Синиша Павич
Горещ вятър (30)

На двайсет и седми по обяд отново посетих хазайката в малката й къща.

— Дойдох — казах — да уредим сметката.

— Слава богу — отвърна тя.

Предложи ми да седна. Даже и с ракия ме почерпи, макар и в съвсем малка чашка. Не знаех, че произвеждат такива малки чашки, докато я помирисах, вече беше празна. Погледът ми се спря на лявата й длан, превързана при пръстите.

— Какво ви е на ръката? — попитах, за да стопля атмосферата.

— Мъжът ми ме ухапа — отговори ми.

Гледаше ме спокойно, очаквайки да продължа.

— Вижте какво — казах и отклоних поглед от ръката й, — ще пуснете госпожица Весна в квартирата й. Имам предвид още днес. Наемът за следващия месец ще получите предварително. Що се отнася до другите, и те ще ви бъдат платени. Моля ви само за малко търпение. Да изчакате например три месеца.

Превързаната ръка държеше на скута. С дясната се чешеше по главата, оправяше забрадката си и ме слушаше внимателно. Докато не споменах чакането.

— Какво чакане? — прекъсна ме. — Какво пак да чакам?

— Парите — казах. — Докато ги съберем.

— Че къде се събират пари? — сопна ми се веднага. — Да отида и аз с една торба. Пари или имаш, или нямаш.

— Този път аз гарантирам.

— Голяма гаранция. Измисленият братовчед. До вчера очите ти не съм виждала, а сега ще ми се преструваш на гарант, като че съм паднала от небето.

Гледах малките й решителни очи, после преместих поглед върху превързаната ухапана ръка.

— Ще мога ли — хрумна ми изведнъж — да разговарям с вашия съпруг?

— Не можеш — отговори ми. — Има леко сътресение на мозъка.

— Леле, божичко…

Не знаех какво да кажа. Тя мълчеше. Изглеждаше, че може да мълчи така с часове, докато нещо не я попитам.

— Какво му се е случило? — попитах, за да подема отново разговор.

— Това, което се случва, когато се навъртят годините. Хванали са го дяволите, не работи, пие бира още от сутринта и до обяд побеснява. Не може да ми донесе едно шише олио от супермаркета. Тестото ми шупнало, а той обикаля будката на улицата да разглежда всички окачени там голотии. Жена му не му харесва вече, за олиото забравил, да го забрави бог дано, не ме забелязва даже, като се доближи до него. Чувам го, търси списание за мъже, а като ме види, бяга. Мъж и половина.

По-добре беше, докато мълчеше. Не знаех човек можели да я спре. Отказах се от хазаина. Извадих бял лист.

— Никога на черква не е ходил — продължаваше да дрънка, — сега се сетил да влезе, за да ми замаже очите.

Взех химически молив, започнах да пиша разписка, докато тя разказваше.

— Аз съм набожна жена — продължаваше. — Като видях как внася в черквата онова списание, нещо ме стисна за гушата. Да не говорим за двайсетте динара, които плати за този резил. Това е кило ябълки, три литра мляко, сто грама кафе. Стъмни ми се пред очите, влязох точно когато се кръстеше в празната черква. Ударих го в гърба, та стигна чак до олтара. Сграбчих го там, когато ставаше. Опитах се да му издърпам списанието, той ме захапа за ръката, хвана я и започна да я върти.

— Разказвайте — казах, като гледах час по-скоро да напиша разписката.

— Ако не бях набожна — продължи тя, — щях да остана или саката, или мъртва. Помогна ми свети Никола, та измъкнах ръката си и го хванах за врата. Очите му се ококориха. Отскубна се и започна да бяга. С помощта на света Петка го настигнах при олтара и го повалих. А на него му помогна сатаната, подаде му свещника в ръка и той ме удари със свещника по тази ръка. Изпуснах мъжа си. Той почна да бяга, а списанието, цялото разкъсано, продължава да държи в ръце. Грабнах свещника с помощта на свети Йоан Кръстител (той е патронният празник на майка ми), настигнах го при разпятието, ударих го със свещника и моят човек се просна по дължина.

Повдигнах очи към нея. Седеше спокойно, без вълнения, сякаш бе разказала съдържанието на някакъв филм. Тя е луда, мина ми през ума.

— Мислиш — заговори отново, — че Ленка е луда? Ленка не е луда. Това е бракът, приятелче. Аз ще излекувам мъжа си, той си е мой и няма какво да приказвам повече. Каквото е мое, си остава мое.

Пъхнах й разписката.

— Прочетете я — казах й, — после ще поговорим.

