Синиша Павич
Горещ вятър (60)

Продължавах да го посещавам известно време, докато не го прехвърлиха в трудововъзпитателна бригада. Изведнъж разбрах, че друг приятел не съм имал, но и той, единственият, попадна зад решетките. Не стоя дълго там, а когато излезе, продължихме да се виждаме в ресторанта „Под липата“. Отбивах се там на връщане от работа на чашка, която изпивах седнал на високия стол край полирания плот, за да прогоня обедното главоболие и дрямката в канцеларията. Намирах и него край същия плот или на някоя от масите, разговаряше, смееше се и се опитваше да се включи в разговора на свои бивши познати: журналисти, артисти, режисьори, манекени, певци. Успяваше ли, не знам, но все по-често идваше при мен да ми прави компания, пиеше заедно с мен и ме уведомяваше за промените, които от време на време ставаха в живота му: вече е на работа, възнамерява да се ожени, девойката имала апартамент, получил ревматизъм, оставил цигарите. Това, което наистина се беше променило у него, не споменаваше, но аз го виждах: вече не беше самоуверен, плановете и намеренията му имаха по-малък обсег, бяха по-реални, а убеждението му, че светът може да се завладее, беше сведено до по-скромно желание: да се завладее от света поне нещо, поне малко пространство, здраво, поне някой в това пространство. Той обаче забеляза, че аз пия две, вместо една, както пиех в началото, а после три…

— Ти навярно — попита ме веднъж — заради жена си?

— Коя жена?

— Твоята. Бившата.

— Защо бившата? — почудих се.

Той млъкна. Загледан в чашата си, която въртеше между пръстите, попита:

— Тя още ли е с тебе?

— А защо мислиш — зачудих се, — че не е?

— Ами — обърка се той — мислех, че не може едновременно да е с теб и с моя шеф…

Гледах към скарата, върху която цвърчаха кюфтета и шницели.

— С кой твой шеф, бе? — сопнах се изведнъж.

— Един тип — отвърна нехайно — с многобройни титли.

— И какво има жена ми с твоя шеф?

— А, какво има, не знам — поправи се малко нескопосано. — Виждам, че идва при него.

— И защо, мамка му, ходи при него? Тоя какво работи?

— Говори по телефона — започна бързо да обяснява, като че изведнъж е много важно какво работи оня. — Час по час телефонира на някакви типове в Бомбай, в Техеран, в Шри Ланка, а след това лети, всяка седмица лети.

Млъкна и се зае с чашата.

— Как лети? — попитах.

— Със самолети — продължи да обяснява бързо — ДС–9 в Техеран, Бомбай…

Плати това, което беше изпил, задрънча в джобовете с върнатите монети, разбърза се невинно, като че ли иска да си тръгва. Грабнах го под мишницата и го поведох към масата в ъгъла, поставих го на стола.

— Какво е това — разбунтува се, — уестърн?

Седнах и аз, закрих му кафенето и изхода и се наведох пред него.

— Черен гарван — казах тихо. — Винаги, като те видя, пред очите ми притъмнява. Отговаряй на въпросите, както отговаряше пред съдия-следователя.

— Там лъжех — призна си.

— Сигурен ли си, че именно нея си видял?

— Абсолютно.

Седеше спокойно и говореше убедено.

— А… тя видя ли те?

— Мен човек може малко по-трудно да ме види — сви рамене.

— Добре — казах, като разсъждавах объркано, смутено. — Сега какво? Какво значи това? Как го тълкуваш?

— Аз — сви отново рамене — оперирам само с факти.

— Аз оперирам ребра — процедих през зъби. — Вадя здрави зъби, изскубвам език.

— Чий език?

— Твоя, лъжливия. Ако това не е вярно.

— Моля — каза, като че бях поръчал нещо. — Ще проверя.

— Кой — подвикнах му, — кога, с кого, къде, откога, всичко! Да ми докладваш! Тук!

Ударих по масата.

— Неохотно върша такива неща — измънка. — Но за теб ще проверя.

Като че някой ме беше блъснал в гърдите. Дни наред ме потискаше. Не можех да си поема дълбоко въздух, да напълня дробовете си. Не можех да работя даже с ръцете, в канцеларията се движех като в клетка, излизах в тоалетната, в бюфета, отивах до прозореца, гледах в задния двор, гледах вестника и нищо не разбирах. В два часа си грабнах шапката и тръгнах към вратата да изчакам Боб в аперитива „Под липата“.

— Ще ви помоля — казах на Дамянович, който седеше неподвижен зад бюрото си, — преди да си отидете, да подредите тези мои преписки. Засега нека стоят…

Хартиите, разпилени по бюрото ми, трябваше да залъжат началника, ако влезе. Но той влезе точно тогава, неочаквано, и веднага спря поглед на шапката в ръцете ми.

— Вече си отпивате? — попита.

— Ами и без това не съм в състояние да работя.

— Защо? — попита любопитно.

— Както знаете — казах първото, което ми хрумна — вчера водих протокол на събранието на колектива.

— И? — той продължаваше да стои пред мене. — Какво ви се е случило?

— Разтегнал съм си сухожилието и предната лакътна кост.

Страшно се бях ядосал, особено ме ядосваше той, застанал пред мен и любопитен като дете.

— Невероятно — каза.

— Така е. Само вашето изказване продължи 20 минути.

— Ще трябва да си вземете отпуск по болест — каза. — Иначе не можете да си отивате по-рано.

— Днес — казах — по изключение бързам.

— И вчера бързахте — припомни ми.

— Излязохте в два. Завчера в два. Въвели сте си намалено работно време — каза с усмивка — като бременна жена.

— Чухте ли, колега? — обърнах се към Дамянович. — Нарече ме бременна жена.

— Ще ви нарека и родилка — каза началникът спокойно, като мина покрай мен. — И симулант. И кариерист. И кръшкач. И ще ви изпратя на лекарски преглед. И ще ви поискам дисциплинарна отговорност.

— И всичко това — попитах, — защото излизам един час по-рано, така ли?

— Последният час — продължи да поучава — е, както и всички останали. Или — спря се и се обърна към мен — смятате, че по нещо се различава?

— По много неща — казах разгневен. — Точно тогава започва да ме боли глава. И да ме хваща дрямка. Може би наистина е време да си взема отпуск по болест — казах от вратата. — Благодаря ви, че ми напомнихте.