Синиша Павич
Горещ вятър (5)

Всъщност загубените години бяха повече, повече от две.

Когато разгневен и недоволен от себе си търся виновници, спомням си и за капитан Павле Марцикич, при когото прекарах във войската петнайсет месеца. Цели петнайсет месеца под неговия тежък поглед, който изпитваше всичко: кепето, копчетата, ремъка, якичките, ботушите, и все нещо трябваше да се поправя, все някое ремъче висеше или куртката беше смачкана и от всички тези дреболии не стигаше до очите, до лицето. Стигаше най-много до брадата ми, ако през нощта беше поникнала. Едва след като тръгнахме за първото обучение, ми обърна по-голямо внимание. Събудиха ни посред нощ и ни строиха в кал за тревога. Да маршируваме шестнайсет километра в нощ без звезди, без луна, без да палим батерии, кибрит и цигари. Ситен дъждец като прах ръмеше в тъмното, полепваше по войнишките дрехи. Седнал на коня, капитанът даваше указания, които аз проспах. До себе си имаше още един кон. Знае ли някой да язди, попита. Обадих се, готов да умра под копитата, само да избягна ходенето пеша. Не виждах дори калта, по която газехме, а само нечий гръб пред мен. После, когато клатушкането на коня отново ме приспа, отпред изстреляха зелена ракета. Знаехме какво означава тя: „неприятелски танкове от дясната страна“, но коя страна е дясна, по това в колоната имаше противоречиви мнения. Някои се блъснаха в моя кон, а той, преди спокоен, почна да се върти в кръг. Почти се качихме на оръдието, от него слязохме в трапа, а когато се измъкнахме оттам, блъснахме се в капитана. Той седеше на своя вран кон неподвижен като паметник. Попита ме къде съм бил досега. Не съм получил коня даром, каза, а именно в такъв момент, когато от обикновена зелена ракета настъпи хаос, да дотичам веднага и да предприема необходимото. Какво е необходимо, не посмях да попитам, защото устата му беше пресъхнала да ни говори за тия неща на заниманията. Не можах дори да го изслушам внимателно докрай, макар че се стараех, конят под мен беше много неспокоен, дърпаше ме ту наляво, ту надясно и най-после ме хвърли в калта.

Сутринта, щом се върнахме в казармата, отидох да изпера униформата си и да се наспя, вместо, както капитанът ми бе наредил, да се погрижа за коня.

Така най-сетне капитанът се загледа в лицето ми. Спря погледа си под гъстите черни вежди и го задържа най-напред върху очите ми, а след това върху лицето, подпухнало от спането, а преди това се взираше в смачканата ми униформа, в лъснатите ботуши и изцапаните от боя ръце. Докосваше леко дългия си мустак, докато аз стоях мирно пред него. Попита ме яздил ли съм изобщо някога кон. После, след като ме гледа дълго: умея ли да карам кола. Умея ли да плувам. Какво училище съм свършил. Умея ли да подстригвам. Да подковавам кон. Да оправям късо съединение и да си зашия копче.

Отговорите го объркаха. Да не умеят нищо, се случва и на други, преди всичко на интелектуалците, свършили университет или с диплома и като оправят бушоните в апартамента, си навяхват ръката. С моето недовършено средно медицинско училище и средно административно, също така недовършено, трябвало ръцете ми да са по-сръчни. Кой знае дали изобщо някога ще свърша нещо. В такъв случай, ако умея да карам камион или да сменям лампи на телевизорите, злото щяло да е по-малко. Трябва, каза той, да се учат и работи на вид съвсем излишни. Никога не знаем, каза, кога какво ще ни потрябва. Той загубил някои свои другари в партизанската борба, добави, защото не умеели да плуват. А друг един пък, спомни си след продължително мълчание, оцелял в италианския концлагер само защото умеел да подстригва и да бръсне.

Отговарях „тъй вярно“ и стоях мирно. Ясно ми беше, че ме е причислил към категорията на малоумните, които се нуждаят от по-голямо внимание и специално обучение, за да излязат все някак от войската. „Без две дипломи минимум“, приключи той, „няма да облечеш цивилни дрехи“. Придържах се към този минимум, а втората от двете дипломи, които ми връчиха накрая, освен шофьорската, беше тази за бръснача и машинката, гребена и ножиците.

Такъв, недовършен, с тези дипломки в джоба, ме посрещна Стоян Шурдилович-Соча, бивш търговец, бивш лозар, сега пенсионер — баща ми. За всичко, което се случваше до отиването ми във войската, и за самото отиване, за закъснението, с което отидох войник, на двайсет и шест години, когато започнатото не бях довършил, а и не бях започнал бог знае какво, обвинявах преди всичко него. Неговите съвети, препоръките, заповедите какво да правя и какво да не правя. За да не забравя като войник съветите му, получавах писмени поръки. Вместо пари и цигари, които исках да ми изпрати, пристигаха писма, начукани на износената вече пишеща машина „Ундървуд“, с предупреждения и мрачни прокоби за бъдещето. Когато написах надве-натри за първата бойна стрелба с истински куршуми, пристигна майка ми убедена, че съм тежко ранен. Без цигари естествено, с ненужни круши и баница със сирене за петнайсет души. „Леле, боже“, шепнех си на поста, докато гледах замръзналите звезди и всичко под мен скърцаше от студ: „в зелето ли са ме намерили или по погрешка са ме сменили в родилния дом, та толкова не си приличаме, толкова не се разбираме и не се вслушваме един в друг“? Премръзнал и копнеещ за леглото, връщам се от поста, а на леглото ме чака писмо, написано на машина, с подчертани най-важни места, от които не мога да заспя до сутрешната тръба.

„Всеки човек е ковач на нещастието спи.“ Чета в малкия кръг светлина от батерията, докато в тъмното около мен хъркат, дишат и хриптят. „Животът, синко, винаги е минавал бързо, но никога не е било като днес. Хората се множат като неразумни създания и все повече се газят един другиго. Особено онзи, който лекомислено си губи времето и пропуска случаите. Мястото на специалист в кооперацията, което с мъка ти намерих, а ти не го дооцени, се зае от Радивое Аранджелович и той вече помага материално на баща си, а баща му е по-млад от мене и при това здрав. Помисли си там за годините, които прахоса, и какви големи мъже ще намериш, като се върнеш, онези, дето остави деца, ще попълнят дотогава останалите хубави служби. Ако междувременно не стане някаква по-голяма бъркотия, защото по света пак мътят нещо, като че ли ще има война. Дано даде бог да няма лоши работи и положително няма да има, защото майка ти още не е почнала да кряска, а пред големи нещастия тя обикновено започва да беснее, засега, слава богу, още е кротка.“

Както бях сънен и в лошо настроение, побеснях. Надрасках някакъв отговор за всичко, а най-много, доколкото си спомням, за парите. След тайнствено мълчание от двайсет дни пристигнаха три червени банкноти, завити в пет написани на машина страници.

