Синиша Павич
Горещ вятър (64)

Това беше последната ми битка. Изходът дълго не знаех. Всички други битки бях изгубил, всичко, което бях започнал, остана недовършено, всичко, до което се бях докоснал, се разпадна. Тази, последната естествено исках да спечеля.

Да я попитам, да разговаряме, не смеех. С течение на времето, като я гледах от ден на ден, ми ставаше ясно, че тази последна битка все пак съм спечелил. Беше започнала едва забележимо да се занемарява, губеше блясъка, жизнеността и енергията, която излъчваше известно време навред, където минеше. Летенето отдавна беше прекъснала, беше кацнала на земята, на служба на летището и все повече си оставаше вкъщи. И на фризьор не ходеше често. Косата й започна да губи лъскавината и изобщо за шест-седем месеца толкова посърна, че аз се питах: оправдана ли беше тази битка изобщо? Справедлива война ли водех?

При липсата на възможност да се обясним и да си разчистим сметките, в стаите се трупаше мъчителна тишина и изпълваше жилището със злокобно мълчание. Все по-рано ставах, веднъж даже отидох по-рано на работа.

— Вие сте тук! — изненада се моят началник, който идваше преди всички, влезе подир мен.

— Пристигнах — казах още сънен. — И то, както виждате, пръв.

— Искате ли — полита — да го отбележа?

— Ами — казах и седнах, — понеже отбелязвате всичко, отбележете и този случай.

— Ако много държите — подчерта той някак особено, продължаваше да стои пред мен и да ме гледа упорито.

— Вие знаете колко малко значение отдавам на формалната дисциплина — казах му. — Но дотегнаха ми вече вашите заядливи въпроси.

— Кои въпроси?

— Мога ли и аз веднъж да дойда пръв на работа. Както виждате, мога.

— Да — поклати глава той. — За съжаление.

— Аз съм тук — ударих с пръст по бюрото. — А колегата Дамянович го няма — чукнах на неговото празно бюро. — И не зная за съжаление защо?

— За съжаление — въздъхна той — защото колегата Дамянович почина.

Останах загледан в него.

— Как почина?

— Внезапно. На бюрото си.

— Кога? — преглътнах слюнката.

— Вчера, пред самия край на работното време. В три без пет.

— А аз понятие си нямам — измънках.

— Нямате — продължи враждебно той, — защото както обикновено излязохте още в два.

— Изглеждаше съвсем здрав — казах все още смаян.

— Сърцето. Пригответе реч.

Тръгна към вратата, но аз го спрях с въпроса.

— Каква реч?

— Знае се каква, човешка, топла, като негов най-близък сътрудник, с когото е делил всекидневното си добро и зло. Ще получите сведения за работата му, биография, всичко е приготвено в отдел „Кадри“. Всичко необходимо.

— Но — задържах го отново — тази вечер излизам с жена си.

Наистина имах намерение да я изведа, да размразя отношенията ни, да размърдам собствения си брак.

— Погребението е в шестнайсет часа — подчерта той.

— Можете да мислите каквото искате за мен — казах, — но аз не съм в състояние в шестнайсет часа да произнасям реч за починалия си колега и същата вечер да танцувам.

— Вярно е — съгласи се. — Толкова лошо не мисля за вас. Откажете се от излизането. И без това е предвидено колективно да посетим семейството, за да изкажем съболезнования.

„Скъпи колега Дамянович — започваше речта ми, — вчера, на 27.9, за пръв път в трудовия си живот напусна работата преди изтичането на работното време. Точно в 14:55, само 5 минути по-рано, напусна това работно място — завинаги.“

Писах черновата, докато Весна се мотаеше из къщи и с негодувание поглеждаше в черната ми връзка и черния костюм.

— Някой пак се е гътнал — каза, минавайки край мен.

Надяваше се, че ще излизаме, и затова започна постепенно да съска, да ври, да пуска пара. За пръв път от няколко месеца. Чух, че спомена и скуката.

— Последната година — измънка някъде зад гърба ми — три пъти сме излизали. Два пъти на погребение на твои връстници и един път на една шестмесечна панихида. Това са моите излизания.

Значи беше почнала да се съживява. Заедно с оздравяването, връщаше се и дързостта й. Но предпазливо. Отдалече.

— Аз — отвърнах нервно — не съм крил годините си. Нося си ги с достойнство.

— Скри ишиаса — обади се пак някъде зад гърба ми. — Възпалението на жлъчката, хъркането и познатите и роднините, които изведнъж започнаха да измират като мухи. Всеки ден ме стряскаш с някакъв некролог.

— Няма нищо страшно — казах спокойно. — Смъртта е естествено явление.

— Като е естествено — тя все повече се гневеше, — защо ми мъкнеш вкъщи овесени ядки за биологическо укрепване на изхабен организъм? Екстракт от моркови за подобряване на зрението? Гликоза? Кефир? Питието на столетниците в Кавказ. Това пиеш, а ядеш жито и японски печурки.

Сякаш нещо се спука в нея, изля се като придошла река. Излязох да довърша речта си при Фирга.

— А тоя от какво е хвърлил петалата? — попита ме Фирга, докато четеше черновата.

— Дошло му времето — казах и свих рамене.

— Кое време?

Погледнах данните, изчислих, почудих се:

— Петдесет и две…

Изглеждаше ми по-възрастен, този факт ми напомни за моите четирийсет и четири.

— Млад човек — казах неубедително.

— От какво се оплакваше? — попита Фирга любопитно, сякаш е починал негов познат.

— От заплатата.

— Коя заплата — обърка се той, — оплакваше ли се например от главата?

— От главата, от класьорите, от течението, от мене.

— Абе за здравето те питам — прекъсна ме той. — За симптомите. Какво му е изяло главата?

— Понятие си нямам, вуйко. Не го слушах много внимателно. Както мен никой не слуша. После един ден ще се питате: какво му е станало?

— И каква реч ще държиш — почуди се той, — с какво ще го изпратиш, като си нямаш понятие?

— С фрази.

— Защо, джанъм, с фрази? Защо не изпратите човека по човешки?

— С какво? — свих рамене.

Той започна да се разхожда из стаята.

— Е, все е останало нещо след него — каза заядливо, почти ядосано. — Петдесет години живял, може ли нищо да не е останало, за което да се хванеш и от него да тръгнеш…

Застана до прозореца, загледа се в черното стъкло.

— Всичко, което живее, носи някаква рана — каза, а изведнъж ми се стори, че говори за себе си. — Това трябваше да откриеш, това, което го е боляло вътре и го е съсипало, за него да кажеш дума.

— Тия рани — отвърнах — човек отнася със себе си. Никой няма да ги узнае.

Станах и аз, разходих се малко и се спрях до баба, която дремеше в ъгъла.

— Като си отида аз, никой няма да знае какво е отровило Шурда. Какво му е изяло душата.

Баба отвори очи и веднага се събуди. Вече беше стигнала дотам, че заспиваше и права, петнайсет минути спи, а будува цяла нощ. Събужда се в мига, в който отвори очи, и заспива, щом седне на стола.

— Какво си се завайкал над главата ми — включи се веднага в разговора. — Още не ти е време.

Доближих се до прозореца, погледнах в тъмното и видях струпаните градски покриви, лъснали от дъжда, лампите, които трептяха, мигаха във влажния мрак като в кал.

— Бързо си върви това време — казах. — Този луд живот като горещия вятър, когато задуха. Всичко изведнъж започва така да се върти, бунтува, да лети около теб, предвестява истинско чудо и смут. Но неочаквано и някак бързо спира и затихва. И свършено. Край.