Стивън Бакстър
Война на световете (17) (Изтреблението)

17.
Цилиндър №12

Не веднага и не без помощта на други оцелели Франк успял да сглоби смислен и последователен разказ за онова, което последвало. Когато се почувствал готов да опише станалото, разполагал и — както се оказало — с предостатъчно време за тази цел.

Цилиндър №12 от списъка на Феърфийлд се появил точно в полунощ, излязъл на сцената с ярък зелен блясък в небето, последван от силно сътресение.

Франк, сгушен в окопа, усетил приземяването като земен трус и въздушна вълна, която го оставила без дъх. Дъските по пода на окопа скърцали и стенели, сринали се чували с пясък, чули се викове и хленч. Не било толкова зле като катастрофалния сблъсък отпреди едно денонощие, но почти.

А после, секунди след приземяването на цилиндъра, Франк чул крясъците на офицерите:

— Напред! Напред!

— Изкарайте оръдията, за бога!

— Дайте светлина насам!

Франк се покачил на едно стрелково блокче и надникнал над парапета от чували. Видял зеленикаво сияние от една яма, зейнала в разораната земя, буци пръст се валяли навсякъде, по периметъра горели малки пожари — всички дървета и постройки, дори тревата, били обхванати от пламъци. Силуети на хора и оръдия се очертавали на фона на зловещото зеленикаво сияние и треперливия светлик на факлите, всички устремени към новообразуваната се яма.

Някъде отзад долетяла характерната кашлица на артилерията — големите оръдия стреляли иззад линиите. Планът бил тежките им гюлета да смажат цилиндрите, преди наземните сили да са стигнали до ямите.

Новият приятел на Франк фелдфебел-лейтенант Швайциг и неговият картечарски отряд — бързи и добре обучени като всички немски войници — били сред първите, стигнали периметъра на новата яма. По-късно Швайциг разказал на Франк какво видели там. Цилиндърът стърчал забит вертикално в земята, гигантска колона от стомана с диаметър трийсетина метра (и без съмнение стотина на дължина, каквито бяха цилиндрите от първото нашествие). Швайциг и хората му подготвили своята G8, в случай че нещо в цилиндъра оцелее след обстрела на по-малките полеви оръдия, които вече били придвижени и прицелени в мишената. Нямало закъде да бързат, разполагали с цели деветнайсет часа, преди марсианците да предприемат нещо. Така поне смятали.

Само че правилата на играта се променили отново.

Чул се пукот, разляла се зеленикава светлина. По думите на Швайциг, светлината изригнала като зелена панделка около горния шев на цилиндъра, точно под плоския капак. А после този метален диск, сам по себе си тежък поне пет тона, се отделил внезапно и отлетял като захвърлена сламена шапка. Този път явно нямало да развинтват търпеливо капака с часове!

Миг по-късно от цилиндъра се показало металическо пипало, което държало компактно устройство, подобно на кинокамера. Устройство, което било добре познато на Швайциг от инструктажите. Генератор на топлинен лъч. Швайциг се хвърлил по корем на земята. Зърнал лъч от призрачнобледа светлина да минава на няма и две педи над него, усетил как въздухът в обсега му се възпламенява.

Лъчът обходил периметъра на ямата като струя на градински маркучи и онези, които закъснели с реакцията си, избухнали в бял пламък. Всичко това в рамките на броени секунди след отварянето на цилиндъра.

Деветнайсет часа! Цилиндърът не останал инертен и достъпен за атака и деветнайсет минути.

Подполковник Феърфийлд стоял по-назад, на едно малко възвишение, и следял оттам развитието на нещата. Нямало как да различи топлинния лъч, нито генератора, щръкнал над отворения цилиндър, ала съвсем ясно видял как хора, машини и коне пламват в светли зарева около ямата. А после съзрял още лъчи, този път насочени към небето и генерирани вероятно от устройства в самия цилиндър, лъчи почти невидими в задимения въздух. Погледнал озадачено нагоре… и видял взривове високо в небето, почти като фойерверки, както ги описал по-късно. Взривявали се артилерийските снаряди, изстреляни от големите оръдия на втора линия, същите, които трябвало да смажат марсианския цилиндър, преди той да се е отворил — такава поне била теорията. Нито един от тези снаряди не стигнал до земята, още по-малко до целта си. Няколко наблюдателни аероплана също попаднали под прицела на невидимите лъчи и изгорели като мушици в огън, мигновени искри в нощното небе.

