Синиша Павич
Горещ вятър (43)

На следващия месец отново бях в дневния ред на събранието. Точка шеста: Разглеждане на списъка за раздаване на жилища.

— Вече обсъждахме този списък — обади се един от кандидатите. — Какво има сега пък?

Салонът за събрания беше пълен. Седях на предпоследния ред в напрежение, каквото отдавна не бях изпитвал. Както някога преди мач.

— Има възражения срещу списъка — обясни председателят на събранието. — От другаря Шурдилович.

Тиха глъчка премина през салона.

— От къде на къде Шурдилович? — дочух друг глас. — Той не е и в списъка даже.

— Затова е направил възражение — обясни председателят. — Смята, че е пропуснат неоснователно.

Глъчката се засили. Поискаха да стана. Да ме видят.

— Другарят Шурдилович тук ли е?

Станах. Всички обърнаха глави към мен.

— Ако обичате — каза председателят, — да обясните вашето искане.

Мълчах, докато глъчката съвсем не затихна.

— Не зная — казах — откъде да започна?

— Почни от излежаването на работното място.

Пак глъчка, подмятания от всички страни.

— Че това е другарят — обади се някой, — който се изляга на бюрото, докато хората чакат.

— Постоянно подава молби, че ще напусне и после ги оттегля.

— С търговския искаше физически да си разчисти сметките.

— На началника на кадровия отдел каза, че е въшка.

— За собственото си предприятие приказва, че било лудница.

— И иска жилище.

Председателят на събранието прекъсна глъчката.

— Недейте — каза, а виждам, неудобно му е, — недейте да изнасяте непроверени неща.

— Всичко е вярно — провикнах се аз.

Млъкнаха.

— Вярно е всичко това, другарю председател — продължих, като гледах над главата му. — Но никой никога не се е запитал: защо Шурдилович е такъв?

— Какъв? — чу се отдалечен глас.

— Нервен — казах твърдо. — Сприхав, откачен. Какво го мъчи — продължих остро, — та се кара с хората и си съсипва нервите. Дошла ли е комисията да види къде живее Шурда и откъде ще го изпратят в лудницата?

— Вие не сте подали молба — прекъсна ме председателят.

— Чаках да видя дали сами ще се сетите.

— Много чакаш — подвикна мустакатият Бабович от първата редица. — Три години и нервите са ти съсипани.

Той винаги сядаше на първия ред.

— Моите три ми тежат повече, отколкото твоите шест. Аз искам само да ми определят точките. Според правилника. Да се определят точките за моите мъки, а отрицателното у мен нека приспаднат и накрая ще видим какво е.

— Така е, другарю!

Това беше гласът на Контраш. Миле Контраш искаше думата. Очаквах, че ще я поиска, но със страх. Не знаех на кого ще удари контра: на мен или на тях.

— Имаме правилник — каза, като стана и повдигна високо пръст. — Не ни трябват нито бащи, нито дядовци. На всеки може и трябва да се определят точките. И положителните, и отрицателните страни.

— Не зная само — обади се моят началник — кои са положителните му страни.

— Другарят Шурдилович има и добри качества — продължи Контраш и погледна в някакви свои бележки. — Той работи на едно много неблагодарно място. И ако е полегнал малко, значи, че му е призляло. По-лоши са тези, които спят седнали в креслата си — повиши изведнъж глас. — И тук сега спят! Затова викам.

Накара целия салон да затихне.

— Ние не трябва да позволяваме някой да спи, докато се решава съдбата на другия. Трябва да знаем как живеят нашите другари. Затова поставям искане комисията да посети другаря Шурдилович и да види как и къде живее. Това е.

Друго не исках. Добавих само:

— Така, както аз живея, и в пъкъла го няма.