Синиша Павич
Горещ вятър (21)

Вместо птици и ромон на реката, на сутринта ме събуди музика. Радиото, пуснато докрай, виеше и през отворените прозорци кънтеше на двора, на улицата, проникваше и в стаята, в която спях.

— Каква е тази музика? — попитах от прозореца Соча, сънен, разчорлен и обезумял.

— Фалшива — отговори ми, пъшкайки. — Фалшива музика, синко.

Беше застанал на балкона, избягал от майка ми, чийто глас се чуваше от кухнята, и оттам изпращаше през оградата фалшиви престорени усмивки на минувачите, които го поздравяваха.

— Камуфлаж — каза ми. — Да не чуват хората, че имам луда жена.

— Да пукнеш дано — през прозореца достигаше гласът на майка ми, смесен с музиката и гласа на певицата: — „Какво остана от любовта“, „Какво остана от щастието“ и пак — гласът на майка ми: — Да си бях счупила краката, когато тръгнах да се омъжвам за теб. Стига си ме ял. — И какви ли не още.

— Защо вика? — попитах. — Какво иска?

— Понятие си нямам — отговори ми той, като се усмихна на някого отсреща. — И не я слушам вече. Натисна копчето и си слушам музика. Всички си мислят — на Соча китарите свирят. В къщата на Соча — веселба. Само Соча си знае как му е.

Влязох в кухнята да оправя нещата, но шумът стачна още по-голям.

— И ти не си по-добър — посрещна ме майка ми с ръце до лакти в тесто, а на готварската печка вече бяха всички тенджери и чайници, колкото ги има вкъщи. — От тоничък си ме заял. Още не си отворил очи, а отваряш тенджерите.

— Само да видя — казах, като вдигах капаците за какво се харчат парите. Изобщо няма да ям.

— Как ще ядеш — каза и продължаваше да точи, — когато лежиш до пладне. От какво ще огладнееш?

— Че и вие можете по-малко да ядете — казах. — Само месо и блажно нагъвате, а като изплезите език и се проснете на пода, ще трябва аз да се грижа за вас.

— Ти от това се страхуваш — обади се Соча през прозореца на балкона.

— Всичко ще забравите — обърнах се към него. — И кой ви гледа, и защо ви гледа. Като дъртия Буцало: на закуска прасенце, а сега пита родния си син: ти чий беше?

— За разлика от тебе — рече Соча — аз в живота достатъчно се напостих. И големи и малки пости, и оня най-големият, по време на войната и след войната.

— И аз искам да ям — така подвикна мама зад гърба ми, че почти се изплаших. — И да пия — добави цялата изпотена, докато откъсваше ръба на кората и го намотаваше около ръката си. — Па ако ще всичко да забравя. Какво ли пък имам да помня? Нищо хубаво в живота не съм видяла. И по-добре всичко да забравя.

Засега беше забравила срещу кого се беше развикала и защо.

— Да се ожениш — е нахвърли се изведнъж върху мене. — Всичко чух и всичко знам. Да се ожениш веднага.

Седнах от изненада, млъкнах.

— Какво знаеш? — попитах смутен, докато тя точеше нова кора:

— Всичко. Ами да се ожениш и да мирясаш.

— Така ли? — отвърнах все още изненадан. — А за коя?

— За онази, която баща ти е намерил.

Точно в този момент баща ми се вмъкваше в кухнята наивно, като подсмърчаше в кърпичката и избягваше погледа ми.

— Каква жена си ми намерил? — попитах го.

— Със зестра — подчерта той. — С къща, с покъщнина, с лозе. И себе си да оправиш, и на стария си баща да помогнеш.

— О-о, хора — казах, макар че нямаше към кого да се обърна. — Какво става с тоя човек? Защо ти да ми намираш жена?

— Защото сам, изглежда, не можеш. На твоите години, синко, аз вече имах жена, къща и имот, четиринайсет години стаж и две деца. На тези години човек или печели, или пропада.

— Ако на твоите години — казах — бъда стипца и себичен като теб, по-добре да не ги дочакам.

— Ще преглътна и тая обида — каза той — както и всички предишни, ако само използваш случая.

— А на какво прилича тоя случай? — попитах и станах. — Как изглежда?

— Изглежда като двуетажна къща. Долу гараж. Отзад градина с хидрофор.

