Синиша Павич
Горещ вятър (44)

Занесох вкъщи правилника, дебел, подвързан, пълен с точки, които възнамерявах да събера, да натрупам по различни съображения с надежда да се наредя на едно от първите места.

Пътьом взех и Боб. Успях някак си да го измъкна от голямото четиристайно жилище, в което се излежаваше от хрема, и да го накарам да тръгне с мен. Собственикът на жилището беше вече пет месеца в затвора и в негово отсъствие Боб пазеше жилището, използуваше го, даваше го под наем на любовни двойки и комарджии, правеше всичко, което може да се прави с едно жилище. Само не го чистеше.

Показах му правилника. Прелисти го, стана и живна. Писал бил подобни правилници срещу хонорар на някои предприятия, чиито ръководители имали даже по-малко образование от неговото. Представяше се за юрист и мнозина беше убедил в своите знания, макар че едва се бе домъкнал до четвъртата година. Думата „абсолвент“ в неговата уста звучеше по-тежко и по-важно, отколкото „магистър“ или „доктор“. И тъкмо поради това ми беше необходим, поради способността да замести знанията и фактите с фокусничество, поради умението да убеди хората в съществуването на несъществуващото. Вдигнах го някак, качихме се на колата на същия арестуван собственик и отидохме в къщата на Фирга.

За щастие Фирга го нямаше, а Весна, която нетърпеливо ме чакаше, успях лесно да убедя в значението на Боб, в добрите му намерения и привързаността му към нашата кауза. Тя не го понасяше още от срещата им в съда, но той беше успял да разсее това нейно настроение: с целуване на ръка, с комплименти, някои от които дори не бяха изтъркани, с оптимизма си и уверенията, че ще успеем.

С Фирга обаче си имахме неприятности. Щом влезе, впери поглед в Боб. Седна и го загледа.

— Кой си ти сега? — попита, като гледаше недоверчиво копринения му шал, вързан около врата.

— Нов член във вашето домакинство.

Фирга нямаше усет за подобен род хумор, особено на тази невралгична тема…

— Мой член?

— Да.

Фирга седна на масата и свали каскета.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

— Само докато мине комисията — обясних аз. — Утре ще дойде жилищната комисия, ако нямаш нищо против.

— Да ти дадат жилище ли? — попита Фирга.

— Да ни определят точки, ако събера 600 точки, ще получим жилище.

— Чукни на дърво — поиска баба задължителния суеверен ритуал. — Два пъти. Един път не лови. И то с лявата ръка.

— Удари с глава — предложи Фирга — и то в стената, защото не струваш и две точки.

— Според теб може би — казах, като удрях с ръка по разтворения правилник, — но по тези разпоредби Шурдилович струва 90 точки.

— Не е бог знае колко — обади се баба.

— Това е само за трудовия стаж. За всяка година по 30 точки.

— А колко ти струва този измислен роднина? — попита Фирга, като гледаше Боб през рамо.

— Всеки член на домакинството — прочетох — носи нови 30 точки. Шест пъти по трийсет — 180.

— И какво — попита Фирга, — да лъжем за някакви си пикливи 30 точки ли?

— Нито една точка, вуйко, не е пиклива.

— Никой не лъже — намеси се Боб. — Само подкрепяме истината. С мен тук започва висша математика.

От кухнята пристигна Весна с разтворен дървен метър в ръце.

— Нищо.

Измерила стаята и кухнята.

— Общо 22 нищожни квадрата.

— Разделено на шест души от домакинството — взех да пресмятам, — излиза по-малко от четири квадрата наглава.

— Виждате ли? — обърна се Боб към Фирга.

— Какво да видя?

— Това на глава.

— Главата виждам… и още какво?

— Ами понеже е по-малко от четири квадрата на глава, печелите още 100 точки.

— За теснотията — обясних.

— Събери всичко — поиска Боб, който основно и внимателно беше проучил правилника.

Събрах ги.

— 370.

— Нищо не е — повтори Весна.

— Но тук са и децата — продължих. — За всяко дете по 50 точки.

— Доколкото знам — попита Весна, — имаме само едно дете.

— Имаме и баба.

— Какво баба? — обади се баба ми.

— Когато бабата е прекалено стара, тя се смята за малко дете.

— Какви ги дрънка тоя?

— Казва — преведе й Фирга, — че си се вдетинила.

— Съгласно правилника — обясних аз.

— След осемдесетте, госпожо — обърна се към нея чаровно Боб, — годините започват да се броят отначало.

— Хайде де! Къде е този параграф, да го видя…

— „При много трудни жизнени условия“ — започнах да чета аз, — „когато някой носи на плещите си и възрастни, немощни хора, неспособни сами да се грижат за себе си — още 50 точки.“

Баба ме гледаше искрено смаяна.

— Че кой кого тук носи на плещите? — попита.

— Само докато мине комисията — казах.

— Докато мине комисията — Фирга стана, отново въздъхна дълбоко, като че е изплувал от вода, — аз ще се махна в джендема, да не гледам този резил.

— Седни — поисках.

Той се спря.

— Никъде няма да отиваш. И за теб ще капне някоя точка.

Той ме погледна. Мълчаливо.

