Синиша Павич
Горещ вятър (1)

Казват, че след трийсетте лицето на човека ставало такова, каквото заслужавал.

Наблюдавах моето в голямото стенно огледало в закусвалнята. Незлобливо, издължено като от умора, очите живи, но с полуспуснати клепачи. Кожата около устните — леко повехнала, обаче следите от огорченията още не са оставили своя отпечатък, не са врязали бръчки. Устата ми сама се отваря, без да искам, като че нещо не е в ред, като че продължавам да се чудя на всичко, което става около мен.

Не бях доволен от лицето си.

Всъщност от нищо не бях доволен. От работата, която имах, от стаята, в която живеех, от блъсканицата в закусвалнята, от Ана, която ме мъкнеше в тази блъсканица да й правя компания между лекциите и упражненията, от хремата, която ме мъчеше, от пролетното течение, което струеше през люлеещата се врата, а слънцето ту блясваше в нея и лъчите му се отразяваха в огледалата и алуминия, ту помръкваше скрито от облак, тъмен и бърз като дим. Сянката се разливаше върху нас, от мокрите дрехи се изпаряваха топли миризми на вехтории.

Ана излезе от опашката с кренвиршите и киселото мляко върху пластмасова табличка, която постави на масата до книгите и чантата си.

— Не мога да ям прав, като ме яздят и се блъскат в мен — казах ядосан.

Тя захапа върха на картонената кофичка, изду бузи и впери поглед в мен.

— Като не можеш, предприеми нещо!

— Какво? — попитах и в същия миг някой ме удари в гърба.

— Каквото и да било! — отговори тя с пълна уста. — Вече две години ходя с теб и все още ям по закусвални.

— Преди да тръгнеш с мен, ядеше по павилионите — отвърнах.

Тя отхапа от кренвирша съвсем малко, с върха на зъбите, вилицата държеше между пръстите като лорнет или ветрило. Пръстите й бяха станали много изразителни и бързи, същински междуметия в разговор с мен. Теглеше някакви чертички във въздуха, поставяше точка право в очите ми или три точки на масата като по клавиатура, свиваше палеца и показалеца в кръг като въпросителна и ми се заканваше смаяна или тръскаше с отвращение пръстите си като мокри, когато с думите си прекалено много я ядосвах.

— Тука значи ми е мястото, така ли?

— Ако искаш да знаеш, мястото ти е в мензата. При другите студенти.

— Не всички са там — отвърна наперено. — Иванка я гощават с раци.

Беше почнала все по-често да споменава непознати за мен имена и да ги свързва някак необяснимо с мен.

— Коя е пък тази Иванка? — попитах.

— Една никаквица.

Тази сложна оценка Ана даваше само на лица, които никак не можеше да понася.

— Тогава защо я гощават с раци?

— Защото се омъжи.

Млъкнах.

— А е дошла в Белград след мен.

Облакът ставаше все по-гъст. Като че мръкваше. Лицата изчезваха. Тя обираше с кренвирша горчицата по чинията.

— А ти не си в състояние един подарък да й купиш.

— Какъв подарък? — почудих се.

— Нещо хубаво! Да отговаря на четиристайния й апартамент. Да не отиваме там като последни бедняци и нищожества.

— Искаш да кажеш — попитах, а от огледалото ме погледна моето апатично лице, — че трябва да ходя в комплекса при някаква жена, на която очите не съм виждал?

— Точно така! — потвърди тя доволна. — Да видиш най-после как живеят хората.

Извади върха на празната вече картонена кофичка от устата си, сгъна я и енергично я смачка.

— Стегни се малко — добави, като ме огледа набързо от главата до петите, явно недоволна от вида ми. — Оправи тия мустаци. Купи си вталена риза. Модернизирай се малко, бъди в крак с времето. И уший най-сетне тоя костюм, шест месеца вече го шиеш.

С хартиената салфетка избърса присвитите си устни, като внимаваше да не изтрие червилото, после избърса и пръстите си.

— И много не се изсилвай. Не се нахвърляй на хората и не ги учи. Не е задължително за всичко да казваш особеното си и винаги чудато мнение.

Грабна книгите от масата, прехвърли чантата през рамо и докато вървяхме към изхода, наведе се към мен отривисто ми заповяда:

— По-добре да слушаш там… и да гледаш… как живеят хората…