Стивън Бакстър
Война на световете (13) (Изтреблението)

13.
На път към Аксбридж

Влакът спрял в Икънхам и всички слезли. Франк знаел, че това е предпоследната гара по линията, точно преди Аксбридж.

Франк и Верити подбрали малкото си стадо от военни лекари, сестри и доброволки, така и не слезли до селото, а продължили почти веднага през нивите. Чули да се споменават родове войски от цяла Британия — Четвърти батальон, Пета лека пехота, Втори батальон, Кралски Ливърпулски полк, Първа Шропширска лека пехота на Негово Величество. Имало и специализирани части със съответното оборудване — артилерийски батареи, Кралския инженерен корпус, свързочници с безжични предаватели и навити на макари кабели за телеграфни съобщения на бойното поле, а също банални неща, като походни пещи за хляб, или екзотични, като сглобяеми понтонни мостове и наблюдателни балони с изпуснат въздух, теглени по селските пътища в конски каруци и в каросериите на камиони — всичко това в посока югозапад, към Аксбридж.

Верити докоснала Франк по ръката и му посочили войници на мотоциклети, които се придвижвали на запад по пътищата и през нивите.

— Разузнавачи — казала тя.

— Сигурно.

Момичето потръпнало, вероятно от мисълта, че тези мотоциклетисти ще са сред първите жертви на военния сблъсък… макар че перспективата за сражение все още оставала някак нереална.

Не след дълго войсковата колона се разделила и групата на Франк била насочена към няколко походни болници — опънати насред полето големи палатки. След като ги завел там, военният полицай им обобщил набързо заповедите, които прочел от един лист хартия.

— Настанявайте се. Осигурена ви е вода и маслени отоплители, така пише тук. Палатките са тук, леглата — ей там, по-дребните неща — от другата страна. Превръзки, кръвни банки, упойки, хирургически инструменти…

Не всичките му подопечни имали медицински опит и на Франк не убягнала реакцията им при изреждането на тези страховити за необученото ухо термини.

— Достатъчно, ефрейтор, схванахме идеята — побързал да прекъсне той самодоволната рецитация на военния полицай.

— Тогава се хващайте на работа — троснал се ефрейторът и козирувал небрежно на Франк, преди да им обърне гръб.

— Чакайте малко — спрял го Франк. — Ами останалото?

— Какво останало?

— Цял ден сме на крак.

— И аз цял ден обикалям и крещя на хората, сър, но не се оплаквам.

— Яли сме само веднъж…

— Походните кухни са ей там — посочил полицаят. — Сами си направете графика кой кога ще се храни. Клозетите са там — и посочил отново.

Франк се огледал за пореден път. Имал неприятното чувство, че пропуска нещо очевидно и че всеки миг ще се изложи на всеослушание.

— Да, но… къде ще спим, ефрейтор?

Военният полицай го погледнал в очите и се ухилил.

— Тая нощ никой няма да спи, капитане. Лайната ще се разхвърчат в полунощ. Или по-точно, нещо голямо и тежко от Марс ще се приземи в полунощ. После ще имаме деветнайсетчасов прозорец да направим нещо по въпроса, а след това… ами, след това по един или друг начин ще си полегнем за продължителна дрямка.

В полунощ, помислил си Франк. Значи щели да дойдат в полунощ, точно както преди и точно както бе предсказал Уолтър. Обходил с поглед младите и разтревожени лица около себе си, повечето на хора, които са били деца по време на първата марсианска инвазия, и се опитал да прикрие силната си тревога.

Деветнайсетчасов прозорец… какво бе искал да каже с това военният полицай?

Било късно следобед и слънцето вече залязвало. Разбрал, че няма да измъкне нищо повече от ефрейтора, Франк наредил на доброволките и по-младите лекари и медицински сестри да се заемат с оборудването на полевите болници, като се надявал, че създава впечатление на човек, който знае какво прави, след което тръгнал да търси „някой висшестоящ“, както щял да запише по-късно в дневника си.

