Стивън Бакстър
Война на световете (26) (Изтреблението)

26.
Марсианците при Уърмуд Скрабс

Войската вече се изтегляла по Уестърн Авеню, когато пристигнала заповед напредъкът на марсианците да бъде забавен на всяка цена, преди да са стигнали Скрабс. Ерик имал известна представа какво е заложено на карта. Предал на свой ред заповедта, после направил кръгом и тръгнал назад, като крещял и размахвал ръце на хората си да заемат позиции.

Ала марсианците дошли отново, появили се от запад под грозно, натежало от дим небе, надвиснали над редиците от сгради. Качулките им се въртели небрежно и при всяко съприкосновение с топлинен лъч къщи, превозни средства и хора избухвали в пламъци. Вече били толкова близо, че Ерик различавал детайли в конструкцията им, чак до веригите от метални пръстени, от които били съставени сръчните им горни крайници, и тази гледка го изпълнила с ужас, била като ехо от дългите часове, които бил прекарал затворен в цилиндъра на Хорселската мера.

Но въпреки това тръгнал към тази армия от чудовища, той, както и мъжете около него, стреляли с пушки, хвърляли гранати. Един войник скочил зад волана на изоставена линейка и я забил в краката на една бойна машина; марсианецът залитнал, но не паднал, а после изритал линейката през пътя, както дете рита консервена кутия, и продължил напред. Няколкосекундно забавяне на една-единствена машина, платено с цената на човешки живот.

Когато марсианците стигнали до лабиринта от улички южно от зелената шир на мерата Уърмуд Скрабс, прозвучал сигнал за общо отстъпление. Ерик размахал ръце на хората си.

— Назад! Назад!

Войската се люшнала в отстъпление, а Ерик погледнал надясно и видял стените на едноименния затвор, построен в западния край на мерата. Затворът бил реквизиран по заповед на Чърчил долу-горе по времето, когато започнал строежът на Кралския фронт. Ерик видял големите му врати да се отварят. Група камиони с плоски каросерии излетели на скорост през портите. На каросерията на всеки камион имало устройство, покрито с брезент, както и мъже и жени със защитно облекло. Разпръсквайки като пилци войниците пред себе си, камионите се подредили в линия, преграждаща шосето пред марсианците. Веднага щом камионите заели позиция, шофьорите изскочили от кабинките и хукнали назад към защитата на затвора. Брезентите били махнати… и Ерик видял мъжете наоколо да зяпват невярващо.

И нищо чудно, защото на плоските каросерии на камионите били наредени камери за генериране на топлинни лъчи. Стари, очукани, някои видимо закърпени, тези генератори били събрани от отломките на първото марсианско нашествие и прибрани на склад. При голям риск и с цената на немалко човешки животи — Ерик, привлечен в проекта като своего рода експерт по марсианска технология, знаел това от първа ръка — техници и инженери се били научили да работят с тях.

И сега смелчаците на платформите завъртели тези генератори върху големите лафети, към които били прикрепени. Приличали на прожектори, помислил си Ерик. Прожектори, които един по един се насочвали към настъпващите марсианци.

В последния момент Ерик се прехвърлил през една ниска стена в търсене на прикритие.

Марсианците забавили крачка. Водещите бойни машини, или по-скоро техните пилоти, сякаш оглеждали с любопитство хората, техните тромави превозни средства и заграбените генератори на топлинни лъчи.

А после…

Нищо! Операторите се трудели трескаво над контролните уреди, свързани към генераторите, но те не им се подчинявали.

След краткото колебание марсианците продължили невъзмутимо напред.

На Ерик изведнъж му просветнало защо този план, тайното оръжие на Чърчил, не сработил. Както и че нещо такова е можело да се очаква. Но ако го бе съобразил навреме и бе предупредил командването, дали щяха да му повярват?

