Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vruci vetar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
evgenido (2022)
Корекция и форматиране
evgenido (2023)

Издание:

Автор: Синиша Павич

Заглавие: Горещ вятър

Преводач: Сийка Рачева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Излязла от печат: август 1985

Редактор: Светлозар Игов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8963

История

  1. — Добавяне

На помирителното дело отидох само аз. Тя не се появи. Не се появи и вкъщи. Само веднъж дойде да вземе някои дреболии, блузата и пижамата. Така ми предаде баба. До подробности. Какво разправяла жена ми, каква кола я чакала на улицата, как ругаела мен и роднините ми. Да го знам, ако случайно ми хрумне там да се помирявам и пак да лягам с нея.

— Аз — казах — една погрешна стъпка мога да направя, но не и две.

Исках развод, дълбоко обиден. Да се освободя от веригите, които сам си бях сложил на врата, и особено от службата, която ме притискаше като каменна плоча: от нея ме болеше и гръбначният стълб, и главата. Един час преди делото заключих чекмеджетата на бюрото, прибрах преписките в шкафа, захапах нервен цигара и си сложих шапката. Тъкмо исках да тръгна, влезе някакъв мъж.

Влизаха по всяко време като в кафене. Мъжът пъхна ръка в чантата, извади голяма дръжка от брава и я сложи пред мен.

— От новия строеж ли? — попитах.

— Блок V — отговори, — вход IX–С, апартамент 32.

Седна, като че ли имаше намерение цял ден да остане.

— Моля — казах нетърпеливо. — Какво желаете?

— Желая да ви хвана за гушата.

Изрових неговата преписка, вече я бях заключил.

— Тази сграда — казах — като че леко се хлъзга.

— Потъва — отвърна той.

Говореше спокойно.

— При новите сгради е нормално малко да улегнат — казах.

— Тази потъва — произнесе той съвсем ясно. — Третият етаж е сега на втория, вторият на първия, първият на партера, а партерът в мазето.

Погледнах го: спокоен. Седи кротко, придържа чантата на скута си, но ме фиксира с очи.

— А какво става с мазето? — попитах предпазливо.

— В него има вода.

— Значи се появи. Досега според нашите сведения нямаше.

— На чешмите — потвърди той. — В банята. Там, където трябва да има.

— Значи все пак се появи?

— Подпочвена — подчерта. — Подпочвена река. С попови лъжички. Появиха се локви. Бари.

Спокоен, а луд.

— Важното е, че се е появила — казах, като взех молива. — Да си отбележа.

— Отбележете и мравките — поиска той.

— Какви мравки?

— Жълти. Големи. И яшни. От вашата първокласна дограма, ако и това не е нормално в новите сгради.

— Нормално е да се появяват от паркета — казах. — Досега обикновено излизаха от паркета.

— Щом споменахте паркета — той отвори чантата, — ето ви го.

Извади няколко дъсчици и ги разхвърля на бюрото.

— Само се спъвам в тези изтърбушени летвички — обясни между другото. — Ето ви го. А вие ми върнете дръжката.

Взе я от масата и я върна в чантата, докато аз прибирах паркета.

— Значи дръжката е в ред?

— Остана в ръката ми, когато тръгнах насам. И тя не е в ред.

— Така е, когато се тряскат вратите — казах и погледнах часовника на стената. — Излишно се нервирате. Отбелязах си всичко.

— А какво ще предприемете?

— Паркетът ще хвърля. Дръжката ви върнах. Мравките ще предадем на комисия.

— Каква комисия?

— Имаме пет-шест комисии — казах и станах. — Ще има една и за мравките. Тя ще проучи въпроса.

Стана и той.

— Ето ви ги — рече — и проучвайте.

Извади от чантата нещо завито в хартия и го сложи на бюрото ми.

— Образци — обясни от вратата и излезе.

От завития в хартия пакет на бюрото запъплиха мравки, големи, жълти, някаква рядка порода.

Започнах да ги мачкам с попивателната и шумно да ругая, но в този момент се отвори втората от четирите врати.

— Другарю Шурдилович — извика ме шефът, — елате за момент.

— Съжалявам — казах, като удрях с попивателната по бюрото, — нямам време!

— Пак ли излизате?

— Само да избия тези термити и бързам.

Хвърлих попивателната, взех пардесюто от закачалката.

— Вие нещо много често излизате — чух го.

— В съда, другарю. Развеждам се.

— Оня ден пак бяхте в съда — продължи да приказва.

— Това беше помирителното дело. А днес е бракоразводното.

Докато обличах пардесюто, той разглеждаше хаоса на бюрото.

— Трябва да ви напомня — каза строго, — че още сте в пробен период.

— Каква проба — изсмях се нервно и пъхнах в джоба запалката и цигарите. — Аз изпробвах вас. Не ме задоволихте. Като разчистя днес с жената, мога да отпиша и вас.