Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vruci vetar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
evgenido (2022)
Корекция и форматиране
evgenido (2023)

Издание:

Автор: Синиша Павич

Заглавие: Горещ вятър

Преводач: Сийка Рачева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Печатница: ДП „Д. Благоев“

Излязла от печат: август 1985

Редактор: Светлозар Игов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Ани Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8963

История

  1. — Добавяне

Клон, тежък и пълен с листа, докосваше прозореца, шумолеше по стъклото, отскачаше като пружина и се разперваше, а после отново удряше в стената и стъклото. Парче вестник се извиваше във въздуха, издигаше се над клона, над короните на разлюлените дървета, носено от топлия летен вятър. Някъде се блъсна врата, изтрещя, изсипаха се стъкла от незатворен прозорец.

В лекарския кабинет беше тихо.

Лекарят мълчаливо гледаше резултатите ми, подписа нещо и събра листовете.

— Готово, младежо — каза.

Седях пред него без риза, очаквах присъдата.

— Очите в ред, ушите, гърлото, носът — в ред. Чуваш, виждаш. Здрав и прав си.

Взе чашата с вода, която му донесе секретарката или сестрата, една от три-четирите, които постоянно влизаха и му носеха по нещо. Изпи водата, глътна един хап от кутията на масата.

— Мога ли да си вървя? — попитах.

— Не е трябвало и да идваш — отговори, без да ме погледне дори.

Още с влизането ми се държеше, като че му досаждам. Изми си ръцете, изцапани от прегледа на предишния пациент, моите изследвания погледна, докато се бършеше с кърпата, прав, с едно око, нервен може би от вятъра, който горещ и прашен се блъскаше в щорите. Прислуша ме навъсен, поиска да дишам дълбоко и докато дишах, гледаше в нечий картон, който му бяха донесли да го подпише.

— Няма ти нищо — каза, — така ли е?

— Щом като казвате — отвърнах.

Не очакваше да му отговоря, гледаше само да си отида. Аз на „ви“, той на „ти“.

— Само — казах, докато обличах ризата си — това, дето понякога ме щрака.

— Кое? — попита той хладнокръвно.

— Левият крак. Щом седя дълго.

— Всеки по нещо го щрака — каза той, като изпи останалата в чашата вода. — Мен например ме щрака десният.

— Друго е десният, а това е левият, страхувам се да не е нещо от сърцето.

— Защо да е от сърцето? — попита той снизходително.

— Защото ме пробожда и под плешката.

— Какво те пробожда?

— Отде да знам. Сигурно не е нормално.

— Кой днес е съвсем нормален, момко? — усмихна се нетърпеливо. — Мислите ли, че аз съм здрав? Виждате ли какво пия? Всеки ден по обяд започва да ме боли глава.

— Главата — казах — не исках да споменавам, за да не ви досаждам. Но като че ли някаква тежест притиска темето ми.

— Каква тежест?

— Ами приблизително седем-осем килограма.

Той се вгледа в мен внимателно, за пръв път, откакто бях влязъл.

— Кога чувствувате… това нещо? — попита със сериозен тон, с какъвто се разговаря със смахнат човек.

— Винаги, когато ми падне кръвното.

— Имате ниско кръвно? — поклати глава.

— Понякога ниско, понякога високо.

— А-а — измънка.

И млъкна.

— Изведнъж — казах — някакви мушички почват да ми изскачат пред очите, а в гърлото отдолу ми се изкачва нещо като вампир и ме души.

— Защо не казахте по-рано? — попита лекарят, вече съвсем в лошо настроение, а с ръка търкаше врата си, сякаш го боли.

— Никой нищо не ме попита. Само от кой район съм. За бъбреците и лумбагото, което понякога ме схваща, никой не ме попита.

Той престана да си търка врата.

— Какво имаш на бъбреците? — попита.

— Ами сигурно пясък. Пари ме като пикая. Може да е от колита, който имах преди дванайсет години, когато изпих едно шише мастило „Пеликан“.

Лекарят мълчаливо се взря в мен, прибра изследванията, сложи ги в папката и стана.

— Чакайте малко — каза и излезе.

След това ми слагаха разни телове на главата, правиха ми рентгенова снимка, искаха да дам кръв, урина.

— Урина ето ви — казах, — а кръв защо да давам?

Все пак ми взеха най-малко двайсет грама, докато напълниха няколко шишенца и епруветки. Когато ме сложиха на въртящия се стол, вече не бях за нищо. Завъртяха ме десетина пъти с вързани очи и ме спряха.

— Станете — каза психиатърът след това — и се опитайте да вървите право.

Опитах се, съборих витрината с инструментите. Можех да изскоча и през прозореца покрай тях четиримата, които седяха и спокойно ме наблюдаваха.

— Аз не съм искал да ставам космонавт — казах, докато ме вдигаха сърдити. — Искам само да знам какво ми е.

— Нищо ти няма — предаде ми лекарят на другия ден.

Държеше пред себе си моите изследвания, диагнози, дългите хартиени ленти, сгъна ги старателно и ги постави в папката. Вчерашният горещ вятър беше спрял неочаквано. Клонът под прозореца се бе укротил, листата по него оклюмали като без живот, разстлал се задух, завладяла тишина.

— При теб, другарю, всичко е наред.

— Така ли? — казах и погледнах няколкото кутии на масата, от които той избираше хапчета за себе си. — За себе си добре сте се погрижили, а за мен няма нищо. Само напразно си дадох кръвта.

Той се усмихна.

— Аз, другарю, съм сериозно болен — обясни ми кротко, — ти си побеснял.

— А-а — казах ядосано. — Нищо не ми липсва, така ли?

Той помълча малко.

— Липсва ти — призна. — Липсва ти нещо.

Загледа ме още малко. Изпитах неудобство.

— Но това, което ти липсва, ние тук не можем да открием.