Синиша Павич
Горещ вятър (24)

Жулиен Живаго ме прие по нощница. По-късно, когато очите ми свикнаха с розовата светлина на кабинета му, видях, че това е някаква бяла рокля, като римска тога, или обикновен чаршаф с дупки за главата и ръцете. Главата му беше накъдрена, покрита със светло побелели вълни, ръцете нежни, гледани, гласът приятен, напевен, но с ясна дикция.

— Иначе — попита ме, след като прочете писмото, — как е господин Боб?

— Благодаря — казах, — добре.

— За съжаление — продължи той, като остави писмото на масата и ме гледаше внимателно — това място вече е заето.

— Нищо — казах, готов да стана и да напусна тази канцелария, пълна с табуретки и фотьойли от елипсовидна пластмаса, с дупка на дъното, от които, понеже се излъгах и седнах, вече не можех да се измъкна.

— Имам едно място в салона — каза той.

— В кой салон? — попитах, като изпънах крак напред и се опрях с длани на ръба на пластмасата.

— Вчера работникът ми пострада — обясни той, докато омотаваше чаршафа около себе си, за да може да върви.

— Че в салона ли е пострадал?

— Ухапа го един клиент — отговори ми, тръгна към вратата и добави: — Елате с мен!

Станах някак и тръгнах подир него първо по стълбите, след това между бели арки, после през голяма стъклена врата в едно антре, пълно с елегантни хора и разни кучета. Най-после влязохме в самия салон, пълен с огледала, кожени седалки с колани, работници и работнички в бели престилки. В застоялия въздух се смесваха задушни миризми на парфюми и миризмата на стари дрипи. Беше тихо, чуваше се само щракането на уредите и от време на време краткотраен лай.

— От писмото виждам, че познавате тази работа — каза Жулиен.

— Коя работа? — попитах слисан.

Гледах по креслата кучетата, различна големина, раси и косъм, привързани с колани и коланчета.

— Кучетата обаче — продължи Жулиен — искат специализация. Ще започнете от най-леката работа: къпане и изсушаване.

С тънките си пръсти помилва къдриците на един пудел, до който стояхме.

— За проба — добави. — Докато се върне пострадалият работник.

— Какво да пробвам? — попитах, като погледнах целия си ръст в огледалото.

Приличах на идиот.

— Като начало — каза — пекинезите. Те са най-кротки и обичат да се къпят. Не скимтят и не хапят.

— Да пробвам пекинезите?

Като че питах самия себе си в огледалото.

— Ако се покажете добре — продължи, — може и да останете. Ако сте трудолюбив и с чувство за отговорност и ако се стараете, може да ви се даде и къдренето, а дори и оформянето на опашката. Можете да напреднете.

— Къде да напредна? — попитах, като гледах отчаяния човек в огледалото.

— От опашката към главата — разприказва се той, произнасяйки съвършено всяка дума, като че е на сцена. — Ирландски сетери например, териери, кучета от рядка порода, които са много чувствителни особено към скърцането на ножиците около главата и които искат търпелива и нежна ръка. Затова бе ухапан вашият предшественик.

— Трябвало е — казах — да си послужи с крака.

— Моля? — попита Жулиен.

— Аз си служа с крака — казах.

— Как с крака? — попита.

— Откакто ме ухапа едно куче, с тях се оправям с крака.

Остана много изненадан. Млъкна.

— Как говорите така? — попита след малко тихо.

— Ти какво мислиш — казах му, — аз да ти къпя кучета? Да ти пудря кученца?

— Преди всичко — упрекна ме той — не с такъв висок глас. Тревожите животните.

Залаяха две-три кучета, но аз ги надвиках.

— Аз бях бръснар бе, а не педер. Кученца да къдря и да им връзвам панделки, да не съм загубил ума си!

— Животните не понасят шум — кресна. — Контролирайте се!

