Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vruci vetar, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от сръбски
- Сийка Рачева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Синиша Павич
Заглавие: Горещ вятър
Преводач: Сийка Рачева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: сърбохърватски
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Печатница: ДП „Д. Благоев“
Излязла от печат: август 1985
Редактор: Светлозар Игов
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Румяна Браянова
Художник: Пенчо Мутафчиев
Коректор: Ани Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8963
История
- — Добавяне
На помирителното дело отидох само аз. Тя не се появи. Не се появи и вкъщи. Само веднъж дойде да вземе някои дреболии, блузата и пижамата. Така ми предаде баба. До подробности. Какво разправяла жена ми, каква кола я чакала на улицата, как ругаела мен и роднините ми. Да го знам, ако случайно ми хрумне там да се помирявам и пак да лягам с нея.
— Аз — казах — една погрешна стъпка мога да направя, но не и две.
Исках развод, дълбоко обиден. Да се освободя от веригите, които сам си бях сложил на врата, и особено от службата, която ме притискаше като каменна плоча: от нея ме болеше и гръбначният стълб, и главата. Един час преди делото заключих чекмеджетата на бюрото, прибрах преписките в шкафа, захапах нервен цигара и си сложих шапката. Тъкмо исках да тръгна, влезе някакъв мъж.
Влизаха по всяко време като в кафене. Мъжът пъхна ръка в чантата, извади голяма дръжка от брава и я сложи пред мен.
— От новия строеж ли? — попитах.
— Блок V — отговори, — вход IX–С, апартамент 32.
Седна, като че ли имаше намерение цял ден да остане.
— Моля — казах нетърпеливо. — Какво желаете?
— Желая да ви хвана за гушата.
Изрових неговата преписка, вече я бях заключил.
— Тази сграда — казах — като че леко се хлъзга.
— Потъва — отвърна той.
Говореше спокойно.
— При новите сгради е нормално малко да улегнат — казах.
— Тази потъва — произнесе той съвсем ясно. — Третият етаж е сега на втория, вторият на първия, първият на партера, а партерът в мазето.
Погледнах го: спокоен. Седи кротко, придържа чантата на скута си, но ме фиксира с очи.
— А какво става с мазето? — попитах предпазливо.
— В него има вода.
— Значи се появи. Досега според нашите сведения нямаше.
— На чешмите — потвърди той. — В банята. Там, където трябва да има.
— Значи все пак се появи?
— Подпочвена — подчерта. — Подпочвена река. С попови лъжички. Появиха се локви. Бари.
Спокоен, а луд.
— Важното е, че се е появила — казах, като взех молива. — Да си отбележа.
— Отбележете и мравките — поиска той.
— Какви мравки?
— Жълти. Големи. И яшни. От вашата първокласна дограма, ако и това не е нормално в новите сгради.
— Нормално е да се появяват от паркета — казах. — Досега обикновено излизаха от паркета.
— Щом споменахте паркета — той отвори чантата, — ето ви го.
Извади няколко дъсчици и ги разхвърля на бюрото.
— Само се спъвам в тези изтърбушени летвички — обясни между другото. — Ето ви го. А вие ми върнете дръжката.
Взе я от масата и я върна в чантата, докато аз прибирах паркета.
— Значи дръжката е в ред?
— Остана в ръката ми, когато тръгнах насам. И тя не е в ред.
— Така е, когато се тряскат вратите — казах и погледнах часовника на стената. — Излишно се нервирате. Отбелязах си всичко.
— А какво ще предприемете?
— Паркетът ще хвърля. Дръжката ви върнах. Мравките ще предадем на комисия.
— Каква комисия?
— Имаме пет-шест комисии — казах и станах. — Ще има една и за мравките. Тя ще проучи въпроса.
Стана и той.
— Ето ви ги — рече — и проучвайте.
Извади от чантата нещо завито в хартия и го сложи на бюрото ми.
— Образци — обясни от вратата и излезе.
От завития в хартия пакет на бюрото запъплиха мравки, големи, жълти, някаква рядка порода.
Започнах да ги мачкам с попивателната и шумно да ругая, но в този момент се отвори втората от четирите врати.
— Другарю Шурдилович — извика ме шефът, — елате за момент.
— Съжалявам — казах, като удрях с попивателната по бюрото, — нямам време!
— Пак ли излизате?
— Само да избия тези термити и бързам.
Хвърлих попивателната, взех пардесюто от закачалката.
— Вие нещо много често излизате — чух го.
— В съда, другарю. Развеждам се.
— Оня ден пак бяхте в съда — продължи да приказва.
— Това беше помирителното дело. А днес е бракоразводното.
Докато обличах пардесюто, той разглеждаше хаоса на бюрото.
— Трябва да ви напомня — каза строго, — че още сте в пробен период.
— Каква проба — изсмях се нервно и пъхнах в джоба запалката и цигарите. — Аз изпробвах вас. Не ме задоволихте. Като разчистя днес с жената, мога да отпиша и вас.