Синиша Павич
Горещ вятър (29)

Смаян от разкритията, престанах да я търся. Затворих се в канцеларията, в която току-що бях започнал да работя. За да изживея всичко в себе си. Но след три дни, на 26 значи, звъни телефонът. Тя ме намери.

— Ало — чух познат, малко променен, дрезгав глас. — Аз съм.

— Здрасти! — смотолевих.

Известно време слушалката тихо пращеше.

— Ела тази вечер в седем — чу се ясно. — На същото място.

Аз мълчах.

— Ако можеш — чу се отново.

Как няма да мога — исках да й кажа. Тичам. Станал съм вече и се спъвам от бързане, падам на носа, само и само да те видя и да чуя измислиците ти. Да участвувам в илюзионистичния сеанс и да присъствувам на триковете ти.

— Мога — казах и затворих телефона.

Развълнуван, дълго гледах оставената слушалка. Това, което имам да й кажа, ще й го кажа лично, реших, право в лицето и то накрая. След като изтърси всичко, което е намислила, и след като се начака малко. Едно двайсетина минути. Та слънце да й грейне, когато ме види.

Бях на мястото в седем без десет.

Какво става с мен, питах се и се разхождах пред витрината, докато светещата реклама ме обливаше ту със синьо, ту с червено. В седем и пет започнах да разговарям със себе си. В седем и осем ме обзе страх, че няма да дойде.

В седем и десет се появи. Доближи се зад мен. Тихо.

— Извинявай — каза, докато аз театрално гледах часовника си.

Не отвърнах нищо. А и не знаех какво. Тръгнахме мълчаливо един до друг. Тя в прозрачна бяла рокля, която полепваше по краката и гърдите й като мокра.

— Сигурно се питаш — каза — защо миналия път не дойдох.

Хвана ме под ръка, отпусна се на мен и продължи така да върви.

— Да — промърморих. — Питам се.

— Твоята секретарка — заговори, усмихвайки се някак чудно, тихо — получи шут.

— Какъв шут? — попитах. — Какво искаш да кажеш?

— Билет за Тузла.

Каква Тузла пък сега, помислих си объркано, бързо, и какъв билет?

— Искам сладолед — каза и се спря пред автомата. — Това е може би последният ми сладолед в Белград.

Взех й сладолед. Защо последен, питах се, докато тя облизваше сладоледовата топка и продължаваше да ме държи под ръка. Попитах я гласно.

— Защото трябва да замина за Тузла.

— Какво има в Тузла? — попитах колкото можех по-равнодушно.

— Едно работно място за мен.

— Работно място? — повторих механично, понеже не можех повече да размишлявам.

И без това нищо не разбирах.

— Баща ми ми намерил там хубава работа.

— Оня болният ли? — попитах.

— Защо болният? — обърна се към мен в недоумение и присви широко отворените дотогава очи.

— Нали си взела отпуск да го посетиш?

— А-а — отвърна изненадана, после известно време вървяхме, без да приказваме.

— Бил си при „подчертаната“? — попита предпазливо.

— При твоя шеф — признах. — Да си обясним някои неща. Не зная защо я наричате „подчертана“.

— Защото все подчертава нещо на събранията и се пъха под кожата на директорите. И в леглото под секретаря. Затова й казваме „подчертаната“.

— Тя подчерта, че дължиш пари на всички и на всеки.

— Затова ще се оплача в съда. Дължа мои пари, а тя пилее парите на любовника си и понеже тоя любовник е същевременно и секретар, може да се шляе и през работно време, а на мен ми отбелязват всяка минута закъснение.

— Подчерта, че и машината ти пречела.

— Като е най-лошата в канцеларията. Валякът спира и как да постигна бързина? А когато побързам, тогава ми откриват грешки. Преброяват ги и пишат докладна да ми намалят от заплатата поради качеството. И как няма да имам дългове!

— Защо не се оплачеш на директора? — попитах.

— На директора? — повтори пламнала, раздразнена. — На кой директор?

— На оня, който без теб не може да си избърше носа.

— А-а — провикна се, което означаваше, че е изненадана.

— На оня, чиято секретарка си, както каза.

