Стивън Бакстър
Война на световете (43) (Изтреблението)

15.
В окопа

Карти на марсианската територия в Англия, която нашествениците си бяха присвоили на онзи етап от Втората война, сега може да се намерят навсякъде… но не и тогава! Лесно можете да си я представите видяна отгоре, от цепелин или от падащ марсиански цилиндър. Най-общо, приличаше на гигантска мишена за стрелба с лък. В центъра се намираше основната група марсиански ями в руините на град Амершам, графство Бъкингамшир, комплекс, който марсианците разширяваха енергично и който се бе сдобил с наименованието Редута. Около този център начертайте окръжност с радиус от десетина мили, която да включва Аксбридж на югоизток и да минава в обратна на часовниковата стрелка посока покрай Уотфорд, Хемел Хемпстед, Принсес Ризборо, Марлоу, Мейдънхед и Слоу. Използвайте дебел молив, защото това е линията на опустошение, начертана от приземяването на първите цилиндри, онези, които паднаха в полунощ на двайсет и девети март двайсета година, и е всъщност периметърът на зоната, която всички наричаха Кордона.

Вътре в този кръг се ширеше земното владение на марсианците.

Две години по-късно от външната страна на кръга беше изникнало най-значимото човешко съоръжение, символ на съпротивата срещу марсианското нашествие, лаконично наречено Окопа. Представляваше широк пояс около описаната по-горе мишена — пояс от хора, машини, наблюдателни кули и оръжия. Не беше съвършеното фортификационно съоръжение, разбира се, но беше най-доброто предвид обстоятелствата. И точно към Окопа пътувах аз в онзи момент.

Слязохме от автобусите и двама подофицери ни подредиха в подобие на колона. Така изминахме последните стотина метра до дългия и висок земен насип.

А после започнахме да се катерим. Отминалата зима беше влажна и пръстта, още неспоена от нова трева, поддаваше кална под краката ни, но имаше нещо като пътечки от дървени дъски, а на най-стръмните места и стъпала, сковани от талпи. Над главите ни непрестанно жужаха двигатели, аероплани бръмчаха като стършели, цепелини ръмжаха една октава по-долу. Явно Кордонът предпазливо, но непрестанно се наблюдаваше от въздуха.

Ерик вървеше до мен.

— Не обръщай внимание на калта. Свиква се с нея. Наближаваме билото и щом го стигнем… бъди готова за чудо.

Гледката се разкри бавно пред погледа ми.

Билото беше подравнено и подсилено с дървен парапет. Озовала се бях на ръба на гигантски изкоп, дълбока бразда в земята. Вътрешната стена на насипа, под билото, беше много стръмна и поне петнайсет метра висока, като рана от нож, забит в снагата на Англия. Изкуствено създадената стръмнина беше покрита с мрежа, вероятно да предотврати кално свлачище при силен дъжд, имаше въжени стълби и макари за спускане и вдигане на товари.

Надникнах към дъното на изкопа и видях хора в униформи да вървят по нещо като тесен път, настлан с талпи и защитен с ниска стена от чували с пясък. По-късно щях да разбера, че местните наричали тази най-дълбока гънка „дерето“.

Отвъд дерето видях висока стена от пръст като огледален образ на нашата, но с повече пътечки, стълби и дори заслони. Отсрещният насип не беше толкова стръмен, терасиран бе по цялата си дължина докъдето поглед стига, с множество корнизи, превърнати в пътечки, и стълби с дървена обшивка. В лицето на гигантския насип бяха издълбани големи ниши, нещо като едностайни апартаменти с фасада от гофрирана ламарина или дървени дъски, а някои си имаха дори стъклени прозорци. Тук-там съзирах ярките петна на червени кръстове. Мъже и жени се движеха като личинки по лицето на насипа. Чуваше се хор от нестройни гласове като от множество в някакъв чудат амфитеатър.

А на билото на този исполински комплекс имаше парапет от чували с пясък и наблюдателни заслони, снаряжени с прожектори и картечници, обслужвани от войници, вперили поглед на запад, към марсианската територия.

