Стивън Бакстър
Война на световете (12) (Изтреблението)

12.
Мобилизацията

Франк се събудил в шест от кънтежа на църковни камбани, както се събудихме всички из цялата страна в онази неделна сутрин. В Лондон камбаните били последвани от викове, свирки и екливия звук на мегафони.

Франк бил приготвил закуската си от предната вечер, защото очаквал, че неделният ден ще започне рано. Не включил радиото, макар да подозирал, че по този начин нарушава някакво дребно разпореждане. Измил се, обръснал се, навлякъл униформата, ботушите, шинела и синята барета, прибрал несесера с тоалетните си принадлежности в раницата, стегнал кобура със служебния си револвер на кръста, после изключил газта и електричеството, взел си документите и напуснал апартамента.

Улицата пред сградата била неузнаваема.

Полицаи и военни били плъзнали навсякъде. Нови плакати по стените, по стълбовете на уличните лампи и патрулиращите автомобили оповестявали налагането на нови правила — военно положение, вечерен час, дажби и различни ограничения върху придвижването на цивилните граждани. Момче продавало вестници пред сградата на Франк, поредното извънредно издание на „Дейли Мейл“ — в неделя — с голяма снимка на Чърчил, министъра на войната, заснет как си запретва ръкавите.

ДРЪЗНАХА ДА ДОЙДАТ ПАК,

НИЕ СМЕ ПОДГОТВЕНИ,

ИМАМЕ ПЛАН,

НЯМА ДА НАДВИЯТ,

ДА ДЕЙСТВАМЕ!

Франк не си направил труда да си купи вестник. Нито се впечатлил особено от помпозните изявления на едно правителство, което най-вероятно вече било избягало от столицата. Може би единствено Чърчил правел изключение, защото бе участвал в Първата марсианска война.

Пешеходци имало навсякъде, но по улиците се виждали много малко лични автомобили. Причината за това скоро се изяснила, когато Франк стигнал до собствената си кола и открил на предното стъкло уведомление, че колата му е реквизирана за военни цели, както и квитанция, с която да си я прибере на по-късен етап. Франк само се изсмял и прибрал квитанцията в джоба си. Оказа се, че успял да опази въпросната квитанция през цялата война, но така и не видял колата си след края й, нито получил някаква компенсация за нея.

Имал много време, а и пътят до Олбани стрийт, където трябвало да се яви по служба, не бил дълъг дори пеша. Атмосферата в града нямала нищо общо с масовата паника преди години, която бе повлякла и нас, докато марсианците се придвижваха към Лондон. Франк останал с общото впечатление, че също като него, хората знаели къде отиват и какво трябва да се правят — усещала се целенасоченост, а не хаос и безредие. Не още.

Сякаш воден от спомени, той се отклонил към Грейт Ормонд стрийт с идеята да прекара няколко минути в параклиса на болницата за сираци там — все пак било неделя. В двора на болницата джазов оркестър свирел военни маршове. Франк знаел, че много от момчетата, които минават през тази болница, често свършват в армията, заменяйки една институция с друга, и се зачудил колко ли пораснали бивши пациенти се готвят в този момент за сблъсък с марсианците. Влязъл във величествения двуетажен параклис, където вече течала служба. Имало съобщение, че служби ще се провеждат през целия ден.

Оттам, без повече отклонения, Франк потеглил право към Олбани стрийт.

На тази широка улица, оградена от високи, долепени една до друга жилищни сгради (сега със заковани набързо прозорци), той се озовал сред гъста навалица. Било като да се влееш в тълпа от футболни запалянковци на път за стадиона, само дето всички били или в униформи, или приятелки, майки и деца, излезли да изпратят униформените. Повечето били редовни войници, но имало и запасняци от „Фърд“ като Франк. Някои били с традиционни полички — войници от Високопланинската пехота на Аргайл и доброволци от Лондонския шотландски полк. Имало и едно отделение от така наречената гвардия, както Франк научил по-късно, дори и морски пехотинци в своите сини бойни униформи.

Създадена била организация. Военни полицаи, въоръжени със списъци и моливи, преглеждали набързо повиквателната на всеки новодошъл и го насочвали към съответния сборен пункт — него или нея, защото сред тълпата имало и много жени в униформа. Тъжна морална победа за суфражетките!

Така Франк се озовал сред множество от медици на пресечката на Олбани стрийт и Албърт Роуд, офицери със сини барети като неговата и жени от Имперския сестрински корпус с характерните си къси пелерини и касинки. Присъединили се към колона, която се събирала в Риджънтс Парк. Трябвало да се придвижат през парка към Бейкър стрийт, откъдето да бъдат транспортирани до „очаквания фронт“, както се изразил един военен полицай. От думите му Франк си извадил заключението, че мястото, където ще се приземят марсианците, вече е предсказано с голяма точност.

Млада жена в униформа и пелерина се приближила смело към Франк.

— Вие трябва да сте капитан Дженкинс?

Франк се поизправил малко.

— Е, доброволец съм във „Фърд“, така че не съм истински капитан, но иначе — да, аз съм.

