Стивън Бакстър
Война на световете (51) (Изтреблението)

23.
При партизаните от Бъкингамшир

Прекарахме нощта в странноприемницата що-годе комфортно. Настаниха ни в една стая на горния етаж, която навремето явно са давали под наем на пътници. Имаше си мивка и нощно гърне под леглото.

Странно е, но в онзи период от живота си рядко страдах от безсъние. Сякаш се бях уморила от чувството на постоянен страх, колкото и невероятно да звучи. Същото бях забелязала у майка си скоро след като разбра, че умира от заболяване на белите дробове. Никой не може да се страхува през цялото време; страхът се оттегля на заден план и съзнанието ти се насочва към отегчителните тегоби на всекидневието. А и толкова сълзи бях изплакала заради горкия Бен Грей, че емоциите ми явно са били временно пресъхнали.

Освен това дългият преход с колело през деня ме беше изтощил физически. Странно е, но ветераните от онези години често говорят с носталгия за чистия английски въздух, след като предприятията в голяма част от южните графства бяха прекратили дейността си. Марсианският Кордон беше прекрасно място за колоездене!

На следващата сутрин с облекчение открих, че никой не ни е проследил от Абътсдейл — нито Франк, нито дори Тед Лейн. С други думи, планът ни все още беше в сила.

Докато закусвахме в трапезарията с картофи, заешко и хубав чай от коприва, Мариот ни разкри плана си, като добави, че през нощта го е променил, така че да включи и нас. Донесе картите от избата, за да ни покаже нагледно. Всъщност, аз вече бях видяла на живо мястото, което Мариот ни сочеше сега — наводнения участък западно от Амершам.

Бледият канцеларски пръст на Мариот се движеше по линиите върху картата.

— Оттук минава Мисборн, малка река. Извира при Грейт Мисендън, ето тук, и тече на изток-югоизток през долината, минава през старата част на Амершам и накрая се влива в Колн близо до моста на западното шосе, тук. Или поне преди беше така. Когато се приземиха в Амершам, марсианците неволно изровиха нещо като язовир. — Почука по един защрихован в синьо участък. — Количеството вода, което се събира там, варира според сезона и дъждовете, но така или иначе водата няма къде да се оттича и разливът се разшири нагоре по долината на Мисборн, отвъд Литъл Мисендън, тук. А оттук е „дигата“, която се оформи от пръстта, изхвърлена при приземяването на цилиндрите, тук тя пресича старото русло на реката. — Сочеше едно село на име Мантлес Грийн, близо до кръстопътя, където се пресичат шосето за Уикъм, край него се намираше нашата странноприемница, и главния път от Амершам за Аксбридж и Лондон.

— А марсианците — изтъкнах — не знаят почти нищо за водата, която е оскъдна на техния свят и отдавна е укротена.

— Точно така.

— Ясно — каза Верити. — Планът ти е да взривиш онази дига.

— Не лично аз, но моите хора… Събрал се е огромен обем вода, а теглото й е три пъти по-голямо, отколкото би било на Марс. Сигурен съм, че марсианците не си дават сметка до какво може да доведе това, иначе нямаше да оставят дигата без охрана и без някакво допълнително укрепване. А малко по-надолу по течението, в руините на Амершам и на изток към Литъл Чалфонт, се намира марсианската цитадела, генералният им щаб в Англия, така нареченият Редут. Ще взривим дигата и ще залеем Редута. Изобщо няма и да разберат какво ги е ударило.

Верити кимна.

— Разбирам защо са ви дали картбланш. Наистина можете да нанесете сериозни щети на марсианците — каза тя и погледна към „Тоби“ и „Джеф“, — без да рискувате много от своя страна.

Един от мъжете, онзи, който се беше опитал да ме хване за задника, като че се засегна. Другият се ухили и изпрати на Верити въздушна целувка.