Погледнах наляво и надясно и видях, че тази забележителна конструкция, този гигантски обитаем окоп се простира до хоризонта на север и на юг — ние бяхме дошли от изток — с едва видима извивка в далечината, която навеждаше на мисълта за затворен кръг с невъобразима дължина. Напомняше ми за някаква праисторическа находка, саксонско укрепление, да речем, но в несравнимо по-голям мащаб. Само дето не беше дело на хора от каменната или желязната епоха — виждаха се следи от захапката на тежки земекопни машини.

— Е, съзираш ли логиката? — каза ми Ерик, ухилен до уши, и посочи напред. — Там, на запад, са марсианците и оттам атакуват. Затова вградихме заслоните и складовете си на онази стена, така че да имат естествена защита при нападение, а тази стена, отсам, направихме толкова стръмна, че дори бойните им машини трудно могат да я изкатерят. Окопът представлява гигантска окръжност около Кордона, интегрирана отбранителна система, дълга повече от шейсет мили, равна на разстоянието от Лондон до Хейстингс, да речем. Всъщност, прокопали сме почти двеста мили, защото окопите са три. Три концентрични окръжности. Наричаме ги „канавките“.

— Три?

— Свързани са с тунели помежду си. Тук ще трябва да свикнеш с тунелите. Тази канавка е най-външната, служи основно за складиране на продоволствие, военно обучение и медицинско обслужване. Нали виждаш червените кръстове на отсрещната стена? Това са медпунктовете. Средната канавка е за резервната войска, а най-вътрешната е фронтовата линия. С други думи, Окопът е амалгама от всичко, което знаем за фортификационните съоръжения, опитът, който ние, британците, натрупахме в Бурската война, и подобренията, които германците въведоха по време на своите военни действия в Европа.

Лейн се ухили.

— И върши работа, така чувам. Срещу летящите им машини все още сме безпомощни, но срещу бойните… какво да ви кажа, дори трийсетметровите гиганти се спъват в петнайсетметрови канавки.

— Точно това е идеята, сержант. Ако не друго, даваме на марсианците храна за размисъл.

Не можех да откъсна поглед от отсрещната стена, от човешкото гъмжило там… Сложната конструкция, заслоните, стълбите, пътеките, галериите.

— Прилича на отворен термитник.

Бен Грей поклати глава.

— На мен пък ми напомня за амалфийския бряг в Салерно. Стръмните скали, спускащи се към прекрасното море, и красивите градчета, вкопани в камъка. Ходили ли сте в Италия, госпожице Елфинстоун? Много приятни хора са италианците, повярвайте ми! Е, хайде да вървим, че задържаме опашката…

Всъщност подофицерите вече подвикваха на новодошлите:

— Размърдайте се, хора, не сте на туристическа обиколка! Предстои ни спускане, старите дами и офицерите да изчакат реда си при подвижните платформи, останалите — на въжените стълби. Не е толкова страшно, колкото изглежда, най-много човекът след вас да ви стъпи на пръстите. А най-смелите дори се пързалят.

Чу се женски глас:

— Нека ви покажа как се прави! — Видях жената — медицинска сестра с дълга пола и характерната къса наметка на раменете. Тя грабна един празен чувал, явно оставен именно с тази цел, седна отгоре му, избута се с крака към ръба на билото… после полетя по стръмнината, следвайки нещо като хлъзгава писта, излъскана, предположих, от стотиците задници, минали оттам преди нейния. Жената крещеше ентусиазирано по пътя надолу, стигна до дъното и спря там с не твърде изящно претъркулване. Бързо скочи със смях и се поклони в отговор на избухналите аплодисменти.

Обясниха ми, че ще нощуваме в Окопа, преди да потеглим отново рано на следващата сутрин, в седем.

Прикрепиха ме към Ерик Идън, майор и нещо като народен герой за войниците, които се сражаваха на предната линия. Явно минавах за специален гост, защото ми отпуснаха койка в един заслон на втората тераса от долу нагоре. Тримата офицери, които живееха там, го наричаха „тамбу“ — жаргонът на британската армия е пълен с индийски думи.