„Сам поиска“, беше написал на обратната страна, „да учиш средното медицинско училище (аз бях против).“

„Сам го напусна (аз бях против).“

„Сам пропиля три години, като по гащи тичаше подир топката (аз бях против).“

„Сам се прехвърли в административното (аз вече не се бърках).“

„Сам избяга от него във войската (и в това не съм се бъркал).“

„И занапред в нищо няма да се бъркам. По-грамотен си от мене, синко, повече училища си започнал, отколкото аз съм свършил, и вярвам, ще умееш сам да крачиш в живота. Пари, за да си тровиш гърдите, ти изпращам тук приложено, защото виждам, че не си в състояние да се откажеш от цигарите. Аз успях да ги оставя, както оставих и всичко останало в живота, защото двама от една пенсия не можем да пушим, на стари години аз ще се задоволя със семки, а ще мина и на дъвка. За да успокоявам някак съсипаните си нерви, защото тук трябва да слушам и крясъците на майка ти заедно с толкова съседи. Война, изглежда, няма да има, но тя пак беснее и крещи повече откогато и да било, заради пералнята, която протече и няма кой да я оправи, ако имах пари, аз първо щях да оправя телевизора, а не да гледам все някакви черти на екрана, черги, сняг и спирали, виелици играят пред очите ми и не знам кой стреля, кой се смее, но — няма пари, синко, няма!…“

Тази дума произнасяше вече автоматично. Щом го извикам по име, казва „нямам“ — за всеки случай. „Дай ми честна дума“, казах му веднъж, а той ми отговори, че нямал. „Честна дума ти искам“, подвикнах. „И нея ли нямаш?“ „За какво ти е моята дума?“, опомни се, „защо да ти я давам?“ „Че наистина си оставил цигарите“, настоявах упорито, защото той много често оставяше цигарите, винаги когато искаше да докаже, че няма пари и че човек трябвало да се лишава. А аз намирах фасовете в клозета, в кофата за боклук, в джобовете му се разпадаха запалени и наполовина изгасени цигари, дръпваше набързо дим, докато нямаше никого, а после, щом чуеше нечии стъпки, прогонваше го с длан и с вестника, понякога ръкавът му пушеше, докато забързан излизаше от двора уж по някаква работа. Вместо пари за нови дрехи, нови обувки, за нов полилей или риза, раздаваше ни поговорки: „Който купува това, което му трябва“, казваше на жена си, докато тя размахваше пред носа му строшената вече метла, „ще продава и най-необходимото“. „Който учи, работи и пести“, казваше на мен, щом спомена летуване на море, „той знае, има и струва нещо“. „Тежко на братлетата“, посрещаше готов всеки опит за противопоставяне и бунт, „където безредиците пускат корен“. И ставаше все по-стиснат, защото универсалната поговорка, един вид негово верую в живота, беше: „Колкото имаш, толкова струваш.“ А на въпроса: колко струва той, като няма нищо и как така да няма, като има толкова сигурни правила за живота, не отговаряше. Чуваше се само въздишка, а погледът му се отправяше далече, назад, навярно в историята, учителката на живота, която първо като чирак го е учила да работи дванайсет часа на ден, стоически да понася шамарите на господаря и да му целува ръка, защото, ако се учи, ако работи и пести, ще забогатее, ще има пари и ще струва нещо, та един ден и него ще слушат чираци, а после, понеже междувременно избухнала войната, която в поговорките обикновено не се среща, изпратили го зад бодливата тел на пленническия лагер и четирите най-зрели години от живота, в които се печели най-много, прекарал, без да работи нещо, а това, което бил спечелил дотогава, отмъкнали различни банди. Като се върнал от войната, намерил в магазина си вместо стока само разписки, хартийки и квитанции. Капитаните и поручиците от вермахта — Райнхард Рилке, Ханс Мария Зоненфелд и Густав Шнабел и някакъв си ефрейтор, който едва се бе подписал, един по един ограбили и отмъкнали всичко от дюкяна и го потвърдили педантично с подписите си. Дори и самозваният войвода Божа Яворски, който вилнееше на съвсем обратния край на Сърбия, успял да задигне част от сиромашията му така, пътьом. Взел 150 метра чоха и 8 тенекии мас и оставил разписка, като се подписал: офицер от кралската войска. Поне празните тенекии да беше върнал, но нямаше и помен вече от нищо, нито от него, нито от краля. Останало бе само отечеството, обаче съвсем променено. То искаше преди всичко да се работи и то с песен. За плащане никой не говореше. И пак да се дава: за възстановяването, за някои пострадали, който минали още по-лошо от него. Да дава сам, доброволно, за него беше най-трудното нещо. Защо не грабят като другите, мърмореше си, ами ме карат сам да крада от своето. Докато най-после му взеха мястото и лозето, едното с национализацията, другото — с експроприацията, двете най-неприятни думи, наред с доброволния труд. Старите думи: капитал, лихва, каса, сметка, бяха забравени, старите дългове и сметки никой не плащаше, даже и някой от длъжниците да беше жив. А да печелиш отново, беше невъзможно. От заплатата, която сега получаваше, човек можеше да спести нещо само ако няма жена и ако не пуши. А той вече имаше жена, а наскоро му се родиха и деца. Беше принудени да пропуши. Децата не бяха вече кротки и послушни както в неговото детство, какъвто беше той, който работеше и печелеше още като дванайсетгодишен, макар че баща му беше заможен. Сега на дванайсет години започваха да пушат, на двайсет вече караха кола. Никой вече не се мъчеше и не пестеше, харчеше се и това, което не бе изработено, предварително, живееше се от кредит и дългове, училищата ставаха все повече и по-продължителни, пълни и даже претъпкани, защото всичко живо почна да учи, и онези, които бяха за книга, и онези, за които плачеха чукът и мотиката. А най-много го учудваше и нервираше, че този лекомислен свят, който с лека ръка харчеше парите и живееше от днес за утре, и комуто той предричаше бързо загиване, все не загиваше. Прашните и кални улици се покриваха с асфалт, благоустроен бе брегът, изграден нов хотел покрай Власина и маса младежи и хора на средна възраст, като че ли нищо не работеха, всяка вечер седяха там, пиеха и се тъпчеха под звуците на музиката и пилееха кой знае чий и какви пари. Простаците и нищожествата, тухладжиите и селяците, които някога му сваляха шапка отдалече, ако изобщо имаха шапка, сега си строяха двуетажни къщи, украсяваха портите си и изпращаха децата си да следват в Белград, Ниш и Сараево. Затова той все по-често си седеше у дома, излизаше по-малко, гледаше повече телевизия и все повече ядеше. И пиеше. Бутилки, по-големи и по-малки, криеше в долапите, раклите и чекмеджетата и продължаваше да ги заключва както някога, докато имаше какво да се заключва и да се крие. Под ключ бяха таванът и мазето, сандъците на тавана, кутията в шкафа и касата в кухнята, макар че в тях нямаше нищо, освен стари тефтери, благодарствени писма, разписки за платен членски внос, данъци, застраховката за кражба и някоя бутилка. Джобовете му винаги бяха провиснали, пълни с ключове, като че е ключар. Дрънчеше с тях, пъхаше ги в бравите, оттам се чуваше скърцане на запушалки, а после дълго миришеше на дезинфекция.