Мариот продължи:

— Марсианците са подозрителни към всяко движещо се превозно средство. Но ако поддържаш ниска скорост, може и да ти се размине. И точно тук ще имаме нужда от вас.

Верити изсумтя.

— Като прикритие?

— Ами, по всичко личи, че марсианците различават мъжете от жените…

Това беше вярно и представляваше загадка за учените, които изтъкваха липсата на полове при марсианците.

— Освен това им е ясно, че една смесена група е по-малко рискова — от тяхна гледна точка, — отколкото група, съставена само от мъже. Идеята е да се направите на две двойки, които са излезли на разходка с кола. Би трябвало да ни спечели време. Особено ако го изиграете както трябва, шумно и весело, даже да се престорите на подпийнали, един вид…

Това беше планът. Докато Мариот обсъждаше подробностите със своите хора, Верити ме дръпна настрана.

— Май няма как да откажем — прошепнах аз. — Особено ако искаме да ни помогне за Кук. А и идеята не е лоша всъщност.

Верити, която имаше повече военен опит от мен, не беше толкова сигурна.

— Така е. Но да заиграем по свирката на тази банда идиоти, един банков мениджър и двама похотливи кръчмарски помощници… Чудо ще е, ако се измъкнем живи и здрави. А марсианците най-много да се спукат от смях… Смеят ли се марсианците всъщност?

— Учените са разделени в мнението си по този въпрос — казах сериозно и й намигнах.

— Тревожа се и за динамита. Виж, просто прави каквото правя аз, става ли?

 

 

След половин час автомобилите вече бяха готови — два на брой.

И какви автомобили само! Впечатлила се бях от ролса, с който Франк ме беше взел след прехода ми през тунелите под периметъра. Сега щяхме да се возим с още по-лъскави коли — още един ролс, модел „Сребърен призрак“, и нов модел мерцедес. Покривите им бяха свалени, така че марсианците да виждат пътниците, а купетата и на двете коли бяха обезобразени от парчета стомана и желязо, заварени или просто пристегнати тук и там. В багажника на ролса имаше сандък с динамит.

Не е нужно да казвам, че тримата мъже се бяха ухилили до ушите, докато ние оглеждахме играчките им.

— Знам какво си мислите — каза почти срамежливо Мариот. — Чудите се защо сме обезобразили така прекрасните коли! Особено Призрака. Доста стари бойлери се наложи да нарежем, докато спретнем тези брони.

Верити изпръхтя.

— Не знам защо сте си направили труда. Топлинният лъч ще ги стопи за секунда.

— Да, но тази допълнителна секунда е безценна. Профучаваме покрай бойните машини, буквално в краката им. Така те ни виждат отблизо и решават, че сме безобидни. После ние вадим гранатите и завиваме право към тях. — Направи се, че шофира и изви рязко въображаемия волан. — Между краката им. Марсианците изстрелват лъча и бам! Лъчът ни облизва, но с малко късмет доживяваме още един ден за борба или поне още една минута и туй е благодарение на бронята. Бам! Бам!

Мариот беше банков мениджър, който стоеше под светлината на утринното слънце и си играеше на войници като малко момче. Но не очаквайте от мен да му се подигравам, защото, макар че щеше да остане в кръчмата, след като ние поемем към марсианците, единствен той демонстрираше кураж (без да броим Верити, разбира се), за разлика от всички други, с които се бях запознала в Кордона. А и се изискваше немалка смелост да се приближиш до бойна машина в кола без покрив.

— По-добре се качете в ролса при Джеф — продължи той. Под „Джеф“ имаше предвид щипача на задници. — Мерцедесът е пълен с железа. Събираме ги оттук-оттам с надеждата да сглобим въртяща се установка за картечницата…

— Ще се возим в мерцедеса — твърдо заяви Верити.

— Сигурна ли си? Но…

— Мерцедесът.

Мариот вдигна рамене и се обърна да даде последни указания на хората си.

