Синиша Павич
Горещ вятър (10)

В края на краищата натрапи ми своята бричка. Щом хванах кормилото, разбрах, че е бричка. При пробата вървеше отлично. А след като изчуках и лакирах калника и поправих фара, започна все нещо да й става. Един ден се скъса задната ос. Колегите като че искат да ме бият. Само дето не ми надупчат гумите, като ме видят на пиацата. Бях принуден да обикалям из града, а това чудовище гълта бензин, като че съм арабски шейх. Масло харчеше наполовина, другата половина изтичаше, за да личи къде сме минали. И всичко това посред лято, постоянно целият в пот и разкиснат под нажежената ламарина, в лошо настроение, както и хората, които возех. Гледах да бъдат пристойни хора и трезви. Един такъв много добре облечен все мълчеше, докато го возех до летището, учтиво ми се усмихваше, после слезе и се изпика на колата ми. Докато разбера, че е вземал опиати, той вече закопчаваше панталоните си.

— Нямам да ти платя, приятелю — мънкаше през набъбналата си уста. — Убий ме, нямам.

Изчезна с всички китари, които свиреха в главата му. А следващият, когото взех на връщане, се изтегна на задната седалка и веднага задряма.

— Къде желаете? — попитах го, докато минавахме моста „Газела“.

— Вкъщи — измърмори сънен.

— Къде е тази къща? — попитах все още спокоен. — Улица? Номер?

— Момент само — измърмори пак и продължи да мънка. — Наскоро се преместих при една баба…

— Какво става днес? — не можах да се въздържа. — Каква баба пък сега…

— Отвратителна баба — обясни той. — Пуши лула, гаси лампите, цяла нощ кашля. Иска си наема в началото на месеца. А аз нямам и на края.

Добре си каза човекът: нямам пари.

— Пукната пара нямам — добави, а после, след кратка пауза, — даже за цигари нямам.

— А за таксито? — попитах и гласът ми вече загрубя.

— Какво ти такси? — каза.

— За това тук — креснах и ударих с ръка по кормилото. — Не виждаш ли надписа отгоре?

— Нищо не виждам — потвърди сънено той. — От Испания все на стоп пътувам. От Коста Брава.

— Там ли изпи парите си?

Вместо отговор чух как издрънча десният амортисьор. Като че влачех консервена кутия по калдъръм.

— И сега аз те возя без пари вкъщи, а? — избухнах.

— Аз често пътувам на стоп — каза ми той ясно.

— Абе кой се вози с такси на стоп? — подвикнах, докато амортисьорът чукаше право в главата ми. — Къде си видял такова нещо? Да ви возя без пари насам-натам, наркомани и пройдохи…

— Какво ти стана изведнъж? — чух го изплашен.

— Луд съм!

Натиснах трескаво газта. Но и тя не беше нещо в ред.

— Вие се преструвате на луди — казах, — а аз наистина съм луд.

Той се изплаши, започна да се върти.

— Аз мога и да сляза.

— Не можеш. Един слезе, но ти няма да слезеш, докато не платиш.

— О, хора — съвсем се разсъни. — Как можах да налетя точно на такова нещо…

— Имаш приятели — крещях аз. — Ако нямаш пари. Имаш роднини. Продай телевизора, вземи заем.

Паркирахме пред жилището на жена му. Едва влязох в уличката, защото беше тясна и мрачна от дърветата. Тротоарите пълни, задръстени с коли и моята бронирана кола остана на средата на улицата да бръмчи и изпуска маслото на асфалта.

— Тя само формално ми е жена — осведоми ме той. — От нея избягах при бабата.

— Жената е жена — отговорих, след като му взех личната карта. — По закон е длъжна да те издържа, щом теб не те бива за нищо.

Слезе, половин час го няма. Натискам клаксона в нощта като кораб, който вика за помощ. От тъмнота изскочи милиционер.

— Викам клиента — обясних му. — Викам един мошеник, бараба, нищожество.

Показах и личната му карта. Той поиска моята. И 100 динара.

— Дребни ли? — казах вече не на себе си. — Искате да ви разваля ли?

— Глоба — каза милиционерът. — Улицата е еднопосочна.

— Откога?

— От вчера.

— И веднага за гушата? Няма да платя. Нямам.

Той започна да пише нещо.

— И на мен никой не ми плаща.

— Пиша до инспектора — обясни ми той.

— Пиши — казах. — А хулиганите минават край теб. Докато ти пишеш.

— Мога и кръв да вадя.

— Можеш да ми извадиш и апендикса — казах. И зъбите. Само парите не можеш. Нямам.

Така ме взеха на мушката. Инспекторът ме глоби петстотин динара и ме запомни като нахален шофьор и побойник. А оня се върна от жена си без пари.

— Ще трябва да отидем до майка ми — каза, когато се появи от тъмното, мръсен и чорлав, какъвто се беше домъкнал от Испания.

— Каква майка пък сега? — попитах още зашеметен от милиционера.

— Моята майка. Майката все пак е майка.

— Къде е тази твоя майка? — попитах вече малко смирено, отчаяно.

— В Борча, комплекс Греда.

— А жена ти? — поклатих глава. — Какво каза жена ти?

— Каза да пукна.

— Да пукнеш ли?

— Да.

— Ами пукни!

Запалих мотора и му хвърлих личната карта през прозореца.

— Заслужава си да пукнеш.

Последваха още две глоби за някакви си дреболии. Един ми напъха в колата куче, голямо като теле.

— Кучето трябва да слезе — казах.

— Защо? — попита собственикът, докато чешеше кучето между ушите, а то изплезило огромен език, диша запъхтяно и вони