Пари имаше само за храна и пиене. Особено за храна. Всички останали неща, които трябваше да се купят, получаваха презрителни названия: тапетите на стените, за каквито майка ми настояваше, наричаше хартийки, стените — тухли, дрехите и роклите — дрипи, а еъркондишъна — апарати, каквито съседът Благое пръв постави в къщата си — веялка. „Хартийки по стените лепи“, казваше, „с веялки се разхлажда“, подиграваше се, „а едно пиленце петимата три дена глождят“. Той сам цял самун изяжда, реже го с нож малко по малко и си топи в мазнината от печеното. „Здравето през устата влиза“, оправдаваше се както обикновено с поговорка и се наливаше с вино и газирана вода.

Връщането ми от войската отбеляза достойно. Докато майка ми плачеше, като че съм пристигнал от фронта, печеше, месеше, пържеше, точеше и от време на време си тананикаше, той на няколко пъти ходи до касапина Лазо Чочко и се връщаше с месо. Първо — мляно за бюрека и пълнените чушки, после телешка глава, запазена от три дни, след това телешки бут за печене, наденици, завити в целофан, за скара, и други, които остави в хладилника, за всеки случай навярно. „Нали преживяхме най-после и това“, повтори няколко пъти, като отваряше широко прозорците на кухнята и стаята. Инак, щом почнат кавгите, той затваря прозорците, да не чуят съседите най-различните невероятни имена, с които го кръщава собствената му жена. „Да чуят всички сега“, каза, „че и в къщата на Соча свири музика“. Музиката от радиото гърмеше из цялата улица. Какво е преживял точно през изминалите петнайсет месеца, не можех да разбера. Беше се разширил още повече, единствения запазен костюм, на който блестеше значката на доброволен кръводарител, едва успяваше да закопчае от огромното шкембе, а като сядаше, копчето така се опъваше, че всеки миг можеше да се скъса. Ще полети като от топ, мислех си, докато се гледахме, и то право в мен. Гледахме се подозрително. Той наистина се усмихваше, прегръщаше ме, притискаше, целуваше ме по челото и слагаше ръка под носа ми, да я целуна по ритуала, който още спазваше, въпреки хаоса в отношенията между хората. Но всичко това, дори и сълзата, която изтри с пръст под очилата и която с просто око не можеше да се види, беше част от тържествения семеен обред заедно със значката на ревера, носена като отличие, макар че кръвта, която беше дал, трябвало да му вземат поради високото кръвно налягане. Радостта му, че ме вижда, беше несъмнено искрена, а това, че беше малко прекалена, трябваше да послужи на понятна цел: да се създаде по-хубава, по-весела атмосфера, в която майка ми ще омеси, ще изпече, ще изпържи всичко, каквото той обича, ала в обикновените дни не смее да го спомене дори. На какво обаче трябваше да послужи патриархалното посрещане, значката и целувките по челото, пъхането на ръката под носа, да я целуна, стана ясно още на втория ден. Дотогава не преставахме да ядем, по-точно така лапахме, че на втория ден дойде ред и на запасните наденици, които Соча прозорливо беше купил. Казах, чеса чудни.

— Поскъпнали са — обади се той някак бързо.

Беше свалил вече сакото, запретнал ръкавите на ризата и не чак толкова весел, почти загрижен, гледаше наденицата в моята чиния.

— Не само надениците — добави. — Всичко поскъпна.

— Ама всичко ли? — попитах, като че някой ме дърпаше за езика. — Нещо все пак е останало на старата цена.

— Кибритът — отговори ми мрачно. — Само кибритът не е поскъпнал. Всичко друго отиде на майната си. Вече не се знае кое колко струва.

— Всъщност — мърмореше, мънкаше полугласно — така повече не може да се живее.

— Ами — въздъхна още по-дълбоко, когато се опитах да изям останалата част от наденицата, — ами ти, синко, да си намериш работа.

Върнах наденицата в чинията.

— Иначе ще загазим — добави.

— Остави го спокойно да си хапне — намеси се майка ми, — после се карайте.

— Кой се кара? — каза, като гледаше невинно в чинията си. — Разговаряме сериозно. Спокойно.

— А ти как си го представяш? — попитах. — Как си представяш намирането на работа?

— Ами ей така — отговори и добави тихо — вземаш дипломата и си намираш работа.

— Къде се вземат дипломи? Може би не съм осведомен. Досега трябваше човек първо да свърши учението.

— Тези две, дето имаш — измърмори.

— Тези експрес-дипломи?

— Други и без това, докато съм жив, няма да дочакам. Дай тези експрес-дипломи, които по принуда си получил, че да намерим нещо, докато още има хора, които помнят какво съм бил някога.

Говореше все така кротко, спокойно и все по-тихо, а моят глас все повече почваше да трепери, защото всяка негова дума имаше опашка. Колкото по-тихо бе казана, толкова опашката й бе по-дълга.

— Докато не си одъртял още — добави тихо в носната кърпа, с която бършеше носа си. — Защото тогава и докторат не помага.

— Дърт начинаещ никой не го поглежда дори — обади се майка ми, колкото и тя да каже нещо, докато миеше съдовете, цялата изпръскана и уморена.