Ръкувахме се за последно, с чувство. После се качихме на колите. Двете с Верити се настанихме в мерцедеса, шофиран от Тоби, а Джеф подкара зад нас ролса и товара му от динамит. Именно тази предвидливост от страна на Верити щеше да спаси живота и на двете ни.

Потеглихме.

 

 

Първата половин миля беше крайно сюрреалистична — празно шосе насред измамно мирна кръпка от английската провинция. Поне грееше слънце. Дори миризмата на купето беше странна, вместо обичайния аромат на скъпо возило с кожен салон колата излъчваше промишлена воня на заварено желязо и кордит. Мърморих известно време, задето бяхме оставили по-голямата част от нещата си в странноприемницата, ако не броим комплекта за първа помощ на кръста на Верити и револвера, който бе пъхнала под колана на панталона си отзад. Аз пък бях прибрала посланията на Уолтър в джоба на сакото си.

Дори не бяхме наближили наводнения район, когато започна да става интересно.

Тоби го видя пръв.

— Марсианец! — изсъска той.

Бойната машина крачеше целенасочено през равния терен пред нас, на северозапад. Чиста проба много лош късмет — марсианецът сигурно се е връщал от патрул и ни е видял. А че ни е видял, нямаше съмнение, защото изведнъж се разбърза и пое към нас през зеленината със странната си халтава походка.

Тоби моментално натисна педала до ламарината и колата се юрна напред.

— Единственият ни шанс е да стигнем преди него — извика той. — Ако заложим зарядите… или дори изхвърлим сандъка от ролса…

С Верити се спогледахме ужасено. Идеята на Тоби звучеше безумно. По-добре да зарежем колата и да се скрием в някоя канавка, отколкото да бягаме право към врага! Само че нямахме думата, защото не ние бяхме зад волана. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Джеф ни следва с ролса и дори е скъсил дистанцията помежду ни.

Летяхме надолу по възвишението, напред се виждаше насипът от пръст и камънаци, дигата, която марсианците неволно бяха сътворили при приземяването си. През двете изминали оттогава години насипът беше обрасъл с червен бурен. Неподвижната вода от другата му страна, разляла се вляво от нас по протежение на долината, също бе покрита с килим в червено и зелено, коктейл от марсианска и земна растителност. Не видях марсианци при насипа, не се виждаше и бойната машина, от която бягахме.

Но нашественикът не ни беше изгубил от поглед.

Стори ми се, че чувам пукот като от електрическа искра, усетих и силна миризма на електричество — вероятно съм надушила плазмата, в която топлинният лъч превръща въздуха при преминаването си. С други думи — размина ни се на косъм; обсегът на топлинния лъч се измерва в мили, но прицелването е въпрос на механика, а не на чудо. Дори марсианците правят грешки.

Пропусналият ни енергиен лъч се заби в шосето зад нас. Погледнах през рамо и видях голям кратер. Парчета асфалт, пръст и камънаци още летяха във въздуха… а Джеф, в стоманената кутия на ролса, с динамита в багажника, летеше право към новата яма.

— Дръжте се! — изписка Верити, сви се на две и прикри с ръце главата си.

По-късно навързахме събитията.

Верити от самото начало си давала сметка за опасността, опитала се бе да го каже на Мариот, докато бяхме в избата, но той отказа да я чуе. Измъчваше я чувство за вина, но без основание — той нямаше да се вслуша в здравия разум, колкото и да беше повтаряла Верити доводите си.

Динамитът е нестабилен. Три четвърти от него е нитроглицерин и с времето започва да се „поти“, тоест нитроглицеринът сълзи и се събира на дъното на контейнера. Точно затова Верити беше попитала Мариот дали обръщат сандъците; хората, които знаят как се работи с експлозиви, биха обръщали кутиите с динамит най-редовно. Нещо още по-лошо, случва се нитроглицеринът да кристализира по повърхността на пръчките динамит, което го прави още по-чувствителен на удар или триене. Повечето производители ще ви кажат, че динамитът не бива да се съхранява повече от година, и то само при подходящи условия. В избата на странноприемницата Верити беше намерила кутии, които бяха най-малко на две години, а вероятно и на доста повече. Колкото до условията на съхранение, те бяха под всякаква критика.

