Синиша Павич
Горещ вятър (65)

Никога не съм обичал погребенията, а това ми беше най-трудно от всички. Нямам предвид, разбира се, майка ми, която угасна неочаквано, не успях даже да й върна и парите, дето й взех набързо. Не успях и да я посетя през последните две години. И сега, след като прочетох онази куха реч, стоях встрани сред множество равнодушни хора, докато само една жена и младеж в траур се разкъсваха от плач, застанали над трапа, който гробарите затрупваха. Някой все пак плачеше за този безволеви, блед, крайно безинтересен човек.

Вкъщи заварих Боб. Още от антрето чух как Весна се оплаква от мен.

— Изоставил се като овчарски пес — чух я, докато свалях пардесюто и гледах лицето си в огледалото. — Като бараба се мъкне из къщи. Само телевизия гледа. Гледа езика си в огледалото. Обръща клепачите си и брои пулса. Ругае режима, докторите, тв-програмата. Сопва се на детето. Заяжда се като старец. Къщата пълна с излишни лекарства. Ако нещо не се промени, всички ще стигнем до лудницата.

Наистина тъкмо се бях изплезил пред огледалото. Езикът ми имаше някакъв пепеляв цвят. Бледнината под клепачите не ме тревожеше. Това беше вече постоянният ми цвят. Но когато пипах лицето си, кожата се отделяше лесно. Провисваше. Вероятно заслужавах такова лице. Лицето, което след толкова години бях получил, отпуснато, като изпразнено. Повече ме тревожеше гръбнакът, дебел като бамбук, като го пипна с ръка. Сега лекарите навярно щяха да открият нещо. Затова и не отивах на преглед.

Влязох в стаята и прекъснах по-нататъшния им разговор.

— Къде е кумицата — попитах Боб.

Междувременно му бях станал кум. Бях му свидетел, когато стоеше пред служителя в гражданското с някаква млада девойка, студентка, докато сватовете зад гърба ми го одумваха и не можеха да се начудят.

— На младежко увеселение — отвърна той.

— Още ли е младеж? — попита Весна.

— Така се чувствува.

Извади от джоба два билета за гръцката вечер в хотел „Югославия“.

— Хотелът югославски — обясни. — Кухнята френска, музиката гръцка. Много, много интересни награди. Отивайте вие двамата, след като аз не мога да хвана жена си.

— Какви награди? — исках да чуя, седнах едва, нищо не ми се слушаше.

— Ако отгатнеш височината на Света гора на Атон, четири дни в Атина. Разни изненади. Колекция гръцки плочи. Комплект френски парфюми. Състезание по танци.

Взех билетите от ръката му, загледах ги да видя цената.

— И без това е обещал да ме води в Гърция — рече Весна на Боб.

— Кога е обещал?

— Преди тринайсет години.

Продължих да гледам билетите, сякаш чета вестник, а си мислех за онази нощ, толкова прекрасна, когато едни гръцки младежи свиреха само за нас, за нашия вихрен танц. Възможно ли е, помислих си, тринайсет години да не успеем да отидем в тази Гърция. И какво сме правили през всичките тези години?