— Сестра ти порасна вече — продължи Соча — и както виждаш — няма я. Едва напъха задника в дънките, замина за Венеция да си купува джинси. Само нейните джинси и пътните й ми лапнаха половината пенсия. Ако не я омъжа навреме, науките й ще ми вземат здравето.

— Значи моите науки са приключили?

— Ами — продължи той още по-тихо, — ако питаш мене — да.

— Но не питат теб — казах гласно, тоест започнах да крещя. — Питат закона.

— Докато прахосаш двайсет и пет години на вятъра. После и законът вдига ръце от теб. Когато се касае за стария родител и законодателят има сърце.

— Мен значи лишаваш — крещях все по-силно аз, — за да събереш зестра за някакъв си там сополанко.

— Три — каза той все още кротко, показвайки ми трите си пръста. — Три зестри изяде в три училища, и трите недовършени, и то средни.

— Знаеш много добре — разкрещях се аз — защо са недовършени. Защо изпих шишенце мастило и смених две училища. Ти си виновен за това, че ми изтеглиха със сонда мастилото от стомаха, когато бях на шестнайсет години. Такъв добър баща си ти.

— Ако имахме късмет — каза и стана да затвори прозореца, — ти щеше да бъдеш вече баща, а не все още син и щеше да видиш колко е леко.

След като затвори единия прозорец, запъти се към другия, а това означаваше край на шептенето, скоро и той ще се разкрещи.

— В цял свят — продължи по-високо — знаят какво нещо е детето. Щом стане на осемнайсет години, бащата го хваща под мишница, извежда го на улицата и му казва: „Вече си мъж, синко, върви и се оправяй както знаеш и умееш.“

— Защо затваряш? — размаха майка ми кърпата срещу него. — Убил те бог, дано. Виждаш, че се сварих.

— Само у нас — започна той все повече да повишава глас — децата имат брада и мустаци, понякога домъкват и жена, и деца имат и всички родителят трябва да издържа, защото едно все не могат да разберат: училището, каквото и да е — до трийсетата година на живота.

— Първо предизвиква човека да крещи — тюхкаше се майка ми по същото време, — а после затваря прозорците, да се пека пред фурната, да пукна от крясъци и горещина.

Тя отвори първия прозорец, така че гласът ми отекна в съседните дворове.

— А знаеш ли, че ме освободиха един месец по-рано от войската? Знаеш ли какво значи това?

Но и той продължаваше да крещи.

— Затова — развика се — тези две експрес-дипломи ще сложа в рамка на стената като икони и ще се кръстя пред тях като пред свети Никола. Ще им направя фотокопия, ще извадя медицинско за здравословното ти състояние и ще намеря и работа, и връзки. И от моя страна — край. Чист съм пред закона и пред хората.

— Ама не си чист — надвиках го аз. — Не си чист! Един месец по-рано ме пуснаха, чуваш ли какво ти казвам?

— Значи и войската не си свършил — въздъхна и отново затвори прозореца. — И оттам го натирили — обърна се към майка ми, търсейки в нея съюзник.

— Да не е сакат — затюхка се тя. — Защо ще го натирят?

— Защото съм се изсипал! — разкрещях се аз. — Откриха ми херния в начален стадий.

Майка ми заохка, почти заплака и почна и тя да затваря другия прозорец.

— Трима членове на комисията ме прегледаха — продължих да крещя. — Намериха ми пясък в бъбреците, от най-лошия, оксалатния, който разцепва каналите и разкъсва тъканта.

— Щом трима търсят — измърмори той, — все трябва да намерят нещо.

— Трябва да пия чай от магданоз — обърнах се и аз към майка ми, която стоеше смаяна и изплашена. — Десет литра на ден, или ще пикая кръв.

— Леле, божичко — завайка се тя и започна да тропа с чиниите, които миеше, като че ги троши.

— А ти, дърто, ако ти е горещо, отивай във Власина — каза й.

— Болен е — затюхка се тя. Хвърли кърпата на масата, а водата запръска на всички страни. — Виждаш, че не е за войската.

— И те станали много придирчиви — засуети се той като звяр. — Преди приемаха всеки. За нищо не е.

— И това установиха — продължих да крещя, — но чак накрая, след като съвсем отпаднах. След като се изсипах, измъквайки едно затънало в кал оръдие. Откриха ми и ниско кръвно налягане — 60 на 90. Синузит в челната кост. И черен дроб.

— Добре, че не са имали подръка мотика — каза майка ми, като с пръсти притискаше слепоочието си. — Можеха и да те погребат там.

— И сега — продължавах да крещя, — след като съответната комисия установи, че не съм за нищо на тоя свят, той ще ми вади медицинско, че съм здрав и годен за работа! От някоя врачка, нали?

— На него поне са намерили черния дроб — обърна се Соча към майка ми, като се суетеше насам-натам, за да избегне водата, която пръскаше на всички страни. — А моя никъде го няма. Къде ли не ме пипаха — нищо. Изобщо го няма. Представа си нямат къде е. Вадят ми кръв с тръбичка, колкото си искат и колкото им трябва. Мъкна камък в пикочния мехур, а пулсът ми е 160 в минута, такъв пулс и бика събаря и всички лекари не могат да се начудят как издържам.

— Че какво друго ще наследя от теб — казах. — Кусурите ти, болестите и аномалиите. И в завещанието няма да има нещо по-добро.

— След като ми обра всичко приживе — той пак започна да крещи, — защо да пиша завещание, аз нямам даже костюм за погребение. В кърпена риза ще ме погребеш, в сако със скъсан хастар, всички хора да се кръстят, и набожни и ненабожни. Бащата не се избира, а какъвто ти се падне, трябва да го почиташ докато е жив, ей главо, понеже всичко му взе.

— Аз можех да си избирам мъжа — обади се майка ми — и затова затънах като пръст в петмез.

— Като не мога да избирам баща си — казах най-сетне, гледайки наденицата, забравена и изстинала в чинията, — мога да избягам от него.