— Исках да бъда — отвърна по-спокойно след кратко мълчание. — С такова намерение пристигнах в Белград. Да стана нещо. Записах испански и есперанто. Стенографията завърших наполовина, но не дават — каза отново с прикрит яд. — Не дават. Изтощават те на работата и не си за нищо. „Подчертаната“ ми блъсна фактури, за да ме погребе. Това е пипкава и бавна работа, оставам до 4 следобед. Все някаква извънредна, бърза работа. Цифрите ми играят пред очите. На лекциите късно вечерта не разбирам даже какво говорят. Едва успявам да се прибера вкъщи, а там хазайката почва да ме мъчи до полунощ за неплатения наем. Като плащам за испански, не мога и наема да платя. Как да й го обясня, тя не знае и майчиния си език. Разписките ми подписва с кръстче. А има къща. Да полудееш и да се обесиш. Сутрин ставам като от гроб. След онази вечеря, когато се разделихме, измъчва ме до един след полунощ, заканваше ми се, че ще се оплаче в съда, заключи ми половината неща в мазето и все в тази рокля съм, аз се оплаках от нея в съда и пристигнах на работа един час по-късно, сънена, като без душа. Само моята машина — покрита с мушама, всички останали работят. Референтът ме чака помръкнал като гарван, с куп фактури в ръце. Наричаме го „Перо Пешкира“, защото на всеки превива гръб. Иначе си е нормален, даже се опита да ме свали, но понеже получи шут, започна да ме тормози и да приказва против мен. Фактурите били уж бързи, а той чака, шумоли с листовете. Валякът естествено повреден, в бързината си откъснах нокътя. Като че работя на вършачка. Изпсувах, а той вдига вежди, уж се отвращава, „и псувате на работното място“, чувам го. Кой те бръсне теб, казах му, защото ми беше прекипяло. Заради него в бързината закачих с коляното чекмеджето и си скъсах последния чифт чорапи. Другите хазайката ми ги е заключила. Като видях и фактурите, побеснях. И съм обърнала индигото наопаки. Всичко трябваше да се преписва отново. Първо да си изпия кафето, казах на Пешкира, а после ще почнем бавно като хората. Обадете се на секретаря, отвърна ми той, там ще получите и кафе.

Говореше бързо, като че щеше да изчезне заедно с вятъра, който дърпаше роклята й, развяваше я, прилепваше я към гърдите и краката, очертаваше хълбоците, задника и издигаше ръкавите като криле. Като че ще полети и бърза да каже колкото може повече.

— Всичко е скроено, разбираш ли? Онази развратница ме мрази, защото, когато разисквахме как да бъдем ажур в работата, аз предложих и тя да пише на машина, и без това не работи нищо в стъкления бокс. Мрази ме също, защото секретарят ме канеше на вечеря. А той ме мрази, защото му отказах. Да полудее човек. Да се обеси на първата кука.

Забелязах, че вървим към гробищата. Как бяхме стигнали, изобщо не ми беше ясно, а още по-малко ми беше ясно какво търсим там. Но не исках, а и нямах възможност да я прекъсна.

— Секретарят, любезен, кротък, кафето вече чака на масата. Кабинетът му по-голям от нашата стая, макар че седи сам в нея, а ние сме трийсет. Килимът му по-скъп от всички наши износени вече машини, седи под палма, като че е на плаж, с отворена табакера на масата. Струва ми се, другарко Весна, каза любезно, че не сте доволна от работата си? Ами, казвам, да съм много възхитена — не съм. Сигурно желаете някаква друга работа, иска да ми подложи динена кора. Почвам аз: ако е възможно… но той веднага ме прекъсва: А какво бихте желали да бъдете? Винаги съм мечтала да бъда секретарка. Аз, каза той, мечтаех да бъда капитан на отвъдокеански кораб. На бял кораб, с басейн на палубата. Да вечерям в салона на капитана, да забавлявам дамите, да пия уиски и да гледам барометъра. В Сингапур да ме чака една любовница, в Хонг-конг друга. И тук не ти е много по-лошо, помислих си. Той изчезна в своите морета. Този кораб отплава завинаги, другарко Весна. После се приближи до лицето ми, сякаш се събужда от сън: не съм подготвен за такава работа. Аз, отвърнах му, сега се подготвям. Уча испански. Записала съм есперанто. Знам малко и стенография. Доста вече знам. Но, продължи той, не знаете да пишете на машина. Взе някакви листове хартия от една папка. Може би допускам малко грешки, казах аз. Той ме прекъсна: много, много грешки. Ще се науча и по-добре да пиша, казах. Но не при нас, каза той. Вече една година се учите при нас, сега пишете по-лошо, отколкото в началото. И извади докладната на комисията по труда и работната заплата. Никъде ни труд, ни резултати. Само изпуснати цифри, ред върху ред, индигото обратно навсякъде, час по час връщане на преписаното, отново преписване… а закъсненията, само през този месец — единайсет. И питам го какво предлага вашата комисия. Не е, каза, това моя комисия. А всъщност той е избрал всички членове и нея за председател. Предлага да си отидете. Къде? Ами там, където търсят машинописка, която знае испански, а не знае да пише на машина. Подиграва ми се. Косвено и направо всъщност. На всички им пречи, че уча езици, че искам да се развивам и напредвам. А не само да блъскам машината. Ако съм разбрала добре, казах му, аз сама трябва да си отида, нали? Ако не искате, отвърна той, можем и ние да ви изхвърлим, но то ще бъде много по-неприятно.

