Синиша Павич
Горещ вятър (12)

За три години това беше шестият наемодател и шестото предупреждение по ред. Вземаха ми наема даже предварително за няколко месеца, но и това обирджийство не помагаше. Щом похарчеха парите, започваха да ме мразят като натрапник. Изваждаха нарочно релето на бойлера, за да не мога да се къпя, дразнеше ги, че се прибирам нощем, че паля лампата, да съм свикнел да се движа по тъмното като слепец между техните шкафове и ракли, че кашлям, пикая, пия вода, слушам собствения си транзистор. Всички искаха някакъв безтелесен квартирант, който не се вижда, не се чува и особено не ходи в тоалетната. Още при първата среща, докато ме черпеха с ракия за щастливото настаняване, подчертавах, че не съм такъв, че вземането на душ за мен е много важно и че зъбите си мия сутрин и вечер. Нищо — казваха и вземаха парите. И ме потупваха дори по рамо. Естествено, че ще ги мия. И все пак се разделяхме с ругатни, закани с милиция и съд, а един искаше даже да ме бие.

Беше трудно време, в което нуждата променя закона. Спомних си тази поговорка на Соча, докато с нещата, прибрани в големия куфар, отивах при роднините. Всъщност моят закон беше у роднини да не отивам. Не исках да им дотягам. Ако съм способен, мислех си, да постигна нещо, ще го постигна сам. По-право повече се страхувах да не би те да ми дотягат.