— Не мога — отказа тя, като гледаше листа отдалече.

— Не можете без очила ли?

— Не мога и с телескоп. Аз, приятелче, съм неграмотна.

Взех отново разписката.

— Ще ви я прочета тогава аз — предложих. — Тук е моето задължение, освен това данните от паспорта, местоработата… Задължавам се да платя седемте хиляди динара най-късно до Нова година. Всъщност това е нещо като полица.

Тя мълчеше.

— Трябват ни само три месеца — казах. — В момента госпожица Весна е доста затруднена, но ще се оправи.

Бабата мълчи.

— Само два-три месеца — казах.

— Драсканици — каза тя, — писания, хартийки, такива работи не признавам. Само готови пари. Иначе ще върви гола като вещица.

Изведнъж ме обзе желание да я наругая, да не споменавам другото: да я удуша, да я ударя с чашата, да я стъпча.

— Съгласно закона — казах — вие нямате право да задържате вещите. Ще си имате работа с милицията.

— Знам аз какво ми трябва. Цифрите са по-важни от буквите. А и тези букви съм готова да науча, ако ми потрябва. И шейсетте.

— Трийсет, госпожо. Трийсет.

— Малки. И трийсет големи. Но за какво ще ми потрябва. Милицията заобикаля къщата ми, приятелче, като че е минирана. Знаят с кого имат работа. В целия ми род няма нито един грамотен. И какво от това? Живи сме и здрави, хвала богу.

— Ама съвсем нито един ли? — казах малко учуден. — Все пак имате някой изрод, който се е ограмотил? Някаква черна овца?

— Само една, един племенник. Седи в затвора вече две години. Чака 29 ноември^[1] с надежда да го пуснат, преди да е излежал наказанието си. А после такъв грамотен да се домъкне при неграмотната леля, за да преспи, а и ти, ако знаеш къде ще преспиш нощес с всички твои писалки, разписки и законни разпоредби, бог да ме убие още сега на това канапе.

— Аз исках да ви посъветвам — измънках малодушно и станах, — то е във ваш интерес.

— По-добре аз теб да посъветвам. Гледай си работата, ако искаш да запазиш кокалите си. Грижи се за себе си, а не за другите. Щом като на мен, толкова набожна, ми счупиха ръката, от теб няма да остане ни трошица, понеже нямаш защитници и не вярваш в нищо.

Излязох от къщата, следван от дърдорещия глас, който трещеше от отворената врата. На улицата нямаше никого. Пред обедното слънце сенките се бяха изтеглили покрай къщите и се бяха струпали около стеблата на дърветата като малки избледнели петна. Миришеше на размекнат асфалт. Листата на тополите, побелели от прах, толкова пъти обезпокоени и измамени от горещия вятър, умираха по протежение на улицата покрай къщите със слепи, затворени прозорци, спуснати щори и дръпнати пердета.

Весна ме чакаше в попарения от жегата парк зад Драматичния театър. Вървях бавно, спирах да си почина в меката сянка. Имаше време. Трябваше да помисля за някои неща. Да се погрижа за себе си, както каза бабата. Но доближих се все пак до парка, без да измисля нещо. Зърнах бялата й рокля в сянката на плачущата, уморена върба. Търсеше нещо в чантата си. Ровеше както в кофа за боклук, нескопосано, с ръце, пълни с извадени дреболии. Стоях на тротоара при „Манежа“ и през живия плет на парка гледах дребния й бял силует. Птички подскачаха около нея по пътеката. Тя ги гледаше с наведена глава, може и да не ги виждаше. Беше заела същата поза. Краката кръстосани под пейката, ръцете — на скута. Всичко останало — променено, по-различно, няма следа от самоуверената й смелост. Объркано създание, заплетено като кълчища, които не могат да се оправят. Ако искаш да узнаеш що за човек е някой, трябва да го наблюдаваш, когато той не подозира. Тя не беше девойката, която видях в Скадарлия. Не беше жена, каквато ми е необходима. Размишлявах трезво. Това не беше скромно кръстосване на краката и ръцете, а несигурно, плахо движение. Амбицията гореше в нея. И то онази, най-страшната, без почва, каквато изпепели и мен, без талант, без метод и система. Много приказки, малко работа, остър език, хиляди проблеми, а нито един разрешим. Ако сега задуха вятър, ако започне да вали, няма да има с какво да се наметне. От такава жена трябва да бягам, реших. Да се обърна трезво, веднага, докато още не ме е видяла. Да се обърна и да си отида.

Виждах всичко ясно, като огряно от блесналото слънце. Но беше късно.

Вече я бях обикнал.