— Ще седиш тук — казах — през цялото време. В ъгъла, навъсен, ще се взираш в комисията, като че не си с всичкия си. И от време на време ще тръскаш глава, да ги уплашиш малко.

Той седна слисан.

— Защо да тръскам глава, глупчо?

— Защото си паднал от скелето — казах, като избягвах да го погледна.

— Но не съм паднал на главата.

— Леко си я закачил…

Не можех да не срещна неговия взиращ се поглед, пълен с неверие.

— Значи така си казал? Че съм откачил? И сега тръскам глава?

— И имаш пристъпи на главоболие. Всичко те нервира, всички ти пречат и ти пречиш на всички.

И другите млъкнаха.

— Какво ли си казал за мен? — попита Весна. — Какво трябва аз да правя?

— Което правиш всеки ден.

— Може би трябва да ми трепери крака или да се плезя на комисията?

— Само блъскай вратите, както правиш обикновено. Оплаквай се, вайкай се и крещи на детето. Гледай и то да реве и по възможност да се напикае точно когато те дойдат. Истинска лудница, та да им прилошее като на мен, когато се прибирам вкъщи.

— Тогава — попита баба ми сред пълната тишина — ние ще бъдем един вид лудите?

— Кротките, скромните и разумните хора, госпожо — обади се Боб, — трудно могат да сполучат. Истината не се открива лесно и затова е необходимо да се подчертае с ярки, привличащи погледа цветове.

— Е — изръмжа Фирга, — и главата ще тръскам, само да те изгоня оттук.

— Едва ли — обади се Боб.

Той събираше точките.

— Дори и да захапете някой от членовете на комисията.

Тегли черта.

— Максимум 520 точки.

— Трябват ни 600 — казах. — Раздават се само пет апартамента и ако не ме категоризират на пето място, можем така заедно да се фотографираме за спомен.

— Кой е сега на петото място? — попита Весна.

— Някакъв мустакат наемател Бабович. С 580 точки. Има три жени, от тях с двете е разведен, а и третата се готви да избяга, ако не получи жилище.

— Липсват ви — каза Боб — 80 точки.

Обикалях с поглед наоколо, като че търся нещо.

— Тук са те някъде — казах, гледах почернелите ъгли, напукания шкаф, малкия прозорец.

— Няма повече — подвикна Фирга в лицето ми. — Доведе фалшиви роднини, истинските обяви за луди, ще станем всички за срам, но точки няма. Наопаки да те обърнат и да те изтръскат, пак няма да падне и половин точка.

Междувременно Боб прелистваше правилника задълбочено и както пушеше, изведнъж вдигна очи към тавана.

— Хигиената — каза, — как стои въпросът с хигиената?

— Отлично — отговори бързо Весна.

— Ние сме чисти хора, господине.

— Имах предвид влагата — обясни Боб. И започна да чете: „Нехигиеничните, влажни, мрачни и схлупени помещения, които са вредни за здравето — от 50 до 100 точки.“ Капе ли ви някъде?

— Не — отряза Фирга.

— Е, все някъде прокапва.

— Това е зидано от майстор — подвикна Фирга сега в неговото лице. — При майстор Фирга, другарче, няма влага.

— Там ви е грешката — повдигна вежди Боб и се отдръпна леко от него. — Построили сте лоша, но вечна къща.

— Смятам — каза Весна, — че и без влагата е достатъчно лоша.

— Лъжете се, госпожо. Влагата е незаменима. С влага и миризма на плесен всичко ще изглежда много по-лошо.

Стана, отиде до стената и я докосна с пръсти.

— Трябва да попие доста влага — подчерта Боб, докато Фирга го следеше с изплашен поглед.

— Блажната боя — отвърна Весна — не попива.

— Но може да се изчука. И когато блажното се обели, да се залее обилно.

Вървеше покрай стената и с кърпичка за нос бършеше пръстите си.

— Но как ще има влага — попитах, — когато покривът не тече.

— Ако със същия оня чук се изпотрошат керемидите, ще протече и покривът.

— С този чук ли? — попита Фирга.

И тръгна към него с голям чук в ръка.

— Този чук ли имаш предвид? — размаха чука във въздуха. — С този аз теб ще те очукам, мамка ти шашава, ще те залея и ще те смачкам тук.

Боб се отдръпна, измънка само „господине“, ние хванахме Фирга.

— Кой е той бе, да ми руши къщата?

— Каква къща — казах, — дай тук…

Взех му чука.

— Като сте я направили така кърпешки — каза Весна, — може и да протече.

Боб се окопити, седна отново, но предпазливо, по-далеч от Фирга.

— Ако искате да излезете оттук — каза по-спокойно, — трябва да се отиде докрай. Трябва да се изгорят всички мостове. Старата госпожа нека приготви вода, младата нека очука стената, Шурда да отиде на покрива, щом се стъмни, а вие, господине — обърна се учтиво към Фирга, който гледаше в пода, — зазидайте един прозорец.

Фирга вдигна глава учуден.

— Да зазидам прозореца?

— Колкото по-малко светлина и въздух, толкова повече точки.

Фирга поклати глава:

— Фалшив роднина — каза ми, — по истински луд.