Оказа се, че заслонът представлява изтърбушен спален вагон, от който бе останала само основната метална конструкция — добро решение срещу трусове и свлачища, реших аз. Имаше си собствена печка, електрическа крушка, захранвана от генератор в съседство, маса, столове, войнишки нарове, картини на стените, телефон и дори нещо като килим на пода. Имаше си помещение с тоалетна и умивалник, от най-семплия вид, но напълно функциониращи — свързани бяха с канализационна система, която сама по себе си беше истинско чудо на фортификационното инженерство.

Ако не броим тоалетната, помещението беше само едно, но офицерите, настанени тук, трима приветливи младежи, явно бяха свикнали да им гостуват жени — наричаха ги „приходящи ученички“ и нещо в атмосферата на това импровизирано жилище наистина напомняше за ученически лудории — така че набързо измислиха система от пердета, която да ми осигури известно уединение. Постоянно се шегуваха помежду си, клюкарстваха за колегите си и ми се сториха доста глуповати въпреки военния си опит, може би защото наистина бяха много млади. Би било компромис с истината, ако кажа, че се държаха като съвършените джентълмени в мое присъствие. Същата вечер, след като се нахранихме с говеждо, картофи и зелена салата, сервирани от ординарец, и след като на сцената се появи алкохол във вид на прилично уиски, заедно с пури и карти за игра, момчетата му отпуснаха края и разговорът се концентрира около прелестите на медицинските сестри. Аз обаче, по-голяма на години, късо подстригана и облечена с панталони, явно не привличах вниманието им по този начин.

Имаха стар радиоприемник, доста поочукан, но работещ, и по него чухме новините, излъчвани на правителствената честота. Беше все едно слушаш „Нашънъл Бюлетин“, изчетен със сериозен, басов глас. Имаха и грамофон, който момчетата навиха, за да чуем няколко плочи със сантиментални парчета от мюзикъли, които аз не бях гледала.

По някое време ми доскуча сериозно и когато Ерик намина към девет, преглътнах гордостта си и го помолих за разрешение да поогледам наоколо. Той се намръщи, защото несъмнено би предпочел да ме държи под око. Но после все пак вдигна телефона да попита дали сержант Лейн е свободен.

След което ми пожела лека нощ. Нищо не подсказваше, че ще минат дни, преди да го видя отново в един напълно променен свят.

Десетина минути по-късно Тед Лейн се появи пред тамбуто с електрическо фенерче и факла.

— Извинявай, че те лишавам така от свободната ти вечер, Тед.

— Няма нищо, госпожице. Гледайте си в краката, моля ви…

Спуснахме се по една стълба, като Тед настоя да мине пръв, в случай че падна.

Няма да твърдя, че къснопролетната вечер превръщаше дъното на ямата във вълшебно място. Подобно определение не пасва на дълбоко дере, където две кучета, наречени с намигване Лойд и Джордж, гонеха плъхове, а местните се обзалагаха на дребни монети кое ще победи. Или където „санитарен инспектор“ — разбирайте войник на средна възраст с ясно изразено накуцване — обикаляше походните клозети и прехвърляше съдържанието им в септични ями, преди да ги напръска с креозот и хлорна вар. Ала все пак по стръмните терасирани стени бяха накачени фенери и приятният им светлик наистина напомняше за Амалфи, точно както бе казал Грей, а той разбираше от тези неща, защото бе пътувал много повече от мен. С падането на мрака дори лъчите на прожекторите, които претърсваха небето за летящи марсиански машини и земята за бойни, придобиха празничен аспект.

Купища продукти в кашони и щайги чакаха да бъдат сортирани. По надписите се виждаше, че някои са дошли от Германия, други от Америка — когато ножът опреше до кокала, нашите презокеански братовчеди се проявяваха като верни съюзници, нищо че не одобряваха съглашателството ни с кайзера. Видях и нещо като библиотека с купчини опърпани от четене книги, сред които присъстваха и класически, качествени произведения, а не само Уилям льо Кю и други подобни нему съвременни автори, творящи за съмнителния вкус на масовата аудитория — сред последните на най-голяма популярност, изглежда, се радваше Форд Мадокс Форд. Имаше и пощенска станция, обозначена с червени и бели флагчета; писма се доставяли по няколко пъти на ден, най-редовно, защото пощата от дома се отразявала добре на бойния дух и не струвала много. Минахме покрай няколко медицински пункта, които тук наричали „лазарети за ранените“. Онази вечер не видяхме много ранени; обясниха ни, че последният сблъсък с марсианците бил преди няколко дни и по-тежко пострадалите вече били транспортирани към тила.

