Стивън Бакстър
Война на световете (60) (Изтреблението)

32.
Затворници на марсианците

Не беше точно клетка всъщност. Марсианците държаха своите венериански пленници в нещо като резервоар, плитък цилиндър, изкопан в земята и тапициран с някакъв непромокаем материал, подобен на гума. Резервоарът беше пълен с вода, която аленееше смътно с цвета на марсианския бурен. Над ямата беше опъната сребриста мрежа, здраво закрепена по краищата. Отворите в мрежата бяха шестоъгълни и големи колкото дребна монета — оплетката беше достатъчно рехава да пропуска слънце и дъжд, но и достатъчно гъста да държи цитереанците в затвора им. Ние ги виждахме ясно обаче, виждаха ни и те с малките си черни очи върху гладките си лица.

Машина работник стоеше наблизо, неподвижна като пазач, но без марсианец, който да я контролира.

Приближихме се още малко да надникнем в резервоара.

Животът ми бе спасен от цитереанец и бях прекарала известно време близо до тях, ала не можех да твърдя, че съм експерт по въпросите на психиката им. Въпреки това настроението им беше очевидно. Повечето нещастни създания просто се носеха по гръб във водата, някои придържаха бебета върху корема си. Последното направо ми скъса сърцето. Един едър мъжкар плуваше напред-назад, само два-три решителни удара с ръце и крака, достатъчни да го придвижат от единия край на резервоара до другия. Все едно гледах как тигър обикаля в клетка. Една женска дърпаше с пръсти мрежата, опитваше се да я прегризе.

Кук изсумтя.

— Най-много да си счупи зъб. Макар че не я виня. На нейно място и аз бих се опитал да избягам.

— Водата е оцветена в червено — отбелязах аз. — Дават ли им храна?

Кук сви рамене.

— Просто водата започва да червенее, когато пуснеш в нея цитереанец, така мисля. Както позеленява застояла вода. Не ги държат тук дълго, преди да ги извадят и да ги отнесат в кръвната банка или на цедилките. — Не благоволи да обясни тези термини. — Марсианците не си правят труда да ги хранят, но и не похабяват суровините. Цитереанците не им трябват кльощави, така че тази партида до утре ще е обработена по един или друг начин и ще я замести нова. Преди да ги отнесат, марсианците пускат заряд през водата, нещо като електричество, предполагам, което да ги укроти. Но остават в съзнание.

Верити, медсестра от доброволческия корпус, смръщи лице.

— Осъзнават ли какво се случва с тях? Боли ли ги?

Кук вдигна рамене и повтори:

— Не ги държат тук дълго.

Аз поклатих глава.

— Дано никой не е от Мисборн.

— Няма значение — студено каза Кук. — С нищо не можем да им помогнем. Хайде…

И ни поведе нататък, все по-дълбоко в марсианския комплекс. В следващата яма имаше хора.

 

 

Трябва да се подхожда аналитично. Човек трябва да опише какво е видял, а не какво е почувствал. Но има моменти, докато пиша тези свои мемоари, когато искрено завиждам на Уолтър Дженкинс за самопровъзгласеното му умение да гледа на човечеството отстрани!

В общи линии затворът, в който държаха хората, приличаше на онзи, в който държаха цитереанците — яма в земята, покрита с гъста мрежа, закрепена здраво по краищата. Тази яма беше по-дълбока и разбира се, в нея нямаше вода. Както при цитереанците, и тук на пост стоеше машина работник без марсианец на борда.

Надникнахме през ръба и видяхме лица да гледат нагоре към нас като монети на дъното на фонтан. Човешки лица този път, бледи, мръсни, някои гневни, други уплашени и зачервени от плач. Ако не греша, в ямата имаше десетина-дванайсет души. Падаше сянка, а и обитателите на импровизирания затвор бяха толкова мръсни, че трудно различавах телата им. Виждах само лица, те са се запечатали и в спомените ми от онзи ден.

Сигурно ни виждаха като силуети, очертани на фона на ранното небе. Появата ни предизвика силно вълнение, както можеше да се очаква, миг по-късно заваляха и въпросите.

— Кои… кои сте вие? Ще ни помогнете ли? — Някои от гласовете видно принадлежаха на образовани хора. — Моля ви, вземете момиченцето ми, само на три годинки е… — Видях някой да вдига малко дете към светлината.

— Спокойно — прошепна ни Кук. — Не могат да стигнат до вас. Марсианците се научиха да копаят по-дълбоки дупки за тях. Ние, хората, сме по-хитри от цитереанците и по-изобретателни, когато иде реч да се направи беля. Затова мрежата е извън обхвата на тези умни маймунски пръстчета.

Верити явно се бе оттеглила в крехка черупка от самоконтрол.

— Не за себе си се тревожа, Кук. Там има деца.

Той я погледна и се изсмя.

— Е, ще трябва да го преглътнеш. Нищо не можем да направим. Пък и няма да страдат още дълго. Същото е като при венерианците — държат ги за кратко в ямата, парализират ги и ги измъкват оттам като големи зашеметени риби.

Изгледах го гневно.

