Стивън Бакстър
Война на световете (97) (Изтреблението)

9.
Ненадежден пророк

Същата вечер на борда на „Фатерланд“ Уолтър изложи по-подробно хипотезата си пред мен, Ерик и Джо Хопсън. Разговаряхме, докато вечеряхме със сандвичи и бира. Имаше и плодове за десерт. Ресторантите бяха почти празни, защото учените на борда — другите бяха останали във военната база — си бяха по каютите, превърнати в импровизирани лаборатории, и без съмнение планираха да прекарат нощта в трескави анализи, експерименти и градене на хипотези.

Ала Уолтър вече бе изградил своя стройна теория.

— Ето какъв е проблемът — каза той. — Тоест проблемът от гледна точка на марсианците. Оказали са се в капана на свят, който е различен от техния в много отношения. По-голямата маса на планетата, по-силната гравитация — за това нищо не могат да направят. Атмосферата обаче? От марсианска гледна точка има твърде много атмосфера. В сравнение с нашия техният въздух е силно разреден и с различен химичен състав. В нашия например има твърде много кислород и твърде малко аргон.

Джо и Ерик, изглежда, срещаха затруднения да схванат идеите му. Накрая Ерик попита:

— Да не би да твърдиш, че тези марсиански робинзоновци искат да променят въздуха… да го променят така, че да прилича повече на техния?

— Именно. И защо не? Така де, ние, европейците, плъзнахме по целия свят, от Арктика до Австралия, и навсякъде разчиствахме земята от местната флора и фауна, за да я пригодим към нашите земеделски култури и селскостопански животни. Същото се случва дори тук — знаете ли, че над арктическия кръг се отглеждат картофи, внесени от Андите?

— Да бе, сериозно? — възкликна Джо. Изглеждаше по-впечатлен от този факт, отколкото от всичко друго, казано досега.

— Добре де — казах бавно аз, размишлявайки върху думите на Уолтър. — Но как биха могли да го направят? Да се промени атмосферата на цял един свят…

— Мислил съм по въпроса — спокойно отвърна Уолтър. — Изучих кинематиката на метеоритите например. Знаем, че марсианците са се научили да използват падащите от космоса неща като оръжие. При всяко такова „падане“ се отделя гигантско количество енергия, което изхвърля част от земната атмосфера в космоса. Не голяма част, но все пак някаква. А изхвърли ли се веднъж, е изгубена завинаги. И се запитах дали този принцип не би могъл да се използва — например с помощта на гигантски цилиндри, пълни с камъни, да речем, за да се изхвърли всичкият въздух? — Уолтър въздъхна, преди да продължи: — За жалост, това, поне според мен, е невъзможно.

— За жалост ли! — изпръхтя Ерик. — За жалост, моля ви се!

— След 1907-а изучаваме тези сблъсъци, както и естествените метеоритни дъждове преди това. Без значение колко голяма скала пуснеш в атмосферата, тя ще изхвърли част от въздуха в открития космос, но тази част е твърде малка. Изчислих, че ще са необходими хиляди скали, за да елиминираш целия въздух по този начин. А и представете си какви щети би понесла планетата при подобна операция! Не — подчерта той, — според мен те са избрали един далеч по-елегантен подход. Измислили са нещо друго, някакъв биологичен механизъм…

— Червеният бурен — прекъснах го.

— Правилно. Но променен. Модифициран, навярно на ниво плазма. Знаем, че марсианците умеят да оформят живите организми според собствените си цели. Учените, които дойдоха с нас, несъмнено ще го обяснят по-добре от мен, но моята теория е, че… — Той замълча и ни погледна. — От какво е съставена атмосферата?

— Азот, кислород и други елементи в малки количества — веднага отговори Джо Хопсън. — Това ни го набиха в главите още в училище.

Ерик примижа.

— Млъкни, ако обичаш, Джо!

— Така. Според мен идеята е следната — продължи Уолтър. — Първата стъпка е да се отърват от азота и кислорода, нали така? Защото това са основните компоненти на атмосферата. Дори ние бихме могли да измислим някакъв начин, на теория поне. В природата има растения, които „фиксират“ азота от въздуха, тоест извличат го и го превръщат в молекули, които да бъдат използвани от живите организми. Действа безотказно, но много бавно, ако го оставиш на растенията. Само че ние вече познаваме процеса на Хабер и Бош, който фиксира азота от въздуха, и така произвеждаме изкуствени торове. Една-единствена фабрика, използваща тази технология, може да отстрани толкова азот от въздуха за седмица, колкото всички океани на планетата абсорбират чрез растежа на планктона за година. Подозирам обаче, че марсианците са измислили нещо още по-умно. Според мен буренът ускорява химическите реакции между елементите в атмосферата. Първо, с помощта на някакъв катализатор азотът се свързва с кислорода. По този начин марсианците фиксират не просто азота, а неговия оксид и чрез една реакция отстраняват както азота, така и кислорода от въздуха. С един удар изваждат от картинката огромната част от химическия състав на нашата атмосфера. Е, погледнати поотделно, клонките на бурена не могат да поемат голямо количество от двата свързани елемента, но каквото поемат, задържат го. Направих няколко експеримента и те показват, че тази версия на бурена има дебела, подобна на гумена кожица, която не показва признаци на гниене, а щом не гние, няма как да освободи откраднатия въздух. Просто си расте на дъното на океана, а също на земната повърхност и вътре в почвата, лежи си там и трупа ли, трупа.