Подминавахме групички мъже, насядали пред заслоните си. Някои кърпеха дрехи, други пишеха писма, трети си говореха тихо, а един войник дори свиреше на хармоника и изпълнението му беше много по-приятно за слушане от грамофонните плочи на моите невръстни офицери. В дерето се виждаха предимно мъже, защото жените бяха заети в медпунктовете като сестри или работеха като готвачки, чиновнички, шофьорки или друг помощен персонал, включваха се дори в строителните работи навсякъде в Окопа, освен на фронтовата линия, и моето присъствие като че ли смущаваше войниците. Но с Тед Лейн си говореха спокойно.

Както можеше да се очаква, военната йерархия не беше претърпяла значителни промени. Както ми го обясни един от обитателите на дерето:

— Има си редници, нещастници като нас, после имаме подофицерите, които ни командорят, нищо лично, сержант, после имаме офицерите, дето командорят тях, после са щабните офицери и най-отгоре — генералите. И всички до един се оплакваме от пълната некомпетентност на останалите, и нагоре, и надолу по веригата, и е цяло чудо, че нещо се върши тук.

— Ама то нищо не се върши като хората, Сид! — извика някой.

Но имаше една категория хора, необхванати от традиционната йерархична структура на армията, и това бяха специалистите. Окопът беше изграден най-вече с усилията на мобилизирани цивилни със специфични умения — селскостопански работници, служители в пътните и железопътните строежи, зидари, дърводелци и строители, всички те под командването на Кралския инженерен корпус. Появили се бяха нови думи в езика ни — научих, че електротехниците тук са „жичкаджии“, „ямаджиите“ поддържат канализационната система, а всички войници имат „банджо“, лопата с дълга дръжка и широк накрайник, която да използват в случай на пороен дъжд, за да спасят новия си дом от наводнения и кални свлачища. Дори в онази спокойна нощ поддръжката на съоръженията беше в ход, работници копаеха отводнителни канавки покрай „алеята“ от нерендосани дъски на дъното на дерето, други облицоваха с талпи и мрежа стените, трети пренареждаха парапетите от чували с пясък.

Ала впечатлението за всеобщо разбирателство беше измамно. В Окопа имаше и колониални войски, особено индийски, и командването се опитваше да ги държи по-далече от редовните британски войници заради подигравки от сорта на: „Сега е твой ред, сахиб!“. През цялото време Тед учтиво ме отклоняваше встрани от някои не дотам лицеприятни участъци в този голям кръгъл град, например от „Крантите“, средище на бордеи, за чието съществуване командването си затваряше очите.

Опитах се да обобщя впечатленията си от Окопа.

— Цялата тази структура е като… какво? Като едно гигантско тяло, като митичната змия Уроборос, захапала опашката си около марсианската гангрена, а войниците се трудят като антитела в кръвта, за да ограничат заразата, преди да се е разпространила в целия организъм.

Тед Лейн направи физиономия.

— На мен това ми идва твърде поетично, госпожице. Просто правим каквото ни е по силите и толкоз.

Питах се обаче доколко мъдра е тази отбранителна стратегия. Ако марсианците наистина бяха дошли с цел да ни проучат, то ние им осигурявахме съвършените лабораторни условия за това, поднесли им бяхме на тепсия най-доброто, което можехме да хвърлим срещу тях, давахме им време да разработят контрамерки. Но какво друго бихме могли да направим? Както бе казал Лейн, не можем просто да им махнем за добре дошли.

По обратния път към тамбуто видях един мъж да се грижи за леха грах, насаден в земята между дъските. Войнишка градинка, така ги наричаха. Привикне ли погледът ти, виждаш десетки такива зелени петна навсякъде из Окопа.