Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vruci vetar, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от сръбски
- Сийка Рачева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Синиша Павич
Заглавие: Горещ вятър
Преводач: Сийка Рачева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: сърбохърватски
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: роман
Печатница: ДП „Д. Благоев“
Излязла от печат: август 1985
Редактор: Светлозар Игов
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Румяна Браянова
Художник: Пенчо Мутафчиев
Коректор: Ани Георгиева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8963
История
- — Добавяне
Весна продължаваше да се подмладява. Както беше започнала след раждането, продължи така с изненадваща издръжливост, посещаваше и вечерните си училища и курсове. Беше отслабнала, навярно от стенографията, пребледняла от нощното четене, а под очите й се бяха очертали леки сенки. Но постоянно беше в движение и това я поддържаше. Общо взето, изглеждаше стройна, изискано бледа жена, с копнеещо потъмнели очи, жизнена и пъргава. Испанският, който също научи, й даде някакво надмощие, особено в домашните свали. Не разбирахме какво ни говори посред разправията, защото тя изведнъж като напук преминаваше на испански и не можехме да й отговорим. Гледахме само във вратата, през която излизаше, а думите й оставаха да кънтят във въздуха. А излизаше все по-често. Задълженията се увеличиха, лекции, часове и временната работа. Една седмица на панаира за мебели, друга на панаира на модата, все на панаири или на някоя изложба на книги, а известно време и в туризма: развеждане на чужди туристи из града и показване на няколкото паметника на културата от миналото, които не бяхме успели да разрушим и да покрием с бетон за паркиране.
Най-много се подмлади, когато намери работа като стюардеса. Никой от нас не гледаше сериозно на това, което тя предприемаше: фотографиране, явяване на изпити, ходене на упражнения и лекции. Точно тогава ми даваха и отнемаха апартамента, къщата на Фирга разрушихме и всички бяхме като не на себе си, та и усилията й да се извиси в небето някак ни се изплъзваха. Не им обръщахме достатъчно внимание. Затова много се изненадах, когато се появи в униформа на стюардеса. Изглеждаше мила и кокетна като девойка, а не жена с дете на три години и мъж на близо четирийсет.
Вече бяхме в новото жилище. Не се зарадвах много на униформата, на новата й къса, модерна прическа, а най-малко на летенето. В началото работеше на земята, но след два месеца започна да лети. До Скопие, после и по-далече, до Испания, Англия.
— Леле, синко — каза ми Соча недоволен. — Как живеете така? Ум не ми стига.
Беше дошъл за малко, да види внука набързо. Щял да дойде специално, когато събере пари за подарък. Неочаквано съм бил получил апартамента и то в най-лошо време: платил данъка за къщата, изхарчил се за годишнината от сватбата на дъщерята, грохнал, остарял, а очилата си забравил и беше като кьорав. Седеше на ръба на стола в кухнята и отчаян гледаше наоколо.
— Не съумя да се поставиш отначало.
— Къде да се поставя?
— На истинското място. Да се знае кой е чорбаджията вкъщи. Майка ти, синко, моята Миланка, не беше такава. Знаеше от коя страна изгрява слънцето. И като я пусна понякога у комшиите на кафе, да ми простиш, петите удря в задника си.
— Ти съсипа майка ми — казах. — Това е вярно.
Добре, че без очилата не виждаше какво точно върша и подреждам. Само подозираше.
— Много писма — каза — получаваш…
— Подреждам ги — отвърнах, като едва чаках да си тръгне, за да не се загледа в призовките, които се бяха натрупали на масата.
Съденето за апартамента доста се проточи. Две присъди имаше срещу мене да освободя апартамента, но после и двете бяха отменени, а преписката по делото набъбна, пълна с хартии, та все по-трудно ставаше да се издаде присъда. И съдията вече нямаше сили. Личеше си, че изпада в апатия и настроението му се разваля, щом вляза в съдебната зала. Но междувременно и аз бях станал твърд орех, бях проучил законите и правните разпоредби, измененията и допълненията на законите и нито един съдия не можеше лесно да излезе с мен на глава, да сложи край на делото и да произнесе присъда, а дела имаше доста. Споровете се умножаваха и нито един не свършваше. Те ме съдеха да освободя апартамента, а аз — да ми признаят правото на апартамент. Подведоха ме и под наказателна отговорност за самовластие, за самонастаняване и повреждане на чужди вещи, тоест за разбиване на вратата, което беше лъжа, защото бях я отворил с шперц. Обвиняваха ме, че от мен не могат да използуват правото си на собственост и заведоха дело за противопоставяне на служебно лице при изпълнение на служебни задължения, също наказателно. Бях казал всъщност само на изпълнителния орган, когато дойде да приложи временната мярка, че ще отменя тази мярка, а той може да си завие бюрека в нея, което се оказа вярно. Те обаче измислили, че съм го бил хванал за гушата и съм го друсал на парапета. Поради това подадох тъжба срещу техния юрисконсулт за клевета и срещу търговския директор за обида, защото пред няколко души ме нарече луд. От време на време пристигаха призовки и от съдията за нарушения за това, че съм си държал въглищата в сушилнята, а дрехите съм сушил на балкона, всичко в рамките на общата война, която се водеше между мен и тях.