— А и буренът расте много бързо — вметнах аз. — Размножава се много бързо. Това стана ясно още през Първата война.

Уолтър кимна.

— Вече започваш да разбираш. А планът им вероятно включва и други неща. Ще им трябват машини, за да разпространят бурена, да ускорят допълнително растежа му, но такива машини те могат да произведат, при това бързо. С очите си видях в Шийн как една машина работник сглобява друга буквално за ден… От Втората война минаха вече петнайсет години. Петнайсет години, през които марсианците разработват необезпокоявано плана си, разширяват операцията. Не забравяйте, че те вече са преобразили един свят така, че да отговаря на вкусовете и нуждите им, преобразили са самия Марс, при това неведнъж, докато планетата им е изстивала. Знаят какво правят. Знаят как да го направят.

— И знаците вече се виждат с просто око — подхвърлих. Сетила се бях за появилите се от ясно небе гръмотевични облаци над Париж в деня, в който потеглих оттам за Лондон. — Странното време, бурите…

— Така е. Над тази част от Арктика се е оформила постоянна зона на ниско атмосферно налягане, защото кислородът и азотът от въздуха се извличат и складират в земята и океана. С изтъняването си въздухът губи способността да задържа водните пари. Много скоро този ефект ще съсипе нормалните метеорологични процеси. Очакват ни жестоки бури, пороища, виелици, градушки… Ха! Помните ли бурите от юни 1907-а, когато марсианците дойдоха за пръв път в Англия? Каква ирония само… Но бурите ще бъдат само фаза. С по-нататъшното изтъняване на въздуха, ако се стигне дотам, метеорологичните феномени ще останат в миналото. Хората, които живеят на по-голяма надморска височина, ще страдат от височинна болест. С времето този проблем ще засегне и по-ниските места, бежански потоци ще залеят планетата и така нататък. Но до това няма да се стигне.

Ерик го изгледа гневно.

— И си сигурен, така ли? Точно както всички френски генерали бяха сигурни, че германското въоръжаване няма да доведе до нападение над Париж.

Уолтър ни погледна нетърпеливо като учител пред глуповати деца.

— Знаете ли, че тук, в полярната пустош, не е забелязана нито една бойна машина? Машини работници — да. Машини за строене, не за разрушаване. Което показва, че марсианците искат да останат тук. Не става въпрос за унищожение. Не става въпрос за война. Не и под погледа на юпитерианците! Онова приключи. Сега сме свидетели на колонизация, не на война. Колонизация, която ще се извърши систематично и в добър ред.

Опитах се да му обясня защо сме разтревожени:

— Но, Уолтър, да ни лишат от въздуха ни не е…

— Мислете за това като за преговори. Да, странен вид преговори, признавам. Те ни казват какво искат. Е, ние трябва да отговорим, като им кажем какво сме склонни да им дадем — нещо като резерват, да речем. Или дори колония под куполи. Решено е тук да остане група учени, които да работят именно по този проект. Току-виж сме намерили своята космическа Микаелян!

Ерик каза бавно:

— Чисто хипотетично, Уолтър… да предположим, че секвестирането на въздуха изобщо не протече „в добър ред“. Да предположим, че марсианците не прекратят процеса навреме. Да предположим, че продължат да извличат кислорода и азота от въздуха. Какво ще стане тогава с нас? Как ще оцелеем?

Уолтър сякаш се подразни, че трябва да отговаря на въпроси, чийто отговор явно му се струваше очевиден.

— Ти как мислиш? Както бихме оцелели на луната или на самия Марс. В убежища или в пещери. Убежища с фабрики, които могат да произвеждат малки количества въздух.

— Малки количества въздух — повтори Ерик. — За малко количество хора. Няма да можем да пътуваме, да се организираме… да се съпротивляваме.

— Мамка му — тихо възкликна Джо Хопсън. — Това ще е изтреблението на човечеството. Точно както го написа ти в книгата си, Уолтър. Това ще е окончателното изтребление на човечеството.

— Няма да се стигне дотам — настоя Уолтър.

— Какво трябва да направим? — попитах аз.

Уолтър сякаш се изненада от въпроса ми.

— Каквото ти казах в Берлин, Джули, преди… колко, петнайсет години? Трябва да преговаряме.

Ерик все още се въсеше мрачно.

— Е, скоро така или иначе ще разберем. Марсианските топове ще изстрелят снарядите си в края на март, ако са планирали ново гостуване. Ако ли не, може би Уолтър наистина е прав и цялата тази история с въздуха е просто опит за колонизация, която няма да ни нанесе непоправими щети. Но ако изстрелят нова нашественическа флотилия… — Ерик погледна Уолтър в очите. — Тогава ще знаем, нали така?