Открил нещо като команден център — множество висши офицери, разтегателни маси, отрупани с карти, и разнообразно свързочно оборудване — полеви телефони, радиостанции и телеграфи, — както и голям самовар за кафе. Минало известно време, преди един млад офицер на име Феърфийлд, с чин подполковник, да се смили над него.

— Простете, докторе… ъъ, капитане. Проблемът е, че полагаме неимоверни усилия да се организираме в движение, а не е съвсем ясно къде попадат вашите медици в командната структура. — Едва ли бил прехвърлил трийсетте, тоест поне с десет години бил по-млад от Франк, изяждал срички като типичен възпитаник на общинско училище, а в тона му се долавяла иронична шеговитост. — Кафе?

— Не, благодаря ви, сър.

— Знам какво си мислите.

— Така ли?

— Добре е, че не вали, защото ще затънем в кал, прав ли съм? Макар че много скоро от небето ще завалят марсианци.

— Къде, сър? Къде ще падне цилиндърът? Знам, че ги следим с телескопи.

Феърфийлд вдигнал вежди.

— Цилиндърът не е един, докторе. Но онзи, който представлява интерес за нас, вероятно ще цопне право в центъра на Аксбридж, лош късмет за прекрасното градче. Населението вече е евакуирано, между другото, така че не се тревожете за тях. — Вдигнал поглед нагоре. — Като наближи полунощ, ще вдигнем самолети, даже и един цепелин, доколкото разбрах, благодарение на кайзера. Това би трябвало да ни даде известно предимство. — Измерил с поглед Франк. — Откровено казано, не знам доколко са ви инструктирали.

— По-скоро никак. Един военен полицай…

— Защо ли не се учудвам. Важно е да знаете, че медицинският корпус към армията вече създаде организация за обработка на ранените. Ще има постове за бърза помощ на самия фронт, тоест там, където ще падне цилиндърът според последните ни изчисления, а по-назад, на разстояние, което може да бъде изминато на носилка, ще има пунктове за оценка на нараняванията, а още по-назад ще чакат линейки, които да откарат пострадалите към полевите болници, където се включвате вие. Както виждате, докторе, не сте изтеглили късата клечка — хората от медицинския корпус вече са на спешните постове.

Франк кимнал.

— Благодаря. Вече разбирам. Онзи полицай спомена и други неща. Нещо за деветнайсетчасов…

— Разприказвал се е, значи. Доколкото знам, след като първият цилиндър паднал близо до Уокинг през Първата война…

— На Хорселската мера.

— Минали деветнайсет часа, преди марсианците да отворят цилиндъра си и да изкарат топлинния лъч и бойните машини. Следователно сега трябва да се възползваме от този прозорец и да засипем цилиндъра със снаряди, докато още е безпомощен.

Нещо в самоуверения тон на младежа подразнило Франк.

— Стига всичко да протече като предния път…

— Аз, разбира се, се надявам, че ще довършим онова нещо за два часа, а не за двайсет. Има ли нещо друго, докторе?

— Споменахте, че цилиндърът не е един. Предния път идваха поединично.

— А, да. Това е нещо ново. Астрономите са категорични по този въпрос, макар да позакъсняха с информацията си. Едва ли можем да ги виним, предполагам. — Погледнал Франк в очите. — Повече от петдесет цилиндъра летят към тази част на страната.

Петдесет. Франк си спомнил братовите си думи за множеството оръдия по повърхността на Марс, които стреляли нощ след нощ, и за флотилиите от цилиндри, които се събирали в космоса. И сега смъртоносните им формации били преодолели междупланетното пространство и до броени часове щели да паднат тук. Цели петдесет! А ако се съдеше по казаното от Уолтър, щяло да има още толкова на следващата…

Подполковникът го плеснал по рамото.

— Ние обаче имаме грижата само за един. — Погледнал часовника си. — А сега, ако нямате други неотложни въпроси…

— Благодаря ви, сър.

— Довиждане, капитан Дженкинс.

