Синиша Павич
Горещ вятър (70)

Тръгнах през парка към училището да прекарам два-три часа на родителската среща. Паркът беше занемарен, както става обикновено през есента, и по тревните площи се очертаваха жълти и рижи петна. Студената светлина се разсипваше във висините, искреше и изчезваше във въздуха, задържаше се по клоните и върховете на дърветата, а по листата се галванизираше в злато и мед. До земята като че изобщо не стигаше. В хладния прах по пътеката, по тревата и пейките лежаха листа, в чиито почервенели ивици все още тлееше лятото. Листата сякаш изгаряха от сутрешните и вечерни мъгли, от сланата, която ги разяждаше, гниеха съсухрени, и шумоляха под краката.

Може би е прав, помислих си. Кой ли ще се интересува от моя живот? Може би наистина съм самотен човек. Погледнах нагоре през клоните, вече почти оголели, в празната синева и почувствувах, че е така. Не ми провървя с хората. Ни с разговори, ни със срещи, ни със спорове, ни с кавги, ни с псувни, ни със закани, ни с молби. Остана ми само този заобиколен път, това, което нося в себе си, да излея на хартията и да го поставя в папка, като корабокрушенец в бутилка, с надежда, че ще доплува до някой далечен приятел, някой, който ще ме разбере и ще си каже, че съм го срещнал случайно, по някакво щастливо съвпадение.

Шумоляха стъпките ми из парка. Сякаш всичко около мен беше спряло. Лудият ми вятър като че се бе надухал и изнемощял. Оня бесен, неочакван, остър вятър, който донася промяна, мирис на дъжд, далечен дъх на мокри ливади и ниви, или само прах, хартии и откъснати листа. При бледата светлина ме хваща дрямка, като че ли ще заспя. И все пак гледам нагоре. Ще трепне ли клон или лист. Виждам, че всичко е неподвижно, но знам, че неминуемо пак ще задуха отнякъде. Макар и за кратко.