Синиша Павич
Горещ вятър (52)

Вкъщи, където възнамерявах да си легна, бръмчеше като в дърводелска работилница от коването, стъргането и рендосването на дъски. Фирга отдавна се готвеше да се върне в своята разбита къща. Рендосваше и приготвяше греди, рамки за прозорци, прагове и дъски за пода, пренасяше ги, а в апартамента оставяше стърготините и талаша, който баба чистеше, преди Весна да долети от Цюрих или Лондон.

— Кове още от сутринта — посрещна ме Боб сънен и чорлав в раирания си халат.

— Не е сутрин, а обяд — отговорих му.

— Той знае, че аз по това време спя.

— Точно затова кова — провикна се Фирга от стаята. — Да си отидеш най-после оттук и да не ми се мяркаш повече пред очите в тоя блузон на призрак.

— Тук всички сме на едно и също основание — припомни му Боб и влезе в стаята. — Тоест без каквото и да е основание.

Влязох и аз.

— Докато сме заедно — продължи Боб, — по-силни сме, а аз мога още утре да отида на хотел, ако това е необходимо.

— Защо утре? — попита Фирга. — Върви днес.

— Мога и днес — сви рамене Боб. — Ако вашият племенник ми върне онези два-три милиона, които случайно ми дължи. Рендосвате ми мозъка, стържете ми нервите, гвоздеи в главата ми забивате, още не различавате апартамент от ковачница, а си позволявате да ми правите бележки.

Докато говореше и размахваше едната ръка, в другата му изведнъж се намери ъглова летва.

— Я дръж това — каза Фирга и му пъхна летвата в ръка. — Поне с нещо да си полезен.

Удари по нея с чука, за да набие ъглите, а Боб, който беше хванал летвата с два пръста като мръсна риза, отскочи встрани. Летвата падна.

— Ще те обадя на милицията — каза Фирга.

— Не ми е ясно за какво — каза Боб, като се вглеждаше в пръстите си.

— Защото една летва не умееш да държиш както трябва, а живееш като бог.

— Аз не съм единственият — отвърна Боб.

— Ако си единствен, човек с мед да те храни. Най-лошото е, че не си единствен. Превърнали сте всички тротоари на кафенета. Аз, пенсионерът, трябва да работя, а вие през работно време само седите, мотаете се и се наливате.

— Добре, че споменахте кафенето — сети се Боб и погледна часовника, — в два трябва да бъда пред „Градското“.

Започна да се облича, а аз се събличах.

— Да нямаш среща с държавния обвинител? — попита Фирга.

— Вие — отвърна Боб — явно бъркате криминала с философията. Животът за вас е обикновено тичане като кон. А за мен е атракция. Всъщност трудът е превърнал маймуната в човек, но сега превръща човека в кон. Вие сте към края на този цикъл.

— Марш навън! — подвикна Фирга.

Боб излезе, без да затвори вратата. Аз вече бях влязъл в банята, но чух първо как Фирга мърмори: „Една врата не може да затвори!“, а след това — някакви гласове, спорове и кавги. Излязох от банята и видях Чолович, тоест само една негова част: крака, ръката и главата, която беше успял да вмъкне в антрето, преди Фирга да го притисне с вратата.

— Кой си ти бе, джанъм? — слиса се Фирга, отстъпвайки.

— Магистър Чолович…

— Ами защо си турил крак във вратата, като си магистър?

— Самата титла, господине — каза Чолович, след като се напъха в антрето, — днес не означава много. Днес понякога и доктори си служат с крак.

Въведе жена си след себе си. Аз, който бях излязъл по фланелка и гащета, просто не бях удостоен с поглед.

— Това е жилището, мила — каза на жена си, докато тя се озърташе в антрето. Показа й банята, запали лампата, въведе я в кухнята, там изплаши баба, която готвеше обяда, извини се, мина в столовата, газейки по стърготините. Жена му след него. Ние след жена му. Онемели.

— Това е столовата — каза на жена си, — превърната в примитивна работилница.

— Не е много просторно — проговори най-после и тя.

— Като се махнат тези стърготини, евтините завеси и просташките тапети, може да стане приятна.

— Най-добре ще бъде — промъкнах се напред аз — да се махнете вие.

— Пардон! — отмери ме той.

— Каква е тази променада, бе? Това тук да не е стъргало?

— Само разглеждаме.

— Преди да се нанесем — обясни тя, като притвори очи и ми обърна гръб, — искам да видя как изглежда апартаментът.

— Е, не ви ли изглежда зает.

— Пардон? — обърна се тя към мен.

— Какво ме пардонирате? Не виждате ли, че аз в този апартамент се бръсна и съм по гащи?

— Моля ви — навъси се Чолович, — дръжте се пристойно със съпругата ми.

— Как да бъда пристоен, като съм по гащи!

— Ние не ви гледаме — обясни жената.

— За нас — добави Чолович — вие не съществувате.

— Значи — попита Фирга, хванал чука в ръка, — ако сега те фрасна с тоя чук, все едно че не съм те фраснал?

— Съществувате само физически — оттегли се Чолович леко от него. — Юридически не съществувате. Няма ви.

— Тоя, изглежда, вече е фраснат — обърна се Фирга към мен.

— Съществувате само като група престъпници, влязла насила в моето жилище.

Закашля се от възбуда, изхрачи се в носната кърпичка, която сгъна и я върна в джоба си.

— Твоето жилище ли?

— Точно така — потвърди, като продължаваше да изчиства гърлото си.

— А къде е тогава моето?

— Това, извинете, не ми е известно.

— Никому не е известно. Никой не знае къде е моето жилище.

— Аз знам къде е моето. Остава още само на вас да го обясня чрез решението на съда.

— Май са ти слабички решенията — казах. — Две вече оборих.

— Ще изчакаме третото — отвърна спокойно Чолович, като се отдръпна към изхода. — Правосъдието е малко бавно, но ние имаме търпение.

— Леле, Чолович — развиках се и тръгнах подир него, — много лош човек си. Ни вземаш кокала, ни го даваш другиму. Не го искаше това жилище, а сега си се запънал само защото аз го взех.

— И отгоре на всичко влизаш с крак — добави Фирга.

— При вас за съжаление може да се влезе само с помощта на крака.

— И с помощта на крака ще излезете.

— Следващия път — каза Чолович вече от площадката — ще влезем в присъствието и с помощта на властта.

Замахнах и блъснах вратата, за да не гледам това нахално, надменно лице.