Синиша Павич
Горещ вятър (63)

Напуснах работа още в 13 часа. Началникът не успя да ме пресрещне и да ме спре. В 13:30 стоях край овалното бюро пред кабинета на шефа на Боб. Зад бюрото седеше секретарката и с молив преглеждаше списъка на записаните лица, търсейки името ми.

— Как казахте, че ви е името? — попита, макар че не бях споменавал името си.

— Не ме търсете в списъка — отвърнах. — В списъците ме няма.

Тя повдигна очи, погледна ме учудено и смутено.

— За кого да доложа? — попита.

— Негов роднина, кажете, и да не чакам много.

Тя стана, притисна тежката брава на тапицираната врата и изчезна зад нея. Излезе след една-две минути, задържа вратата отворена и с ръка ме покани да вляза.

Пристъпих към доктора на икономическите науки без поздрав, седнах в дълбокото кожено кресло пред бюрото му, сложих шапката на коляното на десния сирак, който бях прехвърлил върху левия, а пръстите кръстосах на корема.

Той четеше нещо на бюрото, не обърна особено внимание, когато влязох, прие го навярно само с ушите, а очите продължаваше да държи приковани над някакъв текст. Прошарената коса се открояваше на мургавата му кожа, обгоряла от слънцето или от кварцова лампа. Беше се разгърдил достатъчно, да се виждат обраслите в косми гърди и верижката на врата. Сафари-риза, светла, с къси ръкави, златен часовник на мускулестата гледана ръка на спортист и писалка в другата — това беше, което привлече веднага погледа ми. Друго не успях да забележа, защото той повдигна очи към мен.

— Ние — каза несигурно — сме роднини значи?!

Усмихна се в очакване.

— Чрез жената — казах.

Той кимна с глава, като че си припомни нещо, но не съвсем.

— Чрез моята — попита — или чрез вашата жена?

— Чрез моята.

Млъкнах, а той очакваше в недоумение.

— А — каза малко объркан — аз какъв съм на вашата жена?

— Тъкмо това дойдох да ви попитам и аз — казахи го гледах право в очите.

Той издържа погледа ми няколко секунди, след това отново погледна към хартиите, събра ги, подреди ги, изравни ги и остана така известно време. След това натисна копчето на бюрото. Помислих, че ще влезе телохранителят да ме изхвърли, но дойде същата онази секретарка.

— Две уиски — каза делово.

Светкавично се окопити, започна да разглежда ноктите си.

— Ще бъда откровен — каза, без да ме поглежда. Ин медиас рес, както казват римляните и юристите. Надявам се, че ще намерим общ език.

Погледна ме въпросително, но аз не казах нищо.

— Ще бъда искрен — продължи той, — драго ми е, че сте дошли. Виждам, че сте уравновесен и разумен човек.

Под моя мълчалив поглед започна да си играе с верижката, да я върти около пръста.

— Да тръгнем от главното — каза, помълча малко и продължи. — На мен вашата съпруга ми харесва.

Аз не казах нищо.

— Това е първото — продължи и се облегна с лакти на бюрото. — Второ: и тя не е равнодушна. Какво да се прави? — сви рамене. — C’est la vie! Смятам, че се разбираме.

Отново ме погледна въпросително, в очакване, но аз продължавах да мълча.

— Трето — размърда брадата си наляво, надясно, — аз не съм ветрогон. Ще уредя всичко.

Секретарката внесе две чаши уиски. Той изчака да ги остави на бюрото и да излезе, след това взе своята, вдигна я и я доближи до устата.

— Аз ще уредя всичко — каза и отпи малко.

Своята чаша задържах в ръка и леко разклатих леда.

— Не знам какво имате предвид — казах аз.

— Бракът — каза той.

— Чий брак?

— Най-напред моя — отвърна. — Той за съжаление е също в криза. Трябва предварително да разчистя нещата в собствената си къща.

— А след това — попитах — ще минете към моя?

