Стивън Бакстър
Война на световете (5) (Изтреблението)

5.
Връщането ми в Англия

Проверих за параходи и открих, че „Лузитания“ е готова да потегли. Уолтър ми бе осигурил щедро финансиране, така че защо да не пътувам със стил? Бързо намерих билети за себе си, за Ерик Идън и Албърт Кук — те двамата, след като чуха мрачните намеци на Уолтър, решиха да прекъснат американската си обиколка. Извиниха се на професор Скиапарели и се лепнаха за мен. Марсианската война беше белязала живота им, затова решението им не ме изненада.

Самата аз не горях от желание да се върна в Англия. Хари Кейн, моят храбър герой, беше на същото мнение.

— В наше време Англия не е място за американци — обясни той. — Казват, че полицаите са готови да те хвърлят в ареста само като чуят провлачения ти американски говор. А в същото време почетният караул пред Бъкингамския дворец е от германски войници. Никаква логика няма в това.

— Не търси логика в политиката.

Той изсумтя.

— Лично аз виня марсианците. За повечето от нас, от тази страна на голямата локва, вашият сблъсък с тях беше голяма новина навремето. Имаше фалшиви тревоги, масова паника и други неща от този род. Но след като войната приключи… ами, хората започнаха да го възприемат като някакво природно бедствие, случило се далече от тях. Все едно вулкан е избухнал в Йоркшир или нещо такова.

— Знаеш ли изобщо къде е Йоркшир?

— Премеждията ви слязоха от първите страници на вестниците, измести ги поредният нещастник, скочил от Бруклинския мост. А и това не спря войниците на кайзера да се разходят из картата на половин Европа, нали така? За вас, британците, обаче… вие май така и не се отърсихте от онези спомени.

Кимнах неохотно.

— Не очаквах такава проницателност от теб. Е, значи няма да прекосиш океана на луксозен пътнически лайнер за сметка на девер ми, така ли?

— Някой друг път, красавице.

Сбогувахме се набързо. Не знаехме, че ще мине много дълго време, преди да се видим отново.

Два дни след разговора ми с Уолтър стана време да потегляме. Бързо си събрах багажа. Научила се бях да пътувам само с най-необходимото след онази ужасна юнска утрин през седма година — отседнала бях при брат си Джордж и неговата съпруга Алис в къщата им в Станмор. Брат ми беше лекар и в онази сутрин се върна от повикване в Пинър с новини за марсианското нашествие. Натовари ни във файтона си и каза, че ще се срещнем на гарата в Еджуеър. Самият той щял да тръгне, след като предупреди съседите. Беше си истинско приключение, за което Уолтър разказва от втора ръка и с приемлива достоверност в книгата си. По пътя налетяхме на неговия брат и мой бъдещ съпруг и така попаднахме, един вид, под прожекторите. Е, Уолтър, с характерната си небрежност към подробностите от лично естество, така и не довърши тази част от разказа си, която иначе би включвала новината за смъртта на Джордж Елфинстоун, моя брат, когото така и не видяхме повече.

С Кук и Ерик се срещнахме на кея. „Лузитания“ беше истински плаващ хотел с електрически асансьори и телефон във всяка каюта. „Хрътката на моретата“, както я наричаха, щеше да ни пренесе през океана за по-малко от шест дни. По онова време това беше най-бързият начин. Големите дирижабли вече не летяха над Атлантика, а едва преди година Олкок и Браун бяха изминали разстоянието по въздух с вариант на военните аероплани, развили се толкова бързо на източния фронт по време на войната в Европа.

Бързо се изнервих, защото се наложи да останем още един ден в пристанището, докато се събере конвой, с който да се движим — група от двайсетина съда, от които ние бяхме най-големият пътнически кораб, имаше и няколко търговски, както и два разрушителя от американската флота, оборудвани със сонари и дълбочинни снаряди срещу германски подводници. От началото на Шлифеновата война през 1914-а нито един американски кораб не беше пострадал сериозно от германски торпеда, но предохранителните мерки се смятаха за необходими, което само по себе си говори достатъчно за напрежението между Щатите и Германия. Но забавянето си имаше и добра страна — конвоят щеше да пристане в Саутхамптън, а не в Ливърпул, където обичайно приставаше „Лузитания“, а това означаваше, че ще стъпим на британска земя по-близо до Лондон.

По време на пътуването прекарах много време в библиотеката, Ерик предпочиташе гимнастическия салон, а Кук — салона в първа класа с прозорците му от цветно стъкло, мраморните колони и пърхащите деликатни жени. Пътниците обичаха да се шегуват — късметлии били, че в конвоя ни не бил включен „Титаник“, смятан от мнозина за прокълнат кораб, след като едва не потъна при сблъсък с айсберг по време на първото си плаване (оцелял бе благодарение на подсиления си с марсиански алуминий корпус).

Веднага щом пристанахме в Саутхамптън, на борда нахлуха групи на гранична полиция в черни униформи, придружени от шепа редовни войници в маскировъчни дрехи. Нас тримата — британски граждани с редовни документи — ни пуснаха бързо, но американците и другите чужденци, точно според очакванията на Хари, бяха задържани за по-подробна проверка. Слязохме от кораба и обемистият багаж на двамата ми спътници потегли преди нас към хотела ни в Лондон.

