, включително металните пипала, които насочвали оръжието.

Разбира се, нямало как да види топлинния лъч.

Сърцето на двореца експлодирало сред дъжд от тухли, стъкло и мрамор.

Още бойни машини нагазили в горящите руини, прецапали с лекота плиткия пролив, който дели Острова на музеите от брега на реката, след което продължили неустрашимо и със завидна скорост право по „Унтер ден Линден“.

Тълпата се пръснала, превърнала се в навалица от отделни хора, които бягали или се биели, за да си пробият път. Униформените войници и полицаи, които ги съпровождали, също си плюли на петите. Ето че най-после и тук, помислил си Уолтър, се стигнало до етапа на социален разпад, който бил наблюдавал и преди, неизбежния колапс на организираното общество пред помитащата мощ на марсианските машини. И все пак тук и там отделни индивиди не се поддали на всеобщата паника, някои се криели зад дървета и се прицелвали в настъпващите марсианци, други се опитвали да струпат барикади.

Ала бойните машини крачели неизменно напред през тълпата, хора били премазани под краката им или изхвърлени високо във въздуха като парцалени кукли. А генераторите на топлинни лъчи вършели своето, безжалостно и с непогрешима точност. Хора пламвали и изгаряли в миг. И тогава започнали писъците, виковете на ранените, на онези, които топлинните лъчи били докоснали небрежно, опърляйки крак или ръка, обгаряйки гръб или рамо. И миризмите, които Уолтър познавал до болка — горящи тухли, топящ се асфалт, печено месо.

Оръдията в Тиергартен най-после се обадили като търкаляща се гръмотевица, бумтежите на големите морски топове разлюлели земята. Уолтър виждал как снарядите се издигат във въздуха. Един ударил бронзовото лице на марсианска машина, тя залитнала и паднала — тук-там сред разбягалата се тълпа някои надали победоносни крясъци. Други две машини зарязали преследването и се навели над ударената като войници, уплашени за паднал другар. Ала както винаги топлинните лъчи взривявали повечето снаряди още във въздуха, много преди да са стигнали целта си. Артилеристите обаче не дали отбой, продължавали да обстрелват нашественика точно като английските си колеги преди години… и като американците, китайците, руснаците и турците в това последно, ужасно денонощие… опитвали отново и отново.

Нещата се влошили бързо. Отстъплението пред марсианците се изродило в масова паника, хората се блъскали и газели, тълпата се сгъстила хаотично. Снаряди падали сред блъсканицата и по всичко личало, че германците убиват повече свои, отколкото марсианци.

Колкото до Уолтър, дълбоко погребаният му инстинкт за самосъхранение надигнал глава и го пришпорил да спаси изстрадалата си кожа.

Пробивал си път сред тълпата назад по „Унтер ден Линден“, отново поемайки на запад. Ако успеел да мине под Бранденбургската врата, която вече се виждала пред него, може би щял да стигне до Тиергартен. Там тълпата, изглежда, се разпръсквала в други посоки, по-далече от артилерийските гнезда. Уолтър и преди се бил крил от марсианци — под вода, в разрушени къщи. Можел да го направи отново. Ала навалицата била много гъста, а марсианците, които я тласкали пред себе си, бързо скъсявали разстоянието, вършеейки с топлинните лъчи. Уолтър бутал хората пред себе си, провирал се през стената от тела.

А после изведнъж се чул нов звук, някъде отвъд Бранденбургската врата, точно пред Уолтър, нещо като гръмотевичен трясък от небето. Уплашени, хората пищели, прикляквали, пръскали се.

— Марсианците ли са? Други марсианци ли?

Уолтър, с осуетен за пореден път план, се откъснал от навалицата и потърсил убежище под един кестен, чиито горни клони вече били опърлени от докосването на топлинен лъч. Седнал на земята и свил колене към гърдите си. Разтърсващият звук все така се изливал от небето.