— Абе аз те питам за жената.

— А, плюс лозе — продължи като унесен, пръскайки ме със слюнка. — Само хамбургски мискет, афуз и тук-таме по някой корен разкошно черно! За страшно вино!

— Питам те — повторих — тя на какво прилича? Как изглежда?

— Изглежда — обясни той подробно — като лозето, дето имах, докато не ми го изядохте по разни недовършени училища.

— Абе — подвикнах му отблизо, — кой те пита за лозето и къщата? Жената каква е? На какво прилича?

— Прилича на жена — отговори малко объркано. — Жена на какво може да прилича?

— И ти искаш да ме жениш? — изсмях се гръмко. — Очите й не си видял! Кръвното ми спадна под нула. Моята жена — креснах, — ако изобщо се оженя — подчертах, като вдигнах високо пръст, — трябва да има толкави очи! Не лозе! Очи!

Той се спогледа с майка ми.

— Като видиш очите й — продължих да крещя, — друго нищо да не виждаш. Да има дълги клепки! Да обича да танцува и хубаво да се смее! Делова, заета жена, която знае какво иска. Да бъде еманципирана. Сама да плаща сметката в ресторанта. Да се вози с такси. Да посещава семинари и курсове.

— Значи — каза мрачно Соча — светска жена!

— Бог да я е създал за всичко — приключих запъхтяно, като че съм тичал.

— И такава ще вземе тебе, нали?

— Такава — казах — или никаква.

Но получих подкрепа от страна на сестра ми. Беше се промъкнала зад гърба ми, докато крещях, довела на обяд годеника си, някакъв тип, по-млад от мене, но сериозен, мълчалив и вече загрижен за моята съдба. Завършил право, работел като секретар на кооперацията и председател на профсъюза в колектива.

— И на теб ти е намерил работа — каза сестра ми.

— Каква работа?

— В юрганджийската кооперация — обясни младежът сериозно, след като предварително се изкашля.

— Наскоро откриха кооперацията — обясни Соча. — Има вакантни места.

— И? — попитах, след като всички бяха млъкнали. — Какво ще работя там?

— Ще прошивате юргани — каза младежът.

— Да прошивам юргани ли?

— Отначало — обясни той.

— А после — казах, — когато се представя добре, ще разбивам вълната. Ти майтап ли си правиш с мен, зетко? Един живот имам, един-единствен и него да зашия в юрганите, така ли?

— Всеки от нас има по един живот — обади се Соча, — ама ти харчиш и нашия, не само своя.

— Вие сте прахосали вашия за нищо — казах. — Така както вие живеете, пет пари не струва. Между четири стени, ядете се един друг, интересувате се само от храната и парите. Веднъж съм избягал от този ваш живот и няма да се върна, ако ще да загина. Дойдох — обърнах се към сестра си — само за два дена.

— Двата дена минаха — каза Соча. — Пари получи, сега какво ли трето ще намислиш?

— Парите измъкнах — поправих го. — И ако се храня с хляб и пастет, ще ми стигнат за петнайсет дена, а курсът е три месеца.

— Кой курс? — попита майка ми.

— Курсът по немски — казах. — Докато избутам средното административно, да не губя време, да науча и език.

— Оня същия ли — попита Соча, — дето учи залудо и в училището?

— Езикът е същият, а методът е друг — отвърнах. — Пъхат ти слушалки в ушите и всеки ден наливат и приказват. Те работят и когато спиш и знанията ти се натъпкват в главата.

— За пет години — изохка Соча — научи петдесет думи. И то буден. Какво ли ще научиш сега, като спиш?

— Още петдесет — казах — и стига. Хората всъщност не си служат с повече в общуването помежду си. За да изразят жалките си емоции. Който си служи с повече от сто думи, не като мен например, го смятат за дърдорко и безделник, фантазьор и човек, когото времето е прегазило. Днес се ценят ония, дето яздят пред времето, дето ги снимат и им обесват микрофон на врата, дето обръщат все едни и същи думи, изваждат, премятат и пак ги нареждат.

— Ама сръбски — каза Соча. — Наши, А ти къде ще премяташ тези немски думи, дето ще сънуваш и запомниш?

— В Германия — отвърнах.

