Стивън Бакстър
Война на световете (57) (Изтреблението)

29.
Разказът на артилериста

— Бях тук, когато цилиндрите паднаха. Преди две години. Това сигурно го знаеш вече, защото по онова време бях с твоя съпруг Франк и във войската, дето уж трябваше да види сметката на марсианците. Докато всички бягаха назад, аз хукнах напред, право към Кордона. Защото знаех, че марсианците ще са там. В началото беше точно като през седма година. — Говореше с носталгия, сякаш онези дни са били най-хубавите в живота му. Може и наистина да са били, не знам. — Точно като през седма. Бежанци по пътищата, които се щураха насам и натам с все малки деца, старци и каруци с багаж, повечето не разбираха, че сме затворени в гигантска клетка с невидими решетки и няма шосе, по което да се измъкнат от нея. Войниците оказваха съпротива и като цяло се справиха по-добре, отколкото при първото нашествие; сражаваха се храбро, а и бяхме понаучили нещо от сутрешното представление, но в крайна сметка пиесата свърши по същия начин. Та, докато всичко живо се щураше по шосетата, аз наблюдавах, ослушвах се и размишлявах. Веднага разбрах какво са намислили марсианците, най-малкото защото и предния път действаха по същия начин. Стреляха по войниците, железопътните релси, телеграфните жици, транспортните средства по шосетата и изобщо по всичко, което би могло да представлява заплаха. Същото правеха и през седма година. Те разбират, че сме организирани, че сме цивилизовани в някаква степен, пък макар и далеч под тях. Хората обаче не закачаха. Което си е логично, нали така? Знаем за какво им трябваме. Ако имаш пред себе си стадо овце с картечница, какво ще направиш? Ами, ще обезвредиш картечницата, а стадото ще оставиш за овнешко, ето какво. Точно това правеха и марсианците.

— Те са ловците, ние — дивечът — вметна Верити.

— Сега са ловци. В бъдеще ще станат фермери.

С Верити се спогледахме при тази зловеща прогноза.

— Дните минаваха, а аз се криех и ги наблюдавах. Гледах как обикалят с бойните си машини, как минават през кошари като Абътсдейл, гребват бавните, мързеливите, глупавите и слабите и ги пъхат в онези свои мрежи за бъдеща консумация. Гледах и как хората се щурат в краката им и обръщат гръб на жертвите. А после се държат сякаш онези нещастници изобщо не ги е имало. Защото това е техният начин да се справят със ситуацията — ти си оцелял, а другият не е, и за да продължиш живота си, се правиш, че него изобщо не го е имало. И доста бързо свикнаха с това, между другото. Научиха се.

Спомних си вечерята в абътсдейлската ферма, когато Милдред Тритън ми разказваше за живота на село и всички се правеха, че не виждат празния стол на масата.

— Прав си, Бърт — казах. — Колкото и да ми е неприятно да го призная.

— И не за пръв път, а? — ухили се той. — Е, мога да разбера това със здравите овце, които се спасяват с бягство, като изоставят слабите и куците, но работата е там, че всички те са овце. Овце, които изоставят дефектните екземпляри и така подобряват качеството на стадото. Един вид правят услуга на вида, като позволяват на марсианците да подбират и да отстраняват слабите и болнави животни. Разбирате ли? Човек като мен обаче — не, аз отказах да се включа в тази схема. Обикалях сам и вземах мерките на всички. Мислех как да извлека печалба от ситуацията.

— Печалба? — повтори с отвращение Верити.

Той вдигна рамене.

— С нищо не можех да им помогна, така или иначе щяха да умрат. И един ден ми се отвори шанс. Тършувах за храна в едно селце край Чесъм, махала по-скоро, кажи-речи само чифлик и кръчма, когато те дойдоха. Една, две, три бойни машини с провиснали ловни мрежи. Страхотна гледка в есенния следобед!

Разказът не пречеше на вечерята му. Бърт режеше бекона, загребваше от студените картофи и дъвчеше ритмично храната с дисциплината на отколешен войник.

— Видях и овцете — хукнаха към избата на кръчмата, набутаха се през вратичката за доставки и я затвориха след себе си. Аз обаче ги бях последвал и успях да пъхна пръсти миг преди вратата да се затвори. Помолих ги да пуснат и мен. Бая народ имаше долу, бутаха се в теснотията и мрънкаха, но накрая все пак ми отвориха да вляза. Бях последен, досами вратата и през една цепнатина видях как една от бойните машини продължава по шосето към Чесъм. И си помислих, сега ти е паднало, Бърт. Отворих вратата, изскочих навън, размахах шапката си към бойната машина, виках и сочех. Мога само да гадая какво си е помислил марсианецът, който я яздеше. Така или иначе, той ме видя и се наведе… помислих си, че всеки миг ще ме изпепели с топлинния си лъч или ще ме стисне с пипалото си, а ония в избата драпаха да затворят отново вратата, но аз я държах здраво.

Марсианецът видя прясното месо в избата. Наведе се, пъхна с прецизно движение металното си пипало през вратата…

Верити не можа да сдържи погнусата си.

— Предал си ги на марсианците, обрекъл си ги на жестока смърт.

— Може и така да се каже. Но работата е там, че те така или иначе щяха да умрат. Не разбирате ли? Ако не в онзи ден, то на следващия или на по-следващия. Защото марсианците вземат само десятък. Мисля, че още тогава се опитваха да запазят популацията жизнеспособна, за да се размножава. Така че… онези овце си бяха по-добре мъртви. Та, така започна всичко. Марсианците гледат отвисоко и виждат много — от бойните си машини и от летящите. Много, казвам ви. Но това все още не е техният свят. А един човек на земята, човек с опитно око, вижда повече и от тях. Къде се крият хора например.

— Човек като теб — посочих. — Станал си съгледвач на марсианците.

— С тях не може да се говори — възрази той. — Или поне аз не знам как. Но може да… може да се общува. Аз ви правя услуга днес и вие не ме закачате, а утре ще ви помогна пак — от този сорт неща. Започнах да се труфя — кметската верига, перуката и прочее, лъскави боклуци, които намерих оттук-оттам, — защото на марсианците им е трудно да ни различават, та рекох да ги улесня, да различават лесно мен. И като ме видят, да знаят, че на мен може да се разчита, че аз всеки път ще им посочвам някое и друго гнезденце. След време те ми спретнаха наблюдателница — видяхте я, — така че да пътувам с тях. Голям страх брах, когато се покатерих в нея за първи път, това мога да ви кажа.

— Щом марсианците те различават толкова лесно — студено каза Верити, — същото трябва да важи и за хората в ловните ти полета.

— Така е, но аз се опитвам да бъда дискретен. Бас държа, че ти например си чувала за мен само слухове.

— Слухове, които са плъзнали и извън Кордона, Бърт — изтъкнах аз. — Иначе нямаше да съм тук. Чудо е как някой още не те застрелял, както си висиш в мрежата. А ако властите те пипнат някога…

Той само се изсмя.

— Знаеш не по-зле от мен, Джули Елфинстоун, че единствените власти, които имат значение на този свят, сега и за в бъдеще, са марсианците. — Чайникът започна да свири. Бърт се обърна и извика: — Мери! Чаят!

Тя притича, сипа гореща вода в една голяма очукана кана, разбърка я и ни наля чай в ламаринени чаши.

Верити я наблюдаваше с нещо като отвращение. Накрая попита:

— А каква е твоята връзка с великия оцеляващ? Трофей?

Мери тръсна чашата на масата и зашлеви силно Верити през лицето.

— Я да не ми говориш така, краво надута. Нищо не знаеш за мен, нищо. За каква ме мислиш, за курва някаква?

Верити вдигна ръка към лицето си, сащисана.

— Не исках да… — Но не довърши, защото, поне според мен, точно това си бе мислила.

Мери посочи към Бърт.

— Той ми спаси живота. Бях с приятелки, от Чорлиуд сме, работехме във фабриката за муниции и си бяхме организирали двудневна разходка с колата. Израснала съм по тия краища. Събудихме се една сутрин и разбрахме, че марсианците са дошли, а ние сме в капан. После бензинът ни свърши и ние много бързо се превърнахме във… в скитници. Оцеляхме така известно време. Никой не ни помогна, никой, а войниците ни подхвърляха мръсотии и на каква цена биха споделили с нас порционите си. Сещаш се. А после един ден се появи марсианец, ние се пръснахме, той стреля с топлинния си лъч, приятелките ми умряха, аз бях в краката му и реших, че това е краят. А после той се появи.

— Успях да му отвлека вниманието — намеси се Бърт. — Заведох го в една плевня, пълна със селяни. Хайде, Мери, седни и хапни. Не й обръщай внимание.

— Той ме спаси — упорито повтори Мери. — За разлика от правителството и армията, които не направиха нищо. Не бях длъжна да тръгна с него, но го направих.

Бърт се ухили.

— Не можах да се отърва от нея.

— И сега сме тук, живеем си. С бебето. Някой ден ще го направим както си му е редът, ще се оженим тоест. Но засега оцеляваме. Колкото до Бърт и дали това, което прави, е редно или нередно, не знам. Но не виждам други да правят каквото и да било по въпроса с марсианците. Вие виждате ли?

— Не — призна Верити. — И се извинявам. Избързах със заключенията. Всички правим необходимото, за да оцелеем, това е. Дано ми позволиш да прегледам малката Бел.

Хранехме се в мълчание, по някое време попитах предпазливо:

— Но ако приемем, че си прав, Бърт… каква е целта ти в дългосрочен план? Ако наистина няма начин да се отървем от марсианците…

— Точно това не си го помислям и за секунда. Никога. Само че няма да ги прогоним с оръдия, цепелини и прочее. Правителството е безполезно тук, както и армията. А скоро предстои нова опозиция и мога да се хвана на бас, че към Земята лети нова вълна от цилиндри. Нищо чудно вече да са навлезли в атмосферата, като се имат предвид датите. И много скоро целият ни свят ще се окаже заключен в Кордона. — Оригна се и изчовърка парченце бекон измежду зъбите си. — И какво ще стане тогава? Земята ще се превърне в свят на зайци. Това сме ние — не овце, нито плъхове, както мислех преди, а зайци. Защото какво са зайците, ако не вредители в зеленчуковата градина, но пък са вкусни, когато ги задушиш в тенджера.

— Значи и ти си заек, Бърт.

— Вярно. Но аз съм умният заек. Заекът, който е спечелил доверието им, който е видял как работят с оборудването си, с летящите машини и машините работници. Аз съм заекът, който учи неща за тях. Скоро ще намеря и други, които мислят като мен, ще се мотаем около марсианците, без да ги дразним, и после един ден — фрас! Ще ги ударим като гръм от ясно небе. — Гласът му се бе смекчил, както и лицето му.

Мери изсумтя силно.

— Голям мечтател е. Да го видите как си играе на бойни машини с малката Бел. Туп-фюу-бам! Цяло представление.

Плъзнах поглед по дупката в земята, където се намирахме, и се зачудих дали Бърт Кук е на крачка по-близо до осъществяването на мечтите си, отколкото по времето, когато девер ми го беше зарязал на Патни Хил през Първата война, отписвайки го като глупак и фантазьор. Все пак това не беше моя грижа.

Наведох се напред.

— Бърт, искам да ме вкараш в Редута. В голямото марсианско гнездо.