Пред пътническия терминал ни чакаше Филип Парис. Филип беше братовчед на Уолтър. На петдесетина години по онова време, той беше едър мъж с голяма челюст, прошарената му, наклепана с помада черна коса лепнеше по черепа. Рядко обличаше друго, освен тежкарски костюм в комплект със строга черна вратовръзка и жилетка с дебела верижка за джобен часовник. Беше образ и подобие на деловия, стабилен човек, достатъчно компетентен да му повери Уолтър грижата за трима презокеански безделници като нас, точно както му бе поверил съпругата си по време на хаоса през войната, докато самият той търчеше след марсианците из английската провинция, както муха лети след кон. В мемоарите си Уолтър пренебрежително описваше Филип като сравнително смел, но не твърде съобразителен в лицето на опасността. Ха! Предпочитах да имам до себе си човек като Парис пред някого като Дженкинс.

Филип ни поведе към паркинга и ни изложи накратко плана си. Щял да ни откара до Лондон заради удобството на тамошните хотели, а по-късно до Уокинг за семейната среща, насрочена за след няколко дни.

— Надявам се, не сте имали проблеми с досадниците от граничния контрол.

Ерик Идън поклати глава.

— Просто си вършат работата, предполагам. Но когато плъзнаха из кораба… май не бях виждал толкова много униформени на едно място от казармата насам.

Филип изсумтя.

— Чакайте да видите Лондон. Марвин е виновен. Нещо много се сближи с кайзера, ако питате мен.

Стигнахме до колата му, нов модел бентли. Шасито й, предимно от алуминий, блестеше на воднистата мартенска светлина.

Кук подсвирна и плъзна пръст по заоблените линии на капака.

— Красавица.

Филип се усмихна широко.

— Красива е, нали? Английски алуминий, или по-скоро марсиански, отомански петрол в резервоара и най-добрата кожа, която може да се намери с отстъпка на френските пазари. И не е само глезотия от моя страна. От известно време търгувам с алуминий и трябва да си рекламирам стоката. Ще завия на изток и ще хвана портсмутското шосе към Лондон. Гледайте документите да са ви подръка. Ще минем през Коридора на Съри — реших, че ще искате да го видите, но минаването през пропускателните пунктове е неприятно…

Коридорът на Съри? Пропускателни пунктове? Вярно, че от доста отдавна не се бях връщала у дома, но още помнех времето, когато не ти трябваше паспорт да се движиш из цяла Европа, какво остава из самата Англия.

Качихме се в колата, която отвътре миришеше на хубава кожа. Наближавахме Портсмут, когато Кук помоли Филип да отбие от шосето и да спре при един хълм, от който се откриваше гледка към града и пристанището. Портсмут винаги е бил главното пристанище на кралския флот и в онзи ден Английският канал — или Ламанша, както го наричат французите — беше пълен с кораби като сиви призраци в мартенската мъгла. Бризът разнасяше черния пушек на комините им.

Кук и Ерик, и двамата военни, останаха силно впечатлени от гледката.

— Нещо става — промърмори Кук. — Много кораби има в пристанището.

— Да си бях взел бинокъла за наблюдение на птици — подхвърли със съжаление Филип. — Някой от вас, момчета, обича ли да наблюдава кораби? Не всички съдове в пристанището са наши. Някои са германски, а има и френски дори, конфискувани след Шлифеновата война. — Погледна ни заговорнически. — Напоследък се усеща някакво напрежение с американците. В моя клуб се говори, че… Ами, говори се, че кайзерът, след като яхна цяла Европа, сега бил хвърлил око и през океана. Точно както започна Европейската война на запад с идеята да подчини Франция по най-бързия начин и после да удари Русия, преди тя да е мобилизирала войската си, сега немските стратези мислят да нападнат Америка, докато още е слаба. Американският флот е добър, но редовната им армия е малка, а имат и проблеми с Мексико. Ако немците успеят да прехвърлят флота си през Атлантика и ако навият мексиканците да прекосят границата…

— Лудост — измърмори Ерик. — Твърде много слухове, проклети да са. Изправят всички на нокти.

— И ги държат под контрол — вметнах аз.

— Но трябва да го признаете на кайзера — каза Кук. — Печели войната в Европа, и то най-вече заради дързостта си. Защо да не го направи и на друг континент?

Проследила бях тази военна драма отдалече. В известен смисъл всичко беше следствие от Марсианската война. Британската флота, най-добрата в света, се бе оказала безполезна срещу врага, връхлетял ни от космоса. Докато бягахме към морето, двамата с Франк бяхме видели с очите си струпването на кораби в естуара на Темза — отбранителна линия, неспособна да спре вилнеещите марсианци. „Нащрек, ала все пак безсилни“, както се беше изразил Уолтър. След войната се стигна до драстично пренасочване на средства към сухопътната армия, което оряза финансирането на флота, въпреки множеството писания в защита на традицията и негодуванието сред морските ни офицери. Като част от тази нова стратегия през 1912-а Великобритания подписа неизгодния пакт за ненападение с кайзера, за да избегне надпреварата по море.

Всичко това логично бе довело до предателството от 1914-а.

Филип потърка брадичката си.

— Каквото и да си говорим за националния интерес и така нататък, мнозина от нас се срамуваха от бездействието, с което наблюдавахме агресията на Германия срещу Белгия и Франция, още повече че самите ние бяхме станали обект на подобна агресия от страна на Марс. Не е чудно, че американците реагираха с отвращение.

Кук се ухили цинично.

— По онова време бяхме твърде заети да млатим ирландците. Колкото до хипотезата немци срещу янки, току-виж марсианците се върнали навреме да сложат точка на планираното нападение, преди още да е започнало.

В това се състоеше парадоксът на Албърт Кук. Той не притежаваше особена интелигентност, беше и слабо образован, ала имаше вроден усет за стратегия и умееше да вижда голямата картина. Защото, както знаем, това негово небрежно предсказание се оказа вярно.

Филип запали колата.

— Да тръгваме. В Питърсфийлд има една хубава кръчма, където да спрем за обяд…