Феърфийлд погледнал отново към ямата и видял гигантска „качулка“ като бронзов шлем да се издига плавно върху три разгъващи се крака. Бойна машина, исполински трикрак механизъм за унищожение, върнал се на Земята след тринайсет години, който се въздигал сега сред дима и овъглените трупове на стотици мъже и жени.

А от приземяването на цилиндъра не била минала и минута. Феърфийлд веднага разбрал защо е станало така. Щом ние сме стигнали до заключението, че марсианците са най-уязвими в часовете след приземяването, логично било те да са стигнали до същия извод и да са направили нещо по въпроса.

Верити Блис, която се намирала в окопа заедно с Франк, била твърде далеч, за да види в подробности първите мигове на сблъсъка, но бързо придобила представа за общата картина, както щеше да ми разкаже по-късно. Гигантската качулка на бойната машина се виждала ясно и преминала в настъпление. Верити стиснала Франк за яката и го измъкнала насила от окопа.

— Трябва да бягаме! Нищо друго не можем да направим!

Франк вече чувал виковете на ранените и се канел бездруго да излезе от окопа и да помогне според силите си, заедно със своите хора. Ала сега разбирал, че Верити е права, че нямат никакъв шанс да задържат позицията си. Измъкнали се от окопа, като викали на подчинените си:

— Бягайте, разпръснете се! Не можем да помогнем на никого при такива изгаряния!

Но докато се отдалечавал на бегом от ямата — и така навлизал още по-дълбоко в марсианския кордон — Франк си дал сметка, че други хора тичат в обратната посока. Артилеристите се опитвали трескаво да пренасочат оръдията си, обикновените войници се мятали в окопите и стреляли с пушките си по марсианеца.

Погледнал през рамо и видял марсианеца да напредва решително в зоната на обстрела с онази характерна и позната до болка трикрака походка, мобилна бойна машина без колела. Приличал на исполинско трикрако столче, което се придвижва с немислима за размерите си скорост — травматичен спомен отпреди тринайсет години, така ми го описа Франк по-късно. Ала въпреки скоростта си бойната машина поддържала горната си част неподвижна и тази кошмарна закачулена „глава“ се превръщала в идеална платформа за насочен обстрел.

— Наведете се, глупаци такива!

Някой блъснал решително Франк в гърба и го съборил на земята, Верити се озовала просната до него. Франк се извърнал и видял омацаното със сажди лице на Бърт Кук, ухилен до уши, зъбите му белеели в светлината на факлата, която Франк стискал в ръка.

— Ще прощавате, че ви блъснах тъй, госпожице.

— Бърт… — сопнал му се Франк.

— Не мърдай бе!

Натиснал ги надолу и ги държал така, докато втора бойна машина минавала право над тях.

Франк извил врат и видял как гигантски крак, почти трийсет метра висок, разсича въздуха над главите им, а качулката се върти наляво-надясно, сякаш оглежда терена за нови жертви. На светлината на пожарите, подпалени от топлинния лъч, Франк зърнал и металната мрежа върху „гърба“ на машината, още един детайл, свързан с болезнени спомени. Макар топлинният лъч да се стрелкал насам и натам, нито веднъж не се доближил до тях тримата. Франк оцелял — и тримата оцелели, — а марсианецът отминал нататък.

— Схващаш ли принципа? — ревнал Кук в ухото му. — Целят се в оръдията и мунициите, както и в хората, които стрелят в тях. Но ако си кротуваш… е, може да те настъпят случайно, но…

— Оставят ни живи — казала Верити.

— Именно. Иначе щяха да пуснат черния пушек. И всички сме наясно защо, нали? — Той мляснал с устни, все едно е гладен. — Пазят си реколтата. И знаете ли защо? Защото вече сме победени. Вече. Опа… идва още една машина… наведете се, бре!

Отново натиснал главите им в пръстта, а стотици тонове високоорганизиран метал раздвижили въздуха над тях. После от ямата с изящни движения се измъкнали още две машини.

— Това е животът! — ревнал Бърт Кук през врявата. — Това е животът!