И тогава Уолтър ги видял през клоните на дървото — аероплани. Човешки машини, не марсиански.

В центъра на ятото летял исполински бомбардировач, поне тринайсет метра дълъг и с четири пулсиращи витлови двигателя. Движел се по курс над булеварда и толкова ниско, че имало реална опасност да откърти върха на Бранденбургската врата, а когато минал над Уолтър, ревът на двигателите му помел земята като вълна. Този хипопотам си имал свита от по-малки самолети, значително по-бързи изтребители, които се стрелкали високо във въздуха или ниско над земята и вече били открили огън с автоматичните си картечници. По-късно Уолтър щял да научи, че бомбардировачът бил „Гота V“, а изтребителите — „Албатрос“, повратливите и здрави самолети, които неведнъж били прелитали Ламанша, за да нанасят удари срещу марсианците в Лондон. Германският въздушен флот се бил развил до неузнаваемост покрай превратностите на Руската война и сега бойните им самолети летели над сърцето на собствената им столица.

Уолтър непременно трябвало да види какво ще стане, разбира се. Излязъл от укритието на кестеновото дърво и си пробил път до периферията на изнасящата се тълпа.

И видял как изтребителите се гмурват уверено към марсианските машини, засипвайки с куршуми качулките и пипалата им. Ала куршумите само отскачали от здравите бронзови качулки. Един по един самолетите станали жертва на топлинните лъчи, които ги докосвали някак почти нежно и от допира крехките им корпуси са смачквали, пламвали и губели рязко височина.

Ала ето че големият бомбардировач се издигнал и освободил огромно количество муниции, които се посипали като градушка върху марсианската глутница. Марсианските машини отговорили на удара, генераторите на топлинни лъчи се въртели и плюели смъртоносната си енергия, но мунициите на бомбардировача били така многобройни, че част от тях преминали през преградния огън. Качулките на две марсиански машини, на три… на четири… избухнали в ослепителен огън. Други снаряди се взривявали в краката на машините и ги подкосявали, с което придвижването им напред най-после било прекратено. Трескави победоносни викове разцепили въздуха.

Бомбите, използвани в онзи ден, били запалителни снаряди, наречени огнени бомби „Електрон“ клас D, със заряд от магнезий и добит по марсианската технология алуминий, който гори при температура от хиляда градуса — още едно оръжие, разработено за източния фронт и изпробвано върху беззащитна руска плът. Е, шевовете и сглобките дори на марсианските машини не могат да издържат такава температура. Първият бомбардировач едва бил отминал, когато дълбок рев оповестил приближаването на втори, по същия маршрут над „Унтер ден Линден“ като първия.

Ала Уолтър видял как една машина работник се спуска през разпръсващото се множество към основата на Бранденбургската врата. Незнайно как тази сравнително дребна машина се била откъснала пред другарите си, докато високите бойни машини привличали огъня на самолетите. Сега без никакво колебание машината работник полазила по една от колоните на вратата като голям бръмбар, който се катери по макет на сграда.

Уолтър ясно виждал марсианеца в машината, пулсиращия сив чувал. Машината с лекота стигнала до напречната част на вратата и застанала до централната скулптура — богинята в каляска, теглена от четири коня. И вдигнала едър цилиндър — генератор на топлинен лъч.

Вторият бомбардировач налетял право на невидимия лъч.

Едното му крило се отделило срязано, горивните му резервоари се взривили в корпуса, но чудовището продължило по инерция над главите на хората. И започнало да пада в спирала около непокътнатото си крило. Оцелелите марсианци насочили лъчите си, бомбардировачът се взривил и дъжд от нажежени отломки завалял към тълпата отдолу.

Преди последните останки от големия самолет да стигнат земята, Уолтър вече тичал като за последно. Минал през Бранденбугската врата, все по-далече от триумфиращите марсиански машини и полудялата тълпа, и скоро хлътнал в сенките на Тиергартен.