Твърдо реших да се махна. Той не повярва на заканата ми и залъган от спокойствието, което настъпи през следващите дни, започна да си играе с любимата си играчка: телефона. Чувам го от двора през открехнатия прозорец как набира номера и търси съученика си, който някога преписвал от него задачите, а сега ръководел селскостопанския комбинат. „Имам син сокол“, чувам го как говори зад свитата длан, обърнат гърбом към прозореца. „Дипломирал се е за шофьор, войниклъка свърши, жалко е да си пилее дните“ и т.н. Слязох в мазето да взема нещо, само да не слушам разговора му. Долу хладовина и големите бъчви с изсъхнали дървени чепове, потънали в паяжини и прах, мухлясват в тъмното. В ъгъла стари гумени ботуши, продупчен леген, стари градинарски ножици за лозето, празни шишета и буркани, парцали, мръсни панталони, които никой вече няма да обуе. Всичко донесено и оставено на влажния пръстен под, пазено без причини, както се случва при семейства, които са престанали да произвеждат и да купуват ново, а прибират, пазят и заключват старото, макар и изпотрошено и негодно за нищо. Там, където някога висяха шунки и наденици, сега от гредите стърчаха празни железни куки, известни с това, че на тях Соча понякога завързваше въже и се заканваше, че ще се беси. Бил съм навярно съвсем наивен като момче, когато успяваше да ме сплаши със своите закани и да наложи волята си. На такава ниска кука може да се обеси само отличен акробат и то ако клекне или седне.

От въглищата напълних една кофа и я занесох горе, посред лято, без и сам да знам какво правя и защо го правя. А там диалогът още продължаваше. Оня явно не можеше да се сети кой го вика и кой му досажда и Соча изостави затворническото бъбрене в дланта и започна да крещи, като че не говори по телефона. „Стоян Шурдилович“ крещеше, като по навик притваряше с лакти прозореца, „наречен Соча. Синът на Ленка и Никола. Заедно се давихме във Власина бе, в трети клас. Как не можеш да се сетиш за Кратуната? Кратуна ми викахте. В трети се давих, а в четвърти изпотроших с камъни прозорците на класната стая.“

Качих се на тавана, за да не слушам останалите знаци на разпознаването. В тънките нишки светлинка, с които слънцето беше надупчило мрака през процепите на покрива, трептеше прах. Миришеше на сухо дърво и стара хартия. Намерих книгите си, наградите, получени в училището. За завършен успешно осми клас, за много добър успех в седми клас, за отличен успех и примерно поведение в пети клас, за най-добър успех в четвърти клас. Направи ми впечатление, че колкото се връщах назад в годините, успехът ми беше все по-добър. Вместо обратното. А от втори клас изрових стихотворението, единственото, което бях написал в живота си. Бях използувал буквално поетичната свобода сами да си изберем тема. По това време ни плашеха с туберкулозата, за да ни сложат, без много да упорствуваме, бецеже-ваксина. Преживявайки дълбоко заканите, предупрежденията и плакатите, посветих стихотворението на тази жестока болест и получих първа награда по повод Деня на републиката. Зарадван от наградата, която при това беше парична, Соча лично беше преписал на машина стихотворението и го беше запазил между старите документи и хартии, та аз сега отново можех да го прочета.

— Това дете — каза тогава вуйчо ми Фирга, след като прочете стихотворението — ще стане поет или ипохондрик.

Не само че тогава можех да съчиня стихотворение, докато останалите едва сглобяваха едно изречение, да се усамотя и да се загледам в небето, облаците и хората, да сънувам буден, лежейки дълго в леглото, но и сега, след толкова години, докато пиша тия редове, думите ми бликат като порой, а понякога от този порой се отделя точната, истинската и цялото изречение зазвучава особено.

Майка ми настояваше за медицина. Тя не е лесна, но в лекарите виждаше винаги чудотворци, господа, свръхестествени създания, ангели в бели престилки, благодетели и богати хора. Всичко заедно. Хващаше ръката ми, както съдията хваща ръката на боксьора. Показваше пръстите и заявяваше, че са дълги, истински пръсти на хирург или пианист. Като чуеше за пианист, Соча се кръстеше, а със средното медицинско някак щеше да се примири, но разпитал и разбрал, че медицинският факултет, който идва след него, продължава най-дълго, на хартия шест години, а всъщност осем и девет плюс две години безплатен стаж, което е достатъчно човек да си загуби ума и след като той наистина си загуби ума, нахвърли се върху лекарите като върху човешко нещастие. Твърдеше, че нищо не знаят, че техните гробища са най-големи, че години наред напразно трият столовете, защото после всички вършат едно и също: пъхат лъжичка в устата, термометър под мишницата и наляво и надясно раздават антибиотици като бонбони или дъвка, че и здравите се разболяват. Своего рода лицемери, които те гледат засмяно, провикват се бодро „иха, охо, живо-здраво“, докато ти едва лежиш и душата ти излиза през носа, разказват ти приказки и в очите те лъжат с благородна цел. Щом такъв някакъв те потупва по рамото, усмихва ти се оптимистично и ти казва, че скоро ще играеш на сватба, знай, че дните са ти преброени.

„Следвай ветеринарство“, започна след това да се пазари с мен, защото чул, че ветеринарната медицина трае по-кратко, „Лекувай животните, те са благородни. А хората гледай да използваш.“ Но понеже пазарлъкът не успя, нахвърли се върху мен. „Какъв лекар ще е той, бе“, питаше майка ми, като вървеше подир нея из къщи. „Разсеян е и занесен, и с отворени очи спи. Ще зашива наопаки болните, ще забравя в стомасите им ножици, щипки и епруветки. При него пациент жив няма да се измъкне, освен ако възкръсне някой като Лазар.“

Когато се установи, че наистина не съм за медицина, забрани ми да сменям училището. Защото това се разбра едва третата година при упражненията и посещенията в болницата, задуших се от миризмата на йод и лекарства и изплашен от охканията, писъците и полуугасналите погледи на болните, изтръпнал от кръвта, грабнах подлогата от санитарката и започнах да повръщам. Кръвното ми спадна, строполих се в безсъзнание. Прибрах се вкъщи с отмалели крака, като след операция, и потиснат дълго лежах на леглото. „Три години избутахме“, слушах със затворени очи гласа на Соча, „а на четвъртата намери да се превземаш.“ Отварям очи, виждам го над леглото със сбръчкано, загрижено лице. „Ставай, синко“, грухтеше над мен, мърмореше, броеше. „Цял живот се вайкам и проклинам над леглото, като че сакат съм родил. Ставай бе, ще закъснееш за училище! Ставай бе, дете, всички отидоха вече. Събуди се, човече, работата не чака. Опомни се, аман, животът си минава. Отидоха бе, всички отидоха…“, кънтеше в ушите ми тогава, а и днес ми кънти. „Подир топката тичаш като бесен, а от училище на носилка те донасят! Ако от четене изпадаш в безсъзнание, ако от книгата получаваш алергия, сърбеж и безсъние, дай да се откажем от тая ангария и на бърза ръка да изпечеш някой занаят като честен човек, та от собствения си труд да живееш.“