Той отпи още малко уиски.

— С вашия ще върви по-лесно. Като се има предвид взаимната антипатия, която е настъпила между вас двамата. При мен положението е по-сложно. Жена ми е нервно разстроена. Разбирате, нали? Депримирана.

— Разбирам — казах. — Леко откачила.

— Това до голяма степен ме затруднява — започна да ми се доверява той. — Очаквам поне вие да не ни създавате неприятности, нито на мен, нито на Весна.

— Аз? — попитах. — На вас?

— Да. Понеже възнамерявам по-късно да се оженя за нея.

Гледах бучките лед в чашата ми как стават все по-малки, по-прозрачни и по-заоблени.

— А може би сте чули, че тя има дете?

— Детето не е проблем — каза. — Аз имам две деца.

Вратата отново се отвори, влезе секретарката и каза:

— Бирманецът дойде.

— Нека почака пет минути — отговори бързо и делово. — Веднага свършваме.

Сви рамене и ме погледна, като че се извинява заради сделките, които лежат на плещите му и които не могат да чакат.

— Децата не са проблем. Моят син е при майка си. Нашите отношения са отлични. Където и да пътувам, винаги му изпращам картички. Дъщеря ми е при другата майка.

— Имате две майки? — попитах.

— Това са техни майки — обясни ми снизходително. — Децата трябва да имат майка. И вашето ще има майка. Ще взема и него. Детето върви с нея.

— А-а — казах, като че съм съгласен с него. — А какво ще правите с мен?

— Пардон?

Като че ли не ме чу.

— И аз вървя с нея.

Той ме загледа, повдигна леко вежди, спусна ги, като че се навъси, и пак започна да гледа дланите си.

— Изглежда, че има някакво недоразумение. Мислех, че сте еманципиран и разумен човек. Че сте дошли да се споразумеем.

— Знаеш ли бе, за какво съм дошъл? — попитах, станах, оставих чашата с уискито на масата.

Облегнах се с ръце на ръба на бюрото, наведох се над него, доближих лицето си съвсем до очите му, така че той ги разшири подозрително и изненадано.

— Да ти напъхам тази попивателна в устата, за да не се лигавиш повече.

В ръката държах масивната мраморна попивка, която той гледаше като отвинтена бомба.

— Да те обърна наопаки, само краката ти да се подават от креслото. И без това си целият наопаки. Лете се пързаляш по вода, зиме се печеш на слънце. На своите деца изпращаш картички, а моите ще гледаш. Не те е срам! На бирманец ще те направя. Да не се хилиш на чуждите жени с това чене. За тази верижка — хванах го, а той пелият се вцепени — ще те обеся, да не се правиш на маймуна.

Секретарката, която влезе в този момент и каза, че бирманецът още чакал, почти изгоних, като се обърнах към нея с попивката в ръка:

— Ама кой е той? Да не би да му е взел жената? Ще чака, докато аз не изляза оттук!

Секретарката слисана се оттегли, аз се обърнах към доктора в креслото и му се заканих с пръст.

— Да си отвориш добре ушите! От днес в миша дупка да се скриеш. Чу ли? Жена ми отдалече да заобикаляш!

Той някак се окопити в креслото, съвзе се, успя да се усмихне.

— Понеже виждам, че сте варварин — каза, — ще ви дам един съвет: ако жената иска да ви напусне, насила не можете да я спрете.

— Жена ми може да си отиде само ако аз я изгоня — казах му от средата на стаята. — Дали ще я изгоня, ще си помисля. Но ти с това нямаш никаква връзка. Ако само още веднъж я видиш — направих отново две крачки към него (от което той пак се вцепени), — ако нещо зашумоли някъде или само ми се стори, с твоята спортна кариера е свършено. Вместо щеки ще получиш патерици в ръцете. Сакат да ходиш по света!

Излязох, като тръшнах тапицираната врата, минах покрай обезумялата секретарка със смачканата шапка в ръка.