Синиша Павич
Горещ вятър (20)

Градината беше пълна с двойки, млади, за мен съвършено непознати лица. Познах Ленчето с приятелки. Седеше, ядеше семки и плюеше люспите, като гледаше право в мен. Прекосих циментовата площадка и като застанах прав, извиках я да танцуваме. Косата й докосна носа ми, ухаеща, буйна и мека. Брадата ми леко се блъскаше в челото й, а на гърлото и под разкопчаната риза усещах дишането й. Притискаха ме гърдите й или аз притисках нея, но едва влачех краката си.

— Ти ме забрави — усмихна се тя.

— Лъжеш се — усмихнах се и аз колкото може по-леко. — Аз нищо не забравям.

Тя отметна назад глава и видях лицето й без грим, без пудра, без рисунки, бледото лице на брюнетка с очи, които ме гледаха отдолу изпитателно, любопитно, както някога от прозореца на училището, докато минавах по улицата и се преструвах, че не виждам главите на момичетата, които се блъскаха на прозорците на първия етаж.

— Спомняш ли си?

— Всичко си спомням — казах.

И не излъгах. Изведнъж си спомних всичко.

— И за писмата, които ми пишеше.

Тя не се смути, а почти гласно се засмя.

— И стихотворения съм ти писала — припомни ми тя.

— И стихотворения, да.

— Малка бях — обясни, като че искаше да се оправдае.

— Сега — казах неочаквано и бързо — аз ще ти пиша.

Отново почувствувах челото й на брадата си, танцувахме мълчаливо, стори ми се, че не чу, което казах.

— Откъде? — чух я обаче как ме попита.

— Отдалеко — отвърнах първото, което ми хрумна.

— Е, да — каза, — ти все някъде далече ходиш.

— Но и се връщам. А докато не се върна, ще ти пиша.

Питието и музиката все още ме държаха.

— Сега — разбъбрих се аз, — когато си пораснала, сега мога всичко да ти пиша. И разкази. И стихотворения. И по-бързо ще се върна, като знам, че някой ме чака. Само ми дай адреса.

Известно време танцувахме и мълчахме.

— Аз — отвърна ми тя след кратко мълчание — скоро ще сменя адреса си.

— Кога скоро? — попитах все така унесен.

— Когато годеникът ми се върне от войниклъка.

Довършихме танца в пълно мълчание.