Синиша Павич
Горещ вятър (49)

Вместо към къщи, тръгнах да се разхождам по улиците. По-лесно ми беше като вървя, а духаше и вятър, та разхлаждаше горещината, която ме бе обзела. Исках да обмисля и да се успокоя, преди да се прибера. Но в главата ми нямаше нито една мисъл. Само вървях тревожен, объркан, хаотичен, сякаш вятърът, който удряше в гърдите и в лицето ми, проникваше и в мен и извиваше в спирала всичко, което беше в главата ми, в гърдите и сърцето.

Озовах се на обекта. Асансьорът в новия блок не работеше. Качих се по стълбите, още изцапани от вар, до втория етаж. Без каквото и да било намерение. Нещо просто ме теглеше към врата номер 52, прясно боядисана, лъскава, бяла врата с черна брава.

Беше отворена.

Влязох. В антрето миришеше на блажна боя, а от стаята, от която лъщеше лакираният паркет, се чуваха стъпки.

Тръгнах натам.

Висок мъж в сив костюм, с пардесю на ръка, стоеше край прозореца, отваряше го и го затваряше. С пръст изпитваше ъглите на прозорците. Като се озърташе и се разхождаше покрай стената, забеляза и мен, но не каза нищо. Само кимна с глава и влезе в банята. Запали лампата, оправи очилата си и започна отблизо да разглежда марката на бойлера, провери ключовете, чешмите.

— Да не сте работили тук? — попита ме.

Изпуснах някакъв звук. Измърморих нещо и сам не зная какво казах. Той пак ме отмина.

— Чолович е отказвал и по-хубави апартаменти — рече, докато аз вървях подир него.

— Вие ли сте магистърът? — попитах.

— Да — потвърди магистър Чолович.

Погледна ме през рамо.

— Чували сте за мен.

— Да.

— Те какво си мислят — каза, докато стоеше в антрето, — че аз ще приема това тук? Бели плочки, детска вана и никъде тухли, само бетон. Погледнете само тоя дегажман^[1] какъв е — произнесе с лек присмех в израза.

— Какво да погледна?

— Добре, че не доведох жена си — каза, — само щеше да се ядосва. Няма отвор за боклука, терасата колкото един задник, да извинявате, изглед към паркинга и светофара, където се струпват най-много изгорели газове.

— Значи — попитах, след като млъкна и се загледа в умивалника — вие няма да се нанесете?

Той се обърна към мен.

— Че вие бихте ли се нанесли?

— Млъкнах.

— Ако на вас ви предложат подобно нещо?

— Е — казах, — и моята жена е нервна, да не говорим за моите нерви…

Излязохме от апартамента. Той го заключи. Прибра ключа в джоба.

— Ако те мислят така да ме купят, жестоко се лъжат.

Повдигна леко двата пръста към периферията на шапката, кимна с глава и слезе по стълбите, като пътьом си обличаше пардесюто.

Вкъщи заварих баба, която с парцал лъскаше стария, вече разяден стол с дърворезба. Не се появяваше никаква лъскавина, но баба беше упорита.

— Кажи й — поиска Весна от мен, щом влязох.

— Какво?

— Че тази вехтория не желая да видя в новото жилище.

— Това е чеизът ми — каза баба. — Този стол, масата и леглото, на което спиш.

Седнах, без да кажа дума, но Весна застана пред мен:

— Обясни й, моля те, че в новото жилище няма да носим тежки, износени и стари мебели.

Гледах в пода. Чух гласа на Фирга:

— Все ми се струва, че в това жилище никой няма да влезе.

— Така ли?

— Точно така. Нямаш вид на човек с апартамент.

— А какъв вид имам?

— Като някой, когото, да ми простиш, са…

Фирга никога не псуваше. Започна и той.

— Мрачен си някак.

— Не е мрачен — каза Весна, — а пиян.

Наведе се над мен, поиска да я погледна в очите.

— Каза да се готвим за пренасянето. Какво има сега пак?

— Аз ли?

— Каза полека-лека да опаковаме нещата.

— Така ли съм казал?

— Точно така — потвърди Фирга.

— Тогава опаковайте — казах спокойно и погледнах всички.