— Значи аз да мълча, а те да лаят! — подвикнах, докато салонът кънтеше от кучешки лай.

— Ако работата не ви харесва — пак кресна, но някак по-тихо, — излезте навън!

— Коя щурава работа, Живораде! — казах и излязох. — Коя щурава работа!

Следван от кучешкия лай се озовах на улицата. Вече мръкваше, голямо флуоресцентно куче плезеше червения си език до самия асфалт, като светваше и угасваше.

— Коя щурава работа? — шепнех си и крачех по тротоара, посипан с дъждовни капки. От лампите във витрините се изцеждаха капки, по мокрия асфалт се плъзгаха червените задни очи на колите, блясваха мокрите каросерии, замириса на влага, на влажни дрехи в претъпкания автобус, в който всички мълчаха, клатушкаха се и гледаха тъпо в оросените стъкла.

Намерих Боб там, където казваше, че ще бъде, в ресторант „Клеопатра“. Веднага го открих, защото той единствен имаше очила срещу слънце, макар че слънцето отдавна беше вече отвъд хоризонта.

— Ще те убия — казах, — няма да можеш да гъкнеш.

Той погледна отдолу, защото седеше на масата, и повдигна черните петна към мен, защото аз стоях до масата. Не каза нищо.

— Ще ти направя гърбица — рекох, — да те познават от един километър.

— Какво има пак? — попита.

— Най-много мразя в живота кучките, ножиците и педерастите. Изпращаш ме при педераст и той, ми пъха в ръка ножици, за да фризирам кучета.

— Не виждаш ли, че не съм сам? — каза и дискретно посочи към жената, която седеше на неговата маса.

— Естествено, че не си сам — казах, — щом посред нощ носиш тъмни очила. Много ме е грижа, че не си сам…

Той стана, като се държеше самоуверено, но лицето му беше каменно.

— Можеш ли да почакаш пет минути на друга маса? — попита.

— Ще ти откъсна носа — казах, — такъв белег ще ти оставя, та хората отдалече да бягат от теб.

Той се наведе към жената, пошушна и нещо и се отдръпна, седнахме в ъгъла.

— Виждаш ли жената, с която седя? — попита спокойно. — Или може би не я виждаш?

— Пука ми за тоя скорпион.

— Мислиш, че е скорпион? — попита сдържано.

— Мисля, че е избягала от Венецианската тъмница. Задушавала я плесента и избягала.

— Отношенията ми с нея не са от емоционално, а от делово естество — подчерта той.

— Хич не ме интересуват твоите отношения. Свали тези стъкла от главата, да ме погледнеш честно. Право в очите да ме гледаш.

— Не мога — отказа. — В момента избягвам някой срещи. Казвай бързо какво искаш, защото нямам много време. Дадох ти най-доброто, което имах. Нервите ми са като на космонавтите, но веднъж на шест месеца и аз имам пристъп и тогава хапя чаши, килими и се търкалям по пода. Какво искаш от мен?

— Нищо — отвърнах. — Виждам, че тук не си нищо и не ти искам нищо. Ще смятам, че съм дошъл на двудневна разходка и ще се върна като от уикенд. Стига си ме правил на луд и си ме препращал от апаши до педерасти.

— Добре — съгласи се той. — Един ден мина, остани още един и се върни.

— С какво да остана? От 500-те марки, които ми даде на заем, останаха ми още 300.

Хвърлих 300-те смачкани банкноти на масата.

— Ще взема половината — каза и бързо прибра банкнотите в джоба. — Другото няма нужда да ми връщаш — добави, като издаде напред брадата като боксьор след удар. — Ти — каза — ме смяташ тук за девета дупка на кавала?

— Като си дупка — казах и прибрах останалата част от парите, — няма значение коя по ред си. — Изпращаш ме при човек, комуто са арестували панталоните, а оня другият, кучкарят, се омотал в чаршаф, не може да извади ръката си да се ръкува. Затова ли ме извика, да се зверя тук и сам себе си да ругая?