За всекидневните призовки беше необходимо време. Ако ходех на работа, не знам как щях да се оправям в съда.
Обаче те ме уволниха.
Магистър Чолович, който така презрително се разхождаше из апартамента, изведнъж се полакоми за същия апартамент, щом аз се нанесох в него. Излезе, че заради мен протака идването си в предприятието: ако ме изхвърлят, щял да дойде. От апартамента не можеха лесно да ме изгонят. Но от предприятието можеха. Много лесно. Гласуване по трета точка от дневния ред и бях навън. Не помогна и обстоятелството, че Контраш четири пъти иска думата и ме хвали, хвали другарското ми отношение, участието в профсъюзната работа събирането на пари за куриера Йованович, който беше пострадал при злополука, и особено за факта, от който и аз се изненадах, че въпреки лошото здраве и ниското кръвно, нито един-единствен ден не съм отсъствувал по болест. Докато аз се чудех над този факт, те ме уволниха.
Временно, разбира се. Защото аз веднага подадох молба за отменяне на решението. И това дело се протакаше, както и тяхното за освобождаването на апартамента. Трима пълномощници се смениха, дойде четвъртият, млад, с брадичка, добре поддържана, докаран, бързорек, чантата му четвъртита като куфарче.
— Аз вече нямам думи — каза той, щом съдията го покани да говори. — Нямам повече предложения, нямам какво да кажа. Вие сте вече третият съдия, който разглежда това дело. Първият се пенсионира, вторият бе избран в по-висша съдебна инстанция. Моля ви най-после да приключи всичко и да бъде издадена присъда. Обвиненият… Боривое Шурдилович да напусне незаконно заетото жилище.
Даже не искаше да отвори онази чанта.
— Вие искате ли да кажете нещо? — попита ме съдията.
— Първо, искам да знам кой е този — казах. — Нито го знам, нито го познавам.
— Новият пълномощник — обясни младежът накратко. — Моят предшественик почина по време на това дело.
— Моите съболезнования. Второ, искам да ми се каже кое е това дело.
— Вие добре знаете кос е — навъсено каза съдията.
— Аз ли съдя тях или те мен? И защо?
— Те вас. Да напуснете жилището.
— Тогава искам настоятелно — казах — всички наши дела да се обединят и да се разглеждат едновременно. Затова че са ме уволнили от работа, че съм разбил вратата, че съм скъсал протокола с решенията, че директорът ме е изхвърлил през противопожарния изход. Не може тяхното дело да приключи, а моите да лежат разпилени по разни съдилища. Истината е една.
— Станете, моля — рече съдията, след като свърших. — В съда се говори прав.
— А не ме питате мога ли да стана.
— Липсва ли ви нещо?
— Имам документ, от който се вижда какво ми липсва. Отворих папката, за да намеря удостоверението.
— Добре — съгласи се съдията набързо. — Седнете.
— Въпрос е ще мога ли и да седя.
— Е, смятам, че няма да лежите в съда!
— Не с изключено и да полегна — потвърдих, — ако кръвното ми спадне изведнъж.
— Преди да легнете — каза съдията, а виждам, че е вбесен, — имате ли някое друго предложение?
— Делото да се прекъсне за половин час.
— Защо, ако можем да чуем?
— Защото трябва да изпия веднага едно кафе.
Направи ми бележка и заплаши с глоба за несериозно държание.
— А аз искам вашето уволнение.
— Защо? — поиска да разбере.
— Защото направо застрашавате здравето ми. Сега трябва да стоя с главата надолу. За да се върне кръвта в главата ми.
Полегнах на стола пред мен. Като че всичко ми беше дотегнало. Всичко ме отвращаваше, особено оня мой отспал си, охранен противник, който дотогава разглеждаше ноктите си, а сега изведнъж се беше разгневил.
— Нима ще търпите тия превземки — обърна се към съдията. — Това е само един от триковете му, с които безкрайно протака делото. Или ще стане, или аз ще си изляза.
— Върви си — казах му — и си чеши брадичката. Отворих очи и видях, че гледа часовника.
— Имам сериозно дело — каза на съдията. — Попитайте го има ли намерение да стане.
— Надявам се — отвърнах. — И щом се привдигна, ще поискам и твоето уволнение.
Така отложих и това дело.