След две години напуснах медицинското и се записах в административното, за да прекарам още две със скучните книги и тетрадки. Това, което тогава ме интересуваше, което обичах да чета, беше по вестниците: снимките на футболисти, дописките от мачовете, големите цветни снимки, славата, която излъчваха тези снимки, и големите черни букви. Съвсем млади момчета, не много по-големи от мене, се усмихваха, тичаха или се снимаха за вестниците, даваха изявления преди и след мачовете, пътуваха по света, а хората се събираха на тълпи пред телевизорите да ги видят. Исках да бъда между тях и чувствувах, че мога да го направя много бързо, без мъчителното минаване през училището, което не бях избрал аз самият и което смятах за излишно. Ако изобщо обичах нещо, то беше дяволската топка. Ако изобщо умеех нещо, то беше ритането, сръчността и дарбата, по тях се различавах от другите и те допринесоха да се прочуе и моето име и да се озове във вестниците. С малки букви наистина и вестникът беше местен, но за мен пишеха на пели три реда, и то много похвално. За него ще се говори още, се казваше на края на третия ред, и тогава, като препрочитах няколко пъти това предвиждане, аз усетих лекия полъх на славата, който стигаше до мен, долетял от големи далечини. Иззад високите ивици на хоризонта, ту мъгливи, ту прозрачно остри, от които ни идваше дъжд и които първи се избистряха и светваха при лошо време.

И тази дописка намерих на тавана. „Наша реч“ от онази година, страницата, която Соча, макар и огорчен, макар и да мразеше футбола, все пак изрязал и прибавил към другите исторически важни книжа. Сгънах я заедно със стихотворението за туберкулозата. Това бяха двете единствени неща, които взех от тавана. От шкафа взех още три ризи, панталоните и бельо, двете дипломки, опаковах всичко в пътническата чанта и се запътих към автогарата да си купя билет за Белград.

Докато чаках да дойде времето за автобуса, разходих се до футболното игрище. Понеже имаше време, седнах на пейката край игрището, обрасло с трева от летните дъждове, и останах там до здрач.

Следобедът беше облачен и задушен, игрището празно, а аз потиснат както никога.

Някаква овца, самотна като мен, пасеше трева близо до наказателното поле, мястото, където най-често ме поваляха и откъдето давах най-хубавите си голове. Шутът ми имаше неправилна посока, не беше много силен, но предизвикваше у вратаря оптическа заблуда. Когато му се струваше, че с пръсти ще хване топката, тя в последния миг му се изплъзваше и удряше в гредата. Това бяха фалцове с резки отклонения накрая. Истинско умение. Когато бях на шестнайсет години, струваше ми се, че с топката мога да отида далече. Още като шестгодишен тичах подир нея из дворовете, поляните, хуквах след нея, щом я зърнех, ако ще всички да ме чакат: вкъщи да донеса това, за което са ме пратили, в училище — за часа, който вече беше започнал. Лепеше се за краката ми, укротяваше се на гърдите ми, на коляното, колкото и силно да ми я изпратят. И тя почна да тича подир мен. „Големият футболист“, бях прочел някъде, „ще познаете по това, че той не тича подир топката, а топката отива към него.“ „Много неща ти липсват за голям футболист“, каза си думата чичо Негован, който преди петдесет години беше донесъл първия кожен футбол в нашия град. „Слабо скачаш, нямаш бърз старт, нямаш дълъг спринт, левият ти крак е слаб, не си много подвижен, след два фала изпадаш в апатия, след четири — налиташ на бой.“ Старият Негован беше прав, но с течение на времето започна и той да променя мнението си. „И Бобек нямаше отскок“, каза ми наскоро след това, когато вкарах дава гола на пиротчаните. „Нямаше ни нерви, ни сили, и все пак беше най-големият.“ Започна да забелязва каква умея: да улуча противника си в главата от средата на игрището, да намеря пред вратата неочаквано решение, като в шаха, значи да разсъждавам на терена. „И Пушкаш нямаше десен крак“, призна най-после старият фанатик, след като присъствува на мача, на който аз вкарах и трите гола на църнотравци. Започна да вярва в мен точно когато престана да ходи на мачове, защото бе прикован в креслото. „Ще те гледам по телевизията“, каза ми, „ако дочакам да заиграеш в голям отбор.“ Разрив на сърцето го довърши в креслото, както гледал предаването на мача с Испания, но и да не беше се случило това, да беше надживял и орлите дори, пак нямаше да може да ме види по телевизията. Опитах се да изпия шишенце мастило, за да мога да тичам и на този жалък терен. Соча се заканваше, че щял да се обеси, търсеше въже и изброяваше застрашителни примери кои известни футболисти били свършили като инвалиди, бездомници, корабокрушенци и шарлатани, На Ацо Литкалото отхапали ухото на трибуната само защото се провикнал нещо, старият Негован умрял, както гледал мач, а да не говорим за тези, които играят там, където лани запалиха гредите, защото топката минала през краката на някого си. Изтеглиха мастилото от мен, Соча млъкна, но оттогава стомахът ме свиваше от болки, щом много тичам и се запъхтявам. И колко ли тичах! Пуша и гледам израсналата обикновена трева, смесена с плевели и детелина, на средата и пред вратите отъпкана и превърната в твърди и прашни буци, проядените мрежи висят на гредите и като разкъсана паяжина се развяват на вятъра, сред дълбоката тишина, пред дъжд. Гледам и виждам: това не е игрището, което младият Шурда буден сънуваше.

