Стивън Бакстър
Война на световете (22) (Изтреблението)

22.
Как марсианците напуснаха Кордона

Като най-старши сред военните лекари, оцелели и придвижили се до Абътсдейл, Франк получил стая в господарската къща, но воден, както винаги, от хипертрофиралата си съвест, похвално качество, макар и досадно на моменти, в онази нощ той спал на сламеник в общината на Абътсдейл заедно с другите лекари, медицински сестри и доброволки. Мъжете били разделени от жените с помощта на голяма и стара брезентова завеса, обичайно използвана като декор за ежегодното театрално представление в селото. На нея бил нарисуван някакъв дворец от детска приказка, което изглеждало съвсем в реда на нещата след сюрреалистичните преживявания от последните дни. Известно време Франк се въртял в постелята си и слушал насилените шеги и уморения смях на хора изтощени и уплашени колкото него. Но после се стоплил под одеялото и шинела си и най-сетне потънал в мъртвешки сън.

Събудил го звук на самолетни двигатели.

Надигнал се стреснат. Било тъмно като в рог, само покрай пердетата на прозорците влизала треперлива оранжева светлина. Хората наоколо му също се раздвижвали. Като истински военен ветеран, в какъвто така внезапно се бил превърнал по принуда, Франк си бил легнал с панталоните и чорапите, което му спестило известно време сега, докато опипвал в тъмното за куртката, ботушите и револвера си.

Басовият звук ставал все по-силен, прииждал сякаш от север и от изток. Самолети, без съмнение, звукът на пропелерите им не можел да се сбърка. Накрая някой дръпнал пердето на един прозорец, който гледал на север. Небето било пълно с оранжеви искри. Леки сигнални снаряди, които падали бавно към земята. Всички в помещението гледали натам, лицата им се къпели в оранжевия светлик.

— Божке — чул се глас. — Някой пуска фойерверки.

— В Амершам сякаш — казал друг. — Хей… вижте онова там! Голямата сянка, прилича на човек на кокили! Марсианците са се раздвижили!

Някой сложил ръка върху рамото на Франк. Била Верити Блис, напълно облечена и със стоманена каска на главата.

— Започнало е. Подполковник Феърфийлд ме прати да те заведа.

Франк нахлузил ботушите си.

— Да тръгваме тогава.

Излезли навън. Въздухът миришел на дим. Мъже и жени стояли на улицата и сочели развълнувано. Ярко оранжево сияние висяло над Амершам, сърцето на марсианската зона. Сред войниците имало и местни хора, предимно момчета и момичета, уплашени, но и развълнувани, очевидно изкарали безсънна нощ, щом бяха излезли навън толкова рано, още преди зазоряване.

Да, имало и бойни машини. Франк ги видял ясно сега, високи и величествени, хвърлящи дълги сенки в светлината на сигналните ракети. Събрали се във формация и поели на изток.

— Дали да не преброим машините? — предложила Верити. — Една, две, три… Не, сенките пречат.

— Не си правете труда — обадил се глас с ясната артикулация на образован човек. Подполковник Феърфийлд спрял до тях, представителен с фуражката и шинела си, макар краката му да бил обути във възголеми домашни чехли. — Разпратили сме съгледвачи. Опитваме се да излъчим съобщение към командирите извън Кордона.

Франк посочил към светлинното шоу, в което тъкмо се били включили и топлинни лъчи.

— Момчетата, които изстрелват сигналните ракети, привлякоха вниманието на марсианците.

— Да. Смели мъже, до един доброволци. Решихме, че е важно да получим ясна представа за случващото се, без значение от цената. Защото по всичко личи, че не само „нашите“ марсианци са се раздвижили. Събират се от целия Кордон. Получаваме доклади на очевидци, от Слоу на юг и чак от Хемел Хемпстед на север. Машините се събират на групи и се придвижват натам, към Аксбридж. — Посочил на изток. — Боя се, че няма съмнение коя е целта им тази сутрин.

— Лондон — изрекла със затаен дъх Верити.

Шумът на самолетните двигатели станал толкова силен, че се налагало да викат, за да чуват гласовете си.

— А там горе е другата причина — посочил Феърфийлд, — поради която осветяваме марсианските ями.

Франк се ухилил, обзет от внезапно вълнение.

— За да насочите бомбардировачите!

И в същия миг ги видял да се приближават ниско от север, осветени изотдолу от оранжевия светлик на сигналните ракети. Вероятно били излетели от Нортолт, базата на Кралския военновъздушен корпус. Но не били британски — Кралският военновъздушен корпус не разполагал с такива големи, тежки, масивни аероплани. Не, тези били немски бомбардировачи, „Готи“ и „Гиганти“, разработени по спешност във врящия котел на Руския фронт, някои от тях истински исполини с допълнителни двигатели на крилете. Гледка, която никой не можел дори да си представи преди двайсет или дори преди десет години.

Снаряди започнали да изпадат от търбусите им, големи и тежки бомби, поемащи по свой път през въздуха. Тряс! Бум! Дори в Абътсдейл детонациите се усещали силно, като физически удари, и на Франк му се сторило, че вижда резултата от попаденията в марсианските ями, фрагменти от раздробени машини, разлетели се във въздуха. Видял бил с очите си преди години, че едно добро човешко оръжие, военноморско оръдие например, може да види сметката дори на бойна машина.

Ала марсианците отвърнали на удара. Франк видял бледото сияние на топлинен лъч да се стрелва от долу нагоре, а бойните машини, отправили се към периметъра на Кордона, завъртели бронираните си глави. Немските бомбардировачи са тежки самолети и завиват бавно; един по един били уловени от топлинните лъчи и избухнали в пламъци, а някои се взривили в огнени топки, когато собствените им бомби се възпламенили във въздуха.

— Като прилепи, които летят към огнехвъргачка — промърморил Феърфийлд.

— Да, но идват още — казала Верити. — Идват още германци! Само като си помисля, че ако не се бях писала доброволка, щях да пропусна всичко това!

Феърфийлд кимнал.

— Е, и за вас ще има предостатъчно работа, като гледам как вършеят марсианците с топлинния лъч. Най-добре организирайте хората си, капитан Дженкинс. И вижте дали някой не говори немски, в случай че открием екипажи от самолетите. — Погледнал на изток, където небето просветлявало. — Нищо повече не можем да сторим за Лондон на този етап.