След като слънцето залязло, часовете до полунощ изглеждали безкрайни.

Хората на Франк били подготвили полевата болница, доколкото го позволявали обстоятелствата, нямало и неприятни изненади с доставките и оборудването. Той убил известно време с проверки, но след като приключил с това, оставало единствено да чака.

Около седем часа с благодарност приел предложението на Верити да се поупражняват с доброволци, които се правят на ранени, транспортирани от фронта. Жените от доброволческия корпус се включили с ентусиазъм, макар и неумело. Във фабриките за муниции се случват ужасни злополуки, но въпреки това Франк останал с впечатлението, че доброволките нямат почти никакъв опит в обработката на рани.

Към девет предложил на хората си да подремнат на болничните легла. Някои се възползвали от предложението му, но малцина успели да заспят.

В десет наредил на всички да хапнат и да пийнат кафе или вода. Хванал един от младите лекари с манерка на кръста, конфискувал я и я заключил в един сандък, като обещал да я върне след „битката“, както я наричали. Освен ако не се окажело, че някой ранен има по-голяма нужда от хубавото бренди вътре.

В единайсет наредил на хората си да минат през тоалетните, по график. На Верити прошепнал: „Макар че очаквам мнозина да оцапат гащите, преди нощта да е свършила“.

Към полунощ двамата клечали зад барикада от чували с пясък и гледали към светлините на опразнения Аксбридж. Носели медицински чанти през рамо и стоманени каски на главите. Небето било ясно в онази неделна нощ, само рехава мъглица прибулвала звездите.

Чакали мълчаливо. Верити изглеждала прекалено уплашена, за да говори. От малкото, което казала за себе си, Франк научил, че е неомъжена и наскоро се е изнесла от дома на родителите си. Наела била апартамент близо до Улуич с още няколко работнички. Той се опитал да я разсее, като й разкаже за себе си. Тя, разбира се, била чувала за Уолтър.

— По онова време бях само на дванайсет — казала тя. — Бяхме на гости при роднини в Мидландс, когато започнаха да пристигат новините от Лондон. Татко ни качи на кораб до Ирландия, от Ливърпул. Така че не видях нищо от войната. Но книгата на вашия брат… описал е всичко така истински и живо. Веднъж го видях, между другото. Излязло беше илюстровано издание и той дойде в книжарницата на „Фойлис“ на Чаринг Крос Роуд да го представи. Помня, че се оплакваше от илюстрациите. Даде ми автограф.

— Не се и съмнявам — процедил Франк през зъби.

— Капитане, вие сте видели как един от тях пада, нали? Цилиндър. Миналия път.

— Да. Шестия, онзи, който падна в Уимбълдън. И тогава се случи в полунощ. — Погледнал часовника си. До полунощ оставали пет минути.

— Как изглеждаше?

— Цилиндърът ли? Като падаща звезда, която се плъзга по небосвода. Зелени проблясъци.

— Зелени? Значи и сега да гледаме за зелени проблясъци — казала тя, вдигнала малкия си бинокъл пред очите и го насочила към небето.

Потънали в мълчание. Франк си представял голям кръг около Аксбридж, в центъра му — тихото и изоставено градче с включено улично осветление, а около него пръстен от притихнали в очакване войски с оръдия, полеви болници и бинокли. Отнейде долетял глас със силен лондонски акцент, припяващ популярна мелодийка: „Защо чакаме? Защоо чакаме?“. Чул се смях, последван от тиха команда певецът да млъкне.

— Капитане, полунощ мина. Моят часовник е със светещ циферблат… Дванайсет часът и десет секунди. Петнайсет вече. Не виждам никакви зелени проблясъци…

Чул се трясък и взрив високо във въздуха. После ослепителна светлина се сринала от небето точно над тях. Бяла светлина, нищо зелено нямало в нея. Устремена право към тъмната земя.

— Залегни!

Воден от чист инстинкт за самосъхранение, Франк се проснал по корем на земята и натиснал врата на Верити да наведе главата й.

А после ударната вълна ги застигнала.