Синиша Павич
Горещ вятър (40)

— Тя е сега в особено психическо състояние — казах на Фирга, щом се върнахме вкъщи. — Нужно й е спокойствие.

Той се взираше в нас, особено в нея, а най-много в чантата й, пълна с дреболиите, които беше взела, а сега ги връщаше.

— Какво става пак? — попита, обръщайки се повече към баба.

— Разбрахме се — казах — да започнем отново.

Фирга седна бавно и се загледа в пода. Баба вече беше седнала.

— А — проточи той — къде ще започнете?

— Тук.

— Пак тук? — попита баба.

— Двамата естествено — засмя се Фирга отчаян.

— Трима.

Погледна ме от долу на горе, понеже се беше облегнал на коленете като болен или уморен.

— Кои трима? — попита. — Кой е третият?

— Третият е на път.

Въздъхна изведнъж и се изправи, като че излиза от вода и две минути не си е поемал въздух.

— Какво рече? — започна да разпитва баба. — Не чувам.

— Мълчи, бабо — сряза я. — По-добре нищо да не чуеш.

— Няма да мълча — подвикна тя тревожна. — Кой е на път?

— Детето.

— Реване — добави Фирга, — гърне, пишане, къпане. Всичко ще има, само не и спане. Каквото сме си поспали досега, това е. Ще полудее човек от крясъци и викане.

— А — прекъснах го, — извинявай, моля те. Викане няма да има. Тя сега е раздразнителна и всичко й пречи. Искам повече за глупости да не се вика. Да не крещите и да не си чешете езиците за всяка дреболия.

— Да онемеем — преведе Фирга на баба.

— Иначе — продължих, — ако я предизвиквате, то може да има психически последици и върху детето.

— Тук последиците са му сигурни — каза Фирга потиснат.

Направих един кръг из стаята, около Весна и него, и погледнах през малкия прозорец.

— То, горкото, не може да избира къде ще се появи на бял свят. И щом вече трябва да се роди в такъв дворец… поне ние да бъдем хора, да не го посрещнем като кавгаджии и глупци.