— По дяволите — прекъснах я възмутен, — има съд за такива работи.

— Има един, когото изхвърлиха. Някакъв си Дъждовник Алептич. Съдът го връща три пъти, присъдите законни, такива големи печати, а не смее и на вратата да се покаже. Все изнамират нещо ново и докато той събере всички печати, отново го изхвърлят. Да работи човек при вас, казах му, е най-мъчителното нещо. Той зяпна. Очакваше да крещя и да се вайкам, а той да се наслаждава малко под своята палма. Няма да плача за оная машина, я. Не си мислите, смятам, че съм мечтала за подобно нещо в живота. А за какво сте мечтали, той целият се изкриви, устата му отиде встрани. Нещо хубаво? Като в приказките? По-хубаво от вашите фактури, отвърнах му. Това е прекрасна възможност да се отърва от тях. Докато и моят кораб не е заминал, и си излязох. Оставих го там под палмите като лайно. Всъщност съм отчаяна.

Вървяхме покрай оградата на гробищата.

— И сега — в Тузла? — казах с пресъхнало гърло.

— Какво друго? — отговори тя, като витаеше в мрака като видение. — От какво ще живея, докато изкопча две-три присъди? Още не съм изплатила мебелите, а вече и тях нямам, докато не платя дълга на бабата. Не мога да спя в чуждо легло, неприятно ми е. Трябва да имам свое, а със свои мебели трудно можеш да намериш стая. Сега спя нелегално в студентското общежитие. Студентите се отнасят с разбиране, мислят, че съм тяхна.

— Седемстотин хиляди — казах — не е лека работа.

— Откъде знаеш, че са седемстотин? — попита ме.

— Бях при бабата.

Този път липсваше онова „а-а“, Мълчеше и така в мълчание влязохме в гробищата. Кандилата горяха, паметниците се белееха в тъмното. Чимширът леко ухаеше, тъмен, симетричен, подстриган.

— Баща ти не може ли да намери някъде тези пари?

— Може, ако отида в Тузла.

— Много му харесала тая Тузла.

— Имаме роднини там. Всички мислят, че тук ще стана курва. Ако вече не съм станала. Двамата ми братя се редуват да идват и да проверяват, а хазайката мисли, че съм им държанка. Да се обесиш на първата кука, която зърнеш. Да се връщам във Валево — няма работа, но и да има, не бих се върнала. И без това го напуснах против желанието им, а сега ще ме омъжат за първия крокодил, който има къща, а няма кой да му готви.

Спрях се.

— Защо дойдохме тук? — попитах в тишината, сред огромния парк на гробищата, който шумолеше от тъмното под топлия вятър, потреперваше, миришеше на цветя, на полята трева. Камъните и мраморът лежаха неподвижно.

— Че какво й липсва на Тузла? И там живеят хора.

Седнахме на тревата.

— Тук и без това нищо не ме свързва. Този кораб е отплавал вече. Не обикнах никого. Никой няма да тъгува за мен. С леко сърце ще си отида.

Едва я виждах в мрака, който под дърветата бе по-гъст.

— Защо тогава ми разказваш всичко това? Точно на мен? — попитах.

Стори ми се, че в мрачината виждам усмивката й.

— Ти не си като другите — каза.

Пак не съм като другите. А какъв съм, по-добър, по-лош, по-благороден, какво значи това: не си като другите?

— Шашав — обясни ми тя през смях. — Като мен.

Листата над нас изведнъж зашумолиха, сякаш ято птици запляска с криле. А то вятърът, топъл и тежък, разгръщаше вейките, светлината затрептя по мраморните паметници, едва не угасна. Широкият бял ръкав на роклята й отново се вдигна, докосна като коприна лицето ми. Роклята й се изду, откриха се и ръцете, и краката.

Какво стана, питах се, какво се случи изведнъж? Като че съм лежал на дъното на неподвижна бара, всичко около мен беше застояло, а аз затънал гледах пред себе си със замъглени очи. Изведнъж всичко се раздвижи — клоните на дърветата, прахта по улиците, имах и чудни срещи, някои естествено пропадаха, изненадите ме сполитаха все по-бързо и ето докъде стигнах: на гробищата, на изсъхналата от вятъра трева, прегръщах се и се търкалях с някакво бяло видение, което, струваше ми се, всеки миг може да изчезне.

— Поне някого да запомня от този проклет град — чух я.