И по такава поляна трябваше все повече да се тича. Новият треньор, когото едва измолиха да дойде от Белград, всеки ден искаше нещо. Отначало пари. А после едно след друго: да ставаме, когато той влиза, да се обръщаме към него на „вие“, да лягаме в девет вечер, да не пушим, да не седим по кафенетата, да не пием. И да тичаме. С топка, без топка. Особено без топка. В съвременния футбол, каза ни още първия ден, най-важна е играта без топка. Как може да се играе без топка, питах себе си, а после и него. Каква е тая игра без топка и с какво да играя? „Тичане“, отговори той кратко, без да ме погледне даже. И пак тичане, „Тичане, тичане, тичане“, повтаряше, а самият явно никога не тичаше, защото, ако тичаше, нямаше да затлъстее толкова: дребен, тлъст, мазен даже. Не можеше да седне, без да изохка. И пушеше лула, а кога си лягаше, никой не знаеше, защото в кафенето оставаше последен, заобиколен от шприцове и хартии, макар че около него вече чистеха и обръщаха столовете. Хартиите — чертежи, бележки, анализи — изваждаше от чантата и пак ги прибираше, а от чантата не се отделяше. Резултата от тях видяхме на голямото табло, купено специално за нуждите на клуба: нарисувано с тебешир футболно игрище, разделено на квадрати, Полетата А-8 например, А–6 и А-4 се паднаха на мене. По тях трябваше да се движа и да тичам, ако ние нападаме. Когато сме в отбрана, минавам на други полета и там тичам по диагонал и встрани; в случай на наш контраудар затварям полето С-а. Десният нападател излиза напред, а аз поемам неговия човек. И тъй нататък, никой нищо не разбираше. „Ако можех да помня цифрите — обади се Миша Ножчето, — нямаше да зарежа училището.“ И следващия мач вече наблюдаваше от пейката за резервите. „Футболът е работа“ — предупреди ни треньорът. „Както и всяка друга. Работа, и то упорита! Клубът е предприятие. Всеки има своя задача и ако един винт отслабне, производственият процес спира.“ Беше довел двама нови като излезли от някаква пещера, кокалести, твърди мъже с големи колене и челюсти, тъп поглед и нечовешки лица. Караше ги да тичат по цял предобед без топка, разбира се, с чували пясък на гърба, да вдигат тежести и да прескачат въже. Като че ще излязат на ринга срещу Клей, а не на наш терен. И когато все пак изтичаха пред зрителите, единият като център-нападател, а другият като защитник, топката започна да хвърчи към небето, в аут, в реката, къде ли не, настъпи блъскане като на турнири на бронирани конници, търкаляне по игрището, драскане, щипане в блъсканицата, дърпане на фланелките, удряне на шамари при тичането, изтласкване на въздуха при скок с помощта на лакти. „Аз не отглеждам копринени буби“, обясни ни треньорът. „Това е мъжка професия, а интелектуалците да вървят в просветата. Плащат ми“, каза, „за да ви включа в Б-група, а който иска да влезе в Б-група, трябва да работи и да слуша.“

— Аз не искам в подлигата — казах му насаме.

Едва намерих случай, защото с чантата си той все бързаше някъде и избягваше частните разговори.

— А какво искаш? — попита ме, като захапваше угасналата лула.

— В Белград.

Нетърпеливо смучеше празната лула, дишаше през нея, което беше неприятно да се слуша, и при това продължи бавно да върви, като че изобщо не може да се спре.

— Леля ли имаш там? — измънка покрай лулата.

— Там имам публика — отговорих му, като крачех пред него. — Специалисти, драги. Преса и стадиони.

Той се спря, извади лулата от уста.

— Преди всичко — каза и насочи дръжката на лулата към гърдите ми, — обръщай се към мен на „вие“. Това — едно.

— Добре — казах.

— Дали в Белград ще продаваш значки и шапки пред стадионите, никак не ме интересува. Това — второ.

— Все знам и нещо друго — казах обиден.

— Това, което знаеш, там отдавна са отхвърлили като излишно. Ток, дрибъл, фалцет и глупости. За футбола са необходими само две неща: дробове и ташаци. Ясно ли е?

— Не — отговорих.

— Следващия път — каза — слушай добре моите напътствия и всичко ще ти стане ясно.

Следващия път играем в Ниш. Слушаме внимателно напътствията вече всички във фланелки, готови да изтичаме на игрището и да хвърлим към публиката подготвените букети цветя.

— Ацо Плъха — чувам треньора — следва тяхната „осмица“. Барона да се залепи за „деветката“. Роки се заема с „десетката“. Японецът язди „четворката“. Шурда рита топката, връща я на вратаря, вратарят протака с хвърлянето, защитата не философствува, а изкарва в тъч.

— А кой ще играе? — попитах.

— Не сме дошли тук да играем — измънка той след кратко мълчание, изпълнено с тишина, — а да спечелим точка.

Печели ти, каквото си искаш, мислех си, като излизах на игрището, аз съм дошъл да играя. И то с топката. Да ме забележат някои хора, за които знаех, че седят на трибуните. Аз не можех да ги видя сред множеството пъстри ризи и фланелки, които трептяха пред очите ми, докато вървях към оградата и хвърлях цветя на разпалената вече тълпа. Но знаех, че седят там някъде, пушат и мълчат, наблюдават в очакване да забележат нещо талантливо.

— Ей ти, маймун — провикнаха се от публиката към мен, след като хвърлих букета. — Зарежи цветята, бери банани.

Така значи, ръмжах в себе си и аз ядосан. Така значи, уважаема публико. Вместо да разигравам топката, както беше предвидено, аз я прекарах през краката на противника, щом дойде до мен, заобиколих го и шутирах топката в пролука между двамата и повторно се срещнах с нея след петнайсетина изтичани метра. Вратарят вече беше тръгнал към мен, но аз му изпратих нова кифла. Докато той размахваше огромните кожени ръкавици около собствената си глава, топката го заобиколи в мека парабола и се пъхна в мрежата, като я опъна. На игрището настъпи тишина, а от трибуната се чу ясно ругатня. Това е само първият, уважаема публико, шепнех си, предчувствувайки, че това е мой ден. За втория се откри възможност още в следващата минута. Уплашеният ми пазител всъщност се беше разминал с топката и просто ми я подари. Трети не се опита дори да я вземе, заби лакът в стомаха ми и аз направих още две крачки, клекнах на колене и паднах на лакти. Останах известно време в това положение, вперил очи над самата трева, и се опитвах да си поема дъх, докато около главата ми се трупаха многобройни крака.

— Какво прави оня долу? — чух гласа на съдията.

— Търси четирилистна детелина — отговори някой.

Опитаха се да ме изправят на крака, но, омекнали, те се подвиваха, като че са от пластилин.

— Следващото симулиране — каза съдията, пред когото ту кляках, ту падах — ще приема като нарушаване правилата на играта.