— Как може да си толкова безсърдечен, Бърт? Дори ти би трябвало да…

— Какъв избор…

— Хей, това е Бърт Кук! Ти ни предаде, чудовище такова! Хайде, момчета, да му видим сметката…

Настана раздвижване в ямата. Видях един мъж, не — двама, да застават до стената на ямата, после трети се покатери на гърба на другарите си, провря пръсти през мрежата и увисна. Действията им изглеждаха репетирани, а гневът към Кук се бе явил спусъкът, тласнал ги напред. Третият мъж, онзи, който се бе покатерил на гърбовете на първите двама, беше брадясал и мръсен, но въпреки това ми се стори с благородно, културно лице. Сигурно ще ме обвините в снобизъм, защото външността лъже, но онзи мъж определено приличаше на мислител, на адвокат, учител или писател. Ала същото това лице сега бе разкривено от дълбока омраза и аз си помислих, че добере ли се до Бърт Кук, мъжът ще го разкъса с голи ръце. Само че нямаше какво друго да направи, освен да крещи обиди през мрежата.

Машината работник на пост се раздвижи и пое към ямата. Кук скочи и застана на пътя й, между нея и ръба. Извади шепа черни камъни от джоба на палтото си и започна да ги хвърля в ямата, целейки се в мъжа, увиснал на мрежата.

— Връщай се в дупката, тъпанар! Връщай се, казах!

Повечето камъчета отскочиха от мрежата, други паднаха в ямата, загубили силата си, но един уцели човека право в челото и той се срина с крясък назад. Хорът от гневни викове се поднови, чуха се и сърцераздирателни молби, все по-отчаяни, след като ние се скрихме от погледа им, отведени от Кук.

Верити стисна толкова силно ръката ми, че аз примижах от болка.

Кук вървеше ухилен, явно доволен от себе си.

— Има още. Не сте видели всичко.

— Какви са тези камъни, които хвърляше по тях? — попитах.

— Не са камъни.

— Може ли да видя?

Той се огледа крадешком, сякаш да провери дали няма марсианци наблизо, и бръкна отново в джоба си. Камъните, които извади от там, бяха черни, лъскави и оформени.

— Кремък — разпознах аз.

— Не какъв да е кремък. Виж ги. Виж ръбовете.

Верити взе един.

— Този е дялан. — Вдигна поглед към Кук. — Ти ли си го оформил?

— Не. Опитах се… така де, тук кремък да искаш, търкаля се по земята под път и над път. Обаче само си смазах палеца. Един ден може и да успея, не знам. Не, тези ги свих от музея.

— Музея? — Огледах отново камъка в ръката си. — Значи са древни. Праисторически. Брадвички и върхове на стрели.

— Тъй де. Един ден реших да пробвам дали ще мога да внеса такъв камък в Редута под носа на марсианците. Засекат ли оръжие, спират те. Веднъж дори се опитах да внеса лък и стрела, детски играчки, които взех от един магазин, но не стана. Камъните обаче, издяланите камъни… марсианците нямат представа какво са.

— Не ги разпознават като оръжия — възкликнах, удивена. — Оръдия от каменната ера. Като си помисля колко са редки…

— Ха. Не са чак толкоз стари. Майката на моята Мери е отрасла тук и от дядо си била чувала как, когато той бил малък, мъжете, дървари и други, редовно си служели с такива неща, ако трябвало да свършат нещо, а нямали нож подръка — вземали кремък, трошали го, избирали подходящо парче и го оформяли. Някакъв старец дори се бръснел с парче кремък, така се говорело.

— Но марсианците ги смятат за обикновени камъни — отбеляза Верити.

Кимнах.

— Може и да са запазили нещо от собственото си минало във формата на машините си и тази странна изкуствена екология, която имитират. Но явно са забравили своята каменна ера.

— Ако изобщо са имали такава ера на Марс. Бог знае какви скали има там — каза Верити. — А ти, Бърт. Уж твърдеше на висок глас, че с нищо не можем да помогнем на бедните пленници, а същевременно ги снабдяваш с кремъчни остриета под носа на марсианците!

— Не е кой знае какво — смотолеви той. Изглеждаше смутен, дори засрамен, че сме го разкрили. — Кремъкът не може да среже металната мрежа, опитвал съм. Нищо не може да я среже.

— Тогава защо?… — попитах. — Каква е ползата, щом не могат да?…

Верити отговори с търпелив глас:

— Кремъкът не може да среже метал. Но може да среже човешка плът, Джули.

И тогава разбрах.

— Давам им избор — додаде бившият артилерист. — На онези, които имат куража да го направят. Или да спасят децата си. На онези, които имат нужния кураж. Подлагам ги на един вид тест, ако щете.

Трудно ми бе да осмисля всичко това. Може би не притежавах въображението на Кук, нито дори на Уолтър.

— Значи правиш нещо добро, Бърт — казах аз.

— Колкото мога.

— Не си безсърдечен, все пак…

— Само не го разказвай наляво и надясно.

— Знам, че аз не бих се досетила.

Той ме изгледа студено.

— И марсианците не се сещат, поне засега. Един ден може да съобразят какво правя и тогава малката ми игричка ще приключи. Те се опитват да ни разберат. Експериментират. Твърдиш, че искаш да говориш с марсианците? Е, първо трябва да видиш какви ги вършат, какво са намислили, да видиш всичко. Да знаеш кое какво е. Точно това ще ви покажа сега.