Настана суматоха. Тръгнах да си купя билет за автобуса, да избягам от глъчката и разправиите. Но навън валеше дъжд, истински летен дъжд, та се спрях на балкона и се загледах как плющи и водата се стича по наклонения калдъръмен двор, а прасковата се огъва под набезите на вятъра. По някакво нещастно правило дъжд вали винаги, когато вкъщи започнат разправии, човек и да иска, няма къде да избяга от тях. Всички седят като арестувани, крещят, а аз чувам ту гръмотевици, ту изречения.

— Да върви, където ще — крещеше майка ми отчаяна всъщност, че си отивам. — Ако ще и в Тунгузия да иде. Де късмет и ти да отидеш!

— Комшията Гута — чувам Соча затихнал в дефанзива — по-млад от него, домъкнал от Германия цял камион вещи. Все АЕГ и Сименс.

— Гута е висококвалифициран механик — чувам сестра ми, — а този какъв е?

— Объркан — призна Соча. — Ще пропадне там.

— Да пукнеш, краката си да счупиш дано, ти го гонеше от къщи — развика се отново майка ми, която, освен всичко останало, бе раздразнена и от гръмотевиците.

— Не съм го гонил в Германия — въздъхна Соча, — а по-наблизо, да мога да го докачам.

Тръгнах за билет, дъждът беше поспрял. Прокапва, изцежда се, леко ме пръска. Реката придошла, мътна, влачи клони. Тревата се изцежда под стъпките ми като сгазен сюнгер, бликащата вода залива крака ми. Върнах се у дома мокър, да си прибера нещата. Заварвам тишина, мълчание. Само улукът капе.

— И да не се изненадате — казах, докато стягах чантата си, — ако повече изобщо не ме видите.

Майка ми заплака.

— Убий и родната си майка — каза Соча от креслото, — ако моят труп не ти стига.

Седеше там отпуснат с компрес на главата.

— Ти какво се превземаш? — попитах. — Гръм да не те е ударил?

— Две сърдечни кризи и една жлъчка — отвърна той с тих глас.

— Всичко наведнъж? — казах с недоверие. — За един следобед цялата програма, така ли?

— За малко не се парализира — обади се майка ми — заради кутията.

— Каква кутия?

— Сега вече никаква, понеже я изпразних.

Подаде ми плик с пари. Дебел.

— Имаш ти — каза през сълзи — и майка, не само баща.

— Срам ме е — признах си — да вземам от теб.

— Претършувай и майка си — обади се Соча с малко по-силен глас, — да мирясаш.

— Ще ти върна всичко — казах на майка ми, наистина изведнъж се бях засрамил. — Ще ти ги върна двойно. Тройно.

Търсех думи, докато тя увиваше баницата за по път. Убедителни думи, но нямаше. Много ги бяхме използували, бяха се изтъркали, хлъзгат се около нас, без да докоснат отделно някого, дори и най-острите, най-тежките.

— Тръгвай — каза тя, като се успокои. — Ще ги върнеш.

— Ще ги върна естествено — отвърнах й бързо, твърдо решил наистина да го сторя, наранен до болка, че майка ми не вярва на такава възможност и с нищо вече не мога да я убедя, че моята дума струва нещо.

— Вече няма да посмея вестник да отворя — обади се Соча с по-силен глас, а и компресът му се беше изкривил настрана, — за да не те намеря между разни произшествия и престъпления.

— Ти отдавна ме изблъска от вестниците — обърнах се към него. — А днес можех да бъда втори Бекенбауер, ако не беше ме фаулирал и спъвал.

— Днес щяха да те удрят по чупливите ти глезени — каза съвсем гласно. — А публиката да псува старата ти майка. Вместо да ми кажеш благодаря.

— Е — казах, докато прегръщах майка си и вземах чантата, — от кал има да ме правиш.

— Тоя от кал — отвърна той — ще излезе по-добър.

С това изречение ме изпрати до верандата.

Вечерта, натежала от влагата, бързо се спускаше. През освободените облаци, разкъсани от гръмотевицата и като обгорели, пламнали по ивиците от мълниите, светлината се отдалечаваше и изчезваше във висините. През прозореца на автобуса гледах барите, пустите улици и тревата, повалена от проливния дъжд, всичко някак се отдръпваше назад сякаш в миналото, в което явно повече нямаше и не можех да се върна.