За да не бъда наказан, значи трябваше да се изправя. За да остана прав, трябвате да бягам от топката. И от очертанията на игрището. Оттам хвърчаха камъчета, летяха плюнки, дребни монети, запратени от трибуната, удряха помощник-съдията в гърба и в главата. Не знам кой ми залепи шамар, докато наблюдавах тия неща, и аз избягах в средата. Там някой ме настъпи, когато възнамерявах да скоча и да вкарам гол с глава. Всъщност осакати ме. Успях отново да скоча след десет минути и вратарят използува това да ми пъхне пръст в окото. Полуослепял, пропуснах топката и се докопах до някакво живо създание. Тоя веднага се сгромоляса. След това, доколкото успях да видя със здравото око, съдията ми посочи жълт картон. По-добре да ми беше показал червен, щях да избягна всичко онова, което по-късно ме сполетя. А така трябваше първо да слушам бележките на нашия треньор. По време на почивката той започна да снове нервно насам-натам из съблекалнята, докато ние седяхме целите лепкави от пот, плюехме и смучехме лимони. От резултата беше доволен, но от играта не. Особено от моето мотаене по игрището и излежаването на тревата. Взе празната бутилка кока-кола, която въртях в ръката, помириса я, загледа се в нея срещу светлината от прозореца.

— Казах ви — добави между другото — тук нищо да не пиете. Могат да ви отровят.

— Не съм пил — обясних. — Замериха ме с нея, като минавах.

— Разбира се — той пъхна бутилката в джоба. — Срещу зайците всеки дига крак. По-твърдо във второто полувреме! По-твърдо!

Второто обаче трая само девет минути. В осмата минута капитанът на противниковия отбор отсъди единадесетметров наказателен удар в своя полза. Сложи топката на бялата точка и поиска от съдията да потвърди присъдата. Държеше се за ташаците, които нашият вратар уж му бил смазал. Съвсем объркан, съдията изтича да се съветва с помощника си, с оня, когото от трибуните замерваха с дребни монети. През това време нашият вратар се престори, че е получил сътресение на мозъка, а Ацо Плъха — тежка вътрешна травма и се търкаляше като заклан. Това беше знак за лекаря на клуба да затича с драматични, големи крачки по игрището, с чанта фалшиви инжекции. Тревожно опипваше Ацо, клекнал до него, а той се мяташе и превиваше, докато един камък, изхвърчал отнякъде, не му разцепи главата. Тогава дотичаха санитари с носилки. След тях — зрителите.

Аз бях вече в жалко състояние. Злополучната идея на нашия треньор през полувремето да сменим фланелките си, за да объркаме противника, ми натрапи техния ляв нападател. Винаги объркан, сега той още повече се обърка и тръгна подир мен по игрището, привлечен от седмицата на гърба ми. Пухтеше край ушите ми, псуваше ме, заканваше ми се, спъна ме, както се бях затичал, а докато лежах на тревата, стъпи на ръката ми. С окървавена ръка и одрана кожа на крака гледах настъпилата всеобща суматоха, боя и бягането. Такъв ме заведоха в милицията.

Там ни разпита началникът на участъка. Човекът бе съвсем смутен, обезумял от докараните ранени и изплашен, че за всеки ще трябва да изготвя отделен протокол.

— Кой ви е ударил? — запита той помощник-съдията.

С навито знаменце той посочи някакъв мрачен тип.

— Кой ви е откъснал ръкава?

Той посочи друг.

— А кой ви е заплюл?

Знаменцето се насочи към техния център-нападател.

— Така размахваше знаменцето и на мача — каза център-нападателят — и сега се чудиш защо си изял боя.

— Всъщност — призна си помощник-съдията — след като ме удариха по главата, за много неща не си спомням.

— Ако става дума за плюенето — намеси се главният съдия, — и по мен плюха.

— Само ви напъхах свирката в устата — призна център-нападателят, — докато се боричкахме за картоните.

— Какви картони? — попита началникът.

— Червените. Размахваше червените картони пред носа ми. Като че сме на корида. Подлудявам, като видя тези картони. Може и да съм ударил някого, но не знам кого.

— Мен! — пристъпи треньорът, като закопчаваше сакото и сваляше шапката си. — Позволете — обърна се към началника и се поклони. — Василевич, треньор на гостуващия отбор.

— А вие какво сте правили там? — попита началникът толкова объркан, че започна да крещи.

— Душеше Шабан — каза център-нападателят.

— Не го душех — поправи го треньорът, — само го бях хванал за врата.

Понеже началникът се взираше в него, той обясни:

— Исках да го вдигна.

— Откъде?

— От земята. Лежеше на земята.

— Шабан — извика началникът техния ляв нападател. — Дигаха ли те, или те душеха?

— Моят мъчител стана от пейката, на която седеше, и накуцвайки, се домъкна до масата на началника.

— Какво е това в крака ти? — попита го, като се вглеждаше в бута му, по-право в гащите, от които се подаваше малка дръжка.

Точно исках да се обадя, да го обвиня за окървавената ми ръка и одраната кожа, по това ножче ме преряза.

— Ти илюзионист ли си? — попита началникът. — Факир? Какво си?

— Ляв нападател — отвърна Шабан спокойно.

— Веднага да извадиш тоя нож — започна да крещи началникът — и да превържеш раната.

— Първо да се констатира с протокол, че ножът е тук.

— Добре — каза началникът. — Тук е.

— Да не излезе после: лъже Шабан. Това е стара рана и други приказки.

— Добре — кресна началникът и удари с юмрук по масата.

— Това е старата рана — продължи Шабан упорито, като нави десния си крачол. — А тази сега ми направиха. Да влезе всичко в протокола навреме.

— Ще отбележим всичко — кресна началникът ядосан и сърдит. — Ти си върви сега.

— И това тук — добави Шабан, като наведе глава и с пръсти докосна косата на темето си.

— Там пък какво има?

— Стъкло от бирена бутилка.

Насила го отведоха в амбулаторията.

След това игра в отбора още дванайсет години. Мина даже и в по-добър. Един отбор от Б-група му плати добре, за да се прехвърли там, и от всички ни, които по това време играехме футбол, Шабан, наречен „сатъра“, игра най-дълго.

За мен, наопаки, това беше последният ми мач. Два месеца не тренирах. При рентгеновия преглед установиха, че ставата на лявата ми ръка е пукната. Одраната кожа отгоре береше. А дълбоко в мен, в онова, което наричаме душа, нещо като че беше гноясало и пулсираше болезнено. И така си остана, за да ме мъчи и да ми напомня за младините и за изгубената слава. Два месеца почивка беше достатъчна всички да изтичат напред и никога вече да не ги настигна. Дробовете ми бяха малки. А ташаците, за които треньорът държеше, исках да запазя на всяка цена.