— Тук — каза той и отново издаде брадата си напред — има две категории хора: едни, които имат пари, и други, които нямат. Аз те изпращам при първите. Дали са шарлатани, педерасти, безделници или луди, никой не се интересува.

— Но аз се интересувам.

— Характерно за теб е — каза, — че вършиш всичко, което е ненужно и непрактично. Идваш, без да се обадиш, на покана отпреди осем месеца, в един свят, в който всичко остарява за осем дни, размахваш ръце, перчиш се и се заканваш. Такива гонят оттук.

— Аз — казах — не се крия зад очила за слепци. А на теб скоро и газова маска няма да ти помогне.

— Човек без особена дарба, какъвто си ти — продължи спокойно, бързо, — без трудови навици, а обременен от дребнобуржоазно възпитание и патриархални скрупули, не трябва много да приказва. Трябва да ограничи исканията си в областта на реалното, на практичното и да почне с мравешки труд: отначало.

Извади някакъв бележник, пак черен, прелисти го, набързо го погледна, пак изтегна напред брада и измъкна от бележника някакво листче.

— Опаковка на шоколад например във фабрика за сладкиши? Шест хода с ръка — обясни набързо — и два пъти притискане на копче, работят само дланите, духът и интелектът не участвуват. Можеш да размишляваш за каквото си щеш.

Погледна през очилата учуденото ми лице.

— Фабрика — каза иронично — естествено не е за нас.

Извади друга бележка от бележника.

— Гледане на деца. Благородно и педагогично, същевременно и подмладява. Преди обяд. Гертруда и Конрад Шулц. Бонглерщрасе 92. Ще си го запишеш ли?

Понеже не се помръднах даже, извади нова бележка.

— „Райска птица“.

— Каква птица? — попитах.

— Нощно заведение. Много изискано. Да внимаваш за реда и да отстраняваш пияни и лумпени.

— Какво имаш още? — попитах.

— Преброяване и отстраняване на лоши стоки. Фабрика за консервирано мляко и млечни продукти.

— А прошиване на юргани?

— На юргани? — повтори и се спря.

— Да — потвърдих и показах с ръка, като че ли шия. — Прошиване.

— Такова нещо нямам — отговори ми малко учуден. — Но мога да попитам. Ако те интересува.

— Леле, божичко — въздъхнах и изведнъж ми прилоша, като че се задушавам. — Ще те обърна сега наопаки тук, пред целия ресторант, само краката да ти се показват над масите. Ще видят едно шоу.

Той млъкна, затвори бележника.

— Отивай — казах — при оная баба.

Тръгна. Но веднага се върна.

— Ти все пак си помисли — рече.

Остави бележките, които държеше в ръка, нареди ги пред мен.

— Нашата поговорка казва: никога не плюй в стар кладенец. Не се знае дали пак няма да пиеш от него.

Изравни бележките с ръка, притисна ги с длан.

— Само кажи: Боб ме изпраща.

Обърна се и полека, като че съм заспал на масата, тръгна.

Всичко беше като грозен сън, целият този ден, цялата нощ, която прекарах, седнал в ресторанта. Наблюдавах Боб отдалече, докато още седеше с онази жена: наблюдавах го как издаде напред брадата си, как подпираше очилата със средния пръст, размахваше ръка, като че дланта му е пречупена в китката и свободно бъбреше. Изискано, елегантно, спокойно, но повърхностно. Повърхностно чедо на повърхностно и лекомислено общество, красноречив, хлъзгав, неуловим.

Все пак го достигнах. По друга пътека, но вече не гледах гърба му. Наистина все още с помощта на неговите 500 марки. Но той остана зад мен.

Бележките запалих с неговата екстра запалка, гледах как горят в пепелника, докато келнерът търпеливо чакаше край масата, смятайки ме за ексцентричен или поклонник на огъня.