Синиша Павич
Горещ вятър (9)

При Благой Стоилкович ме изпрати вуйчо ми Фирга. Навярно изпитваше угризение на съвестта, задето се блъскам по разни стаи из града, вместо да спя при него, и гледаше да ми намери работа, след като вече не може да ми осигури легло.

Благой Стоилкович, земляк естествено, с частна таксиметрова кола, голям бохем, да не кажа пияница, ме прие в болницата. Лежеше в травматологичната клиника с превързана глава и с ръка в гипс до рамото.

— Имаш ли шофьорска книжка? — попита ме, като едва говореше през превръзката, която покриваше носа му.

— Имам военна шофьорска книжка — отговорих.

— И тези другите не са по-добри — прошепна той. — Всеки садист и психопат може да я получи и после гази хората по тротоарите.

Аз мълчах потиснат от вида на работодателя си.

— Издържал съм и допълнителен изпит — казах след малко, за да прекъсна мълчанието. — И съм подал молба за шофьор в градските таксита.

Със свободната си ръка той се хвана за куката над главата си, издърпа се малко по възглавницата нагоре и зае седящо положение.

— Карай я една година — каза тихо, — докато се оправя. Да не бездействува така колата. От мен фирмата и колата, от теб — возенето и разноските. Спечеленото — наполовина.

Аз пак мълчах, а той го изтълкува като колебание от моя страна.

— Няма какво да се тревожиш — каза, като едва си отваряше устата, — че левият фар е строшен, а калникът чукнат. Другата кола е съвсем строшена. Смачках пластмасовия трабант като кофичка от кисело мляко. Моята кола е като танк. В нея си напълно сигурен.

— А откъде са тия превръзки? — попитах.

— Наби ме собственикът на трабанта — измърмори през превръзката. — Преби ме с щангата, докато си търсех визитната картичка.

— А защо — попитах стеснително — сте търсили визитната си картичка?

— Навик от чужбина — въздъхна и си пое въздух през дупката на превръзката. — Там, като чукнеш някого, разменяте си визитни картички и се разделяте с добро. Всичко останало уреждат специалистите. Тук — кой кого с каквото закачи. Без щанга не излизай от колата, ако ще да гори.

Стори му се, че съм се изплашил и побърза да ме успокои.

— Това става много рядко — каза. — Когато объркаш педалите за газта и за спирачката.

— Как може… да се объркат?

— Може, като се объркат питиетата. Ама ти, доколкото разбрах, не пиеш и няма защо да се тревожиш, трябва само да внимаваш за онези отзад, някой да не те тресне по главата.

— Защо да ме тресне?

— За нищо. От яд. Малко ли има луди? Всеки негодник и криминален тип може да се изтегне на задната седалка.

Докато подписвахме договора — той с лявата ръка, изведнъж се ядоса и се разприказва през превръзката.

— Младоци не вземай — посъветва ме накрая. — Нахални са, крещят, превръщат задната седалка на публичен дом. Сватби избягвай. Много пият на тях. Карат те да надуваш клаксона и все някой ще ти повърне в колата. Щом видиш пиян, махай го. И уличниците. Те само бели носят.

— А кого да возя? — попитах смутен.

— Най-добре никого — отвърна ми и ако превръзката не му пречеше, струва ми се, щеше да се изплюе.