Въпреки хвалбите на Уолтър Дженкинс, именно той, Ерик, най-вероятно бе човекът, наблюдавал марсианците от непосредствена близост през дългите дни на пленничество в хорселския цилиндър. Видял бе марсианците да работят като екип, да оперират с машините си. Също като Дженкинс, и той бе стигнал до извода, че марсианците общуват помежду си чрез някакъв вид телепатия, макар че според него тя била резултат от сложна технология, а не от естествено умение. Знаем, че марсианците са постигнали единство между биологичното и механичното, поне отвън — исполинските им машини са нещо като дрехи с различно предназначение. И ако са постигнали такова единство в телата си, защо не и в умовете?

И ако един марсиански ум може да общува пряко с друг марсиански ум, защо да не се свързва по подобен начин и с машина?

Изглежда, генераторите на топлинни лъчи не стреляха по марсианци. Предпазна мярка, логична и очевидна.

— Прецакани от предпазен механизъм — измърморил той зад прикритието на стената.

Ала не всичко било загубено, помислил си. От посещенията си в лабораториите, където се изучавали генераторите на топлинни лъчи, знаел, че те могат да се използват и по други начини. Все още имало време; марсианците още не били стигнали до камионите с плоските каросерии.

Ерик събрал кураж, захвърлил пушката си и се прехвърлил през стената. Хората вече отстъпвали безредно пред краката на настъпващите бойни машини. Но Ерик не побягнал. Хукнал право към най-близкия изоставен камион и се покатерил на каросерията.

Генераторите били тежки и той изгубил безценни секунди, докато ги обърне, но накрая все пак успял да насочи два един срещу друг така, че нито един от тях да не гледа към марсианците. Контролната кутия, конструирана от човешки инженери, не била сложна и за негово облекчение била снабдена с таймер. В разговора си с мен Ерик каза, че щял да довърши започнатото, дори да нямало такъв механизъм, и аз му вярвам, но все пак добави, че искрено предпочитал да нанесе удар по врага, без да плаща за това с живота си. Бойните машини вече били много близо до камионите, затова той нагласил таймера на трийсет секунди.

След което скочил от каросерията и хукнал на прибежки към друга стена, ниска, но здрава.

И оттам видял какво последвало.

Марсианците не обърнали внимание на действията му — може би изобщо не ги видели — и се придвижвали право към двата генератора, които той бил преместил. Както винаги в подобни ситуации, държали да приберат технологичните си джаджи, а странностите на човечеството подминавали без особено внимание. Две бойни машини се навели над камиона; Ерик следял напрегнато секундната стрелка на часовника си.

— Четири… три… две… едно…

Планът му не бил сложен. Генераторите не стреляли по марсианци, но може би биха стреляли по друг генератор. Така поне се надявал той.

И се оказал прав. Когато единият генератор произвел изстрел, топлинният му лъч се забил от упор в другия, стопил корпуса му със смъртоносно количество енергия, втечнил множеството тайнствени компоненти на камерата, вероятно пръснал на парчета кристалите и огледалата на механизма му… и със сигурност разрушил обвивката на мистериозното енергийно ядро, онази гладка сфера с размерите на топка за крикет, която според експерти като Айнщайн и Соди съдържала в себе си енергиите на атома.

Ядрени енергии, освободени на лондонска улица. Детонацията погълнала трясъка на сраженията и се чула в целия град. Две бойни машини се разпаднали на парчета; три други пострадали, от които две понесли щети, които ги извадили от строя.

Голяма част от събитията в началото на Втората война щяха да останат държавна тайна и минаха много години, преди да науча лично от Ерик (на борда на въздушен кораб над арктическата пустош, както ще разкажа по-нататък) какво е направил в онзи ден. Било дело на откачен доброволец, така щяха да казват хората, но истината е, че стореното от Ерик бе нанесло на марсианците повече щети от всичко друго, което армията бе хвърлила срещу тях в онзи ден. Самият той получил сериозни изгаряния, но оцелял.

Ала не сполучил да спре марсианското настъпление.

След като разчистили отломките от повалените си другари и ги пратили към ямите в Мидълсекс, останалите бойни машини, повече от четиресет, подновили придвижването си към центъра на Лондон. Сега, когато Кралският фронт бил пробит, а последният опит на армията да удари марсианците с изненадваща атака се провалил безславно, вече никой и нищо не можело да ги спре.