— Казвам се Верити Блис. Повериха ми ръководството на онези там. — И посочила група смутени жени, скупчили се зад нея. Верити изглеждала на двайсет и няколко, имала енергично и чувствително лице, кестенявата й коса била подстригана късо. — А онзи човек там — посочила един от военните полицаи — казва, че вие отговаряте за нас, поне докато не слезем от влака. — След това се поколебала. — Случайно да знаете… накъде ще потеглим с въпросния влак, сър?

Франк се ухилил.

— Дори не знаех, че ще се качваме на влак. Вие сте от ДПК, нали? — Доброволческият помощен корпус приемаше цивилни жени, готови да помагат на квалифицираните медицински сестри без заплащане, мобилизирани чрез Военното министерство и Червения кръст.

— Точно така, сър. Ние работим във фабриката за муниции в Улуич. Организирахме се и се записахме в корпуса.

— Браво на вас. Само че… не ме наричайте „сър“, моля ви. Не е редно някак. Хайде да минем на малки имена, поне докато не слезем от влака, става ли? Франк и Верити?

Тя се усмихнала широко, но казала:

— Не и пред военните полицаи, сър.

Колоната им била вече почти готова. Висш офицер — вероятно бригаден генерал, макар че Франк бил твърде далеч да различи нашивките му, но човекът изглеждал достатъчно възрастен да е участвал в Кримската война и със сигурност в Първата марсианска, — та този висш офицер се качил на един сандък и извикал със силен глас:

— Е, настъпи и вашето време, мъже… и жени. Знам, че повечето сте запасняци и доброволци от „Фърд“, но с вас има взводове от гвардията, а да се служи рамо до рамо с такива мъже е чест. А сега да чуя победния ви британски вик и на добър ви път! — Всички извикали, разбира се.

А после Франк и Верити, заедно с останалите лекари, медицински сестри и доброволките от ДПК, поели през парка.

Дошъл ред на Франк да го изпратят тържествено — ученици развявали знаменца, девойки пращали въздушни целувки. Франк беше на трийсет и осем по онова време. Личният му досег с войната беше свързан с ужасни спомени, а като повечето образовани британци, и той питаеше здравословен скептицизъм към войнолюбието на Марвин и повсеместната милитаризация на британското общество. Ала въпреки това изпитал чувството, че онзи миг ще остане завинаги в съзнанието му като върховна проява на национална гордост.

При сборния пункт на Бейкър стрийт — станцията на метрото — колоната им се включила в сложна игра от изчакване пред входовете на подлеза и при въртящите се бариери към самите перони, които, както знаем, пропускат само по един човек наведнъж, обикновено чиновници, бързащи за работа. Самата гара ехтяла гръмовно — трясък и бумтеж на мотриси, писък на свирки, хиляди развълнувани гласове като врявата, която вдига ято чайки. Ала зад целия този привиден хаос имало усещане за организация. В известен смисъл, както щеше да ми сподели Франк по-късно, за него ефикасността и редът на железниците, включително и на метрото, са едно от най-висшите изражения на нашата цивилизация. По време на Първата марсианска война железниците бяха продължили да функционират дори след като правителството би отбой, а сега отново били на линия, жизненоважна част от отбраната на нацията.

В ранния следобед Франк вече бил истински уморен от висенето и чакането, когато най-после ги качили на влакче по резервна линия.

Във вагона на Франк един войник акомпанирал с хармоника на неприличните песнички, а от друг вагон, по-напред в композицията, се чували пронизителните звуци на гайда. Настроението било приповдигнато, но военните полицаи, прикрепени към всеки вагон, държали нещата под око.

Скоро подминали Хампстед и излезли на повърхността, минали през Уембли и Хароу. Влакът им не спирал на междинните спирки, но намалявал скоростта си заради местните хора, събрали се на пероните да изпратят войниците с аплодисменти и знаменца, те подтичвали успоредно на вагоните и подавали през прозорците храна, ябълки и дори пощенски картички. Войници висели наполовина през прозорците в опит да грабнат някоя бутилка бира. А след като влакът им напуснал пределите на града, Франк видял колони от маршируващи войски, гаубици и оръдия, теглени от коли и коне. Зачудил се дали не са реквизирали животните на фермери и кръчмари, защото в онези дни войната се нуждаела от много коне.

Като цяло войските се придвижвали на северозапад, към Мидълсекс и Бъкингамшир, което не останало незабелязано от по-опитните войници във вагона на Франк, които говорели с най-разнообразни акценти, най-вече от богатото лингвистично гърне на Лондон.

— Тоз път май некой знае дека ше паднат.

— Ми да, от ония, аст… астро… астролозите.

— Предния път кацнаха в Съри, нал тъй? Сега ше пробват нящо различно, чини ми се — заключил един по-възрастен мъж, целият в белези.

— И кво? Големите оръдия можеха да им видят сметката и преди, ше ги гръмнат и сега, ако стигнат навреме.

— Нема да е като преди. Сега ше паднат на друго място, види се. Щом туй е различно, и друго ше е различно. Ше опитат нящо ново, казвам ви. Щот тогаз загубиха, нали? Научили са си урока.

— Бе, не знам. Ние невинаги си го учим.

Последното предизвикало смях и непочтителни коментари за уменията на един или друг командващ офицер.

Само белязаният не се разсмял.

— Кои са умни, ще се поучат. Вижте немците. Размазаха франчолята през 1870-а, а през четиринайсета ги удариха още по-здраво и пак спечелиха. — Никой нямал отговор на това.