По-късно Верити ми каза, че дори преди операцията при дигата, ако Мариот и малоумните му помощници са изпуснели някой сандък в онази изба…

Видях как ролсът полита в ямата…

 

 

Ударната вълна помете шосето и подхвърли автомобила ни като играчка. Помня, че в онзи миг се притесних за шофьора ни, Тоби, но по-късно заключихме, че трябва да е загинал мигновено, смазан заедно с мерцедеса.

Колкото до Верити и мен, ние изхвърчахме през липсващия покрив, прелетяхме немалко разстояние, блъскани от отломките, и паднахме във водата, което си беше чист късмет!

Паднах тежко, но гъстата растителност под мътната водна повърхност смекчи донякъде удара. Някои от растенията бяха оцветени в зелено и жълто, цветовете на нашия свят, други — в грозното червено от палитрата на Марс. В първия момент не направих нищо, бях толкова объркана, че се отпуснах с благодарност в меката прегръдка на дебелите листа под себе си, имах неясното усещане, че нечия гигантска ръка ме е поела в шепата си. Странно, но дори не усещах тръните на червения бурен, в началото поне.

Виждах водната повърхност над себе си, изкривения кръг на слънцето… а после различих стройния силует на бойната машина, която гледаше надолу към мен със спокойно безразличие, както биолог гледа попова лъжичка в локва. Поех си дъх, или поне се опитах — явно взривната вълна ми беше изкарала въздуха — и водата навлезе в гърлото ми като студена супа, гъста, задушаваща. Страхът се пробуди и аз най-после се раздвижих. И изведнъж почувствах тръните, забили се в дрехите ми, някои дори в кожата, държаха ме, дърпаха ме надолу. Това не беше просто растителност; червеният бурен беше като интелигентно създание, което се опитваше да ме убие! А аз бях безпомощна.

Гръдният ми кош се свиваше конвулсивно, но вместо да изкашлям погълнатата вода, аз нагълтах още. Борех се с хватката на червения бурен, но като в кошмар той ме държеше все по-силно.

Спрях да се боря. Щях да умра тук, знаех го със сигурност. Направих опит да се отпусна, да се примиря. Помня, че не отправих молитва, нито ме заляха спомени и съжаления, макар да се твърди, че именно това се случва в предсмъртните мигове на човек. Вместо това се надявах болката да е краткотрайна.

А после го видях пред себе си.

Него… Приличаше на човек въпреки лъскавата козина, покриваща голото му тяло, и паяжината между пръстите на ръцете, които той протегна към мен, и мехурчетата въздух, които излизаха от странните отвори на гърлото му — това хриле ли бяха? И макар козината да покриваше слабините и гърдите му, аз бях сигурна, че е мъж.

Спусна се пред мен, прав във водата, плуваше с минимални движения на чудатите си ръце и крака. Стори ми се, че зърнах нещо златно на гърдите му, нещо с кръстата форма… разпятие? Взе лицето ми в ръцете си, пръстите му бяха студени.

И после ме целуна. Усетих устните му върху своите, и те студени… а след това гъст и горещ въздух нахлу в устата ми. Закашлях се, водата се изля от моите дробове в неговата уста и макар да се мятах конвулсивно, той нито за миг не прекрати контакта ни. Междувременно усещах как силните му ръце изтеглят тръните, които ме държаха в капан, листо по листо и бодил по бодил.

И после изведнъж се усетих свободна. Той ме хвана под мишниците, отгласна се с крака и с все така сключени устни двамата изплувахме на повърхността под ласката на топлото слънце. Друго не помня.