Синиша Павич
Горещ вятър (33)

— Ама че работа си ми намерил — казах на Фирга, — браво.

Прибрах се у дома в седем вечерта. Уморен, нервен.

— Не е ли хубава? — попита той.

— Майката си трака!

— А заплатата? — попита баба ми. — Колко е заплатата?

— Минимална — казах. — Толкова.

— Какво значи то? — започна да разпитва тя. — Колко е то?

— Двеста и петдесет десетачки на месец — казах. — Минимално. За цигари и хляб.

Баба оклюма разочарована.

— Горките хора — каза.

— Абе кои хора? — побеснях аз. Станах и започнах да крещя над Фирга, който четеше вестника: — Толкова рипаха да се въведе минималното възнаграждение. Изпотрошиха си ръцете да гласуват! Дай каквото дадеш, само да не са голи точките! Предприятие за събрания и скокове от скелето на главата. Ти падна в него от скелето — креснах на Фирга, — а аз сам ще скоча през прозореца.

— Преди това — каза той, като гледаше мълчаливо вестника — изкарай поне пробния срок.

Три месеца продължи този срок. На края на първия доведох Весна. Приеха я много любезно, решиха, че е дошла на едно кафе. Като чуха, че ще остане да спи, глътнаха си езиците.

— Ние сме хора с малко по-стари разбирания — обади се пръв Фирга. — Това не може.

— Какво не може? — попитах.

— Не може да спиш в моя дом с невенчана девойка.

Извадих брачното свидетелство, подписано същия ден и заверено. Дълго се взира в него, докато баба ми търсеше очилата си.

— Честито! — каза.

Не ми подаде ръка. Като че изведнъж бе загубил сили, двете ръце лежаха на скута му.

— Така — заговори отново, като гледаше Весна. — Така неочаквано?

— Не е неочаквано — поправих го. — Цял месец вече ходим.

— Цял месец? — повтори той.

Сега гледаше мен.

— Можем ли да поговорим насаме?

— Можем — казах.

В кухнята, отделена със завеса, изпи чаша вода и се загледа в празното стъкло.

— Не се бяхме уговорили така — каза, стараейки се тихо.

— Знам…

— Казах ти, докато си намериш работа… после ще си отидеш…

— Да, вуйко…

— Два-три месеца, докато навлезеш в работата… докато си намериш стая… после ще си излезеш.

— Ще си отида, вуйко…

— Не си отиваш — започна да ръмжи. — Не си отиваш. Седиш и домъкваш жена. Досега се съмнявах, че нещо не си в ред. Сега съм убеден. Ако ти не я изведеш оттук — понижи глас, — ще я ритна със здравия си крак, та през комина ще излезе.

— Отивам си — започнах да шепна и аз. — Отиваме си заедно! Само един месец да останем. Един месец, де, можеш да потърпиш малко.

— Един месец да спи на моето легло!

— Какво се тревожиш! — казах. — Ти няма да спиш на него.

— А къде? — засъска. — Къде ще спя точно исках да питам?

— Тук, в кухнята — казах. — И без това е по-голяма от стаята.

— Божичко! — започна да крещи, но аз го прекъснах с моето викане:

— Я не се вайкай, ако си човек. Ако си вуйчо, помогни сега, когато съм в началото.

— При теб все е начало, а краят не му се вижда. Докога ще трае това, господи?

— Един месец — отвърнах тихо и уверено. — Вуйчото е по-близък от бащата. Известно е. Чичовците, лелите, вятър и мъгла. Вуйчото винаги се обича най-много. Помогни сега, когато ми е най-необходимо, а когато Шурда яхне коня и той няма да те забрави…

— Докато не яхнеш коня — въздъхна той — и магарето е добро.

Загледа се в мен.

— Какво става с теб, бе! — каза.

— Обичам я.

Сякаш нещо го удари. Усмихна се като пиян.

— Обичаш я…

— И ти ще я обикнеш и ще ти бъде мъчно, като си отидем. Тя е прекрасно и нещастно момиче. Досега мислех само за мен, само за себе си, сега мисля за нея. Години наред тъпчех на едно място, сега като че съм се събудил. Събитията се нижат бързо, настигат се. Сега всичко ще бъде другояче, вуйко. Някъде дълбоко в себе си чувствувам и сила, и воля. Хвърлиха ме в студена вода, трябва да плувам. И ще плувам.

Помълчахме една-две минути.

След това отидохме в стаята засмени и двамата. Фирга по-сдържано, с изкривена уста, като че е парализирана. Наведе се и целуна Весна по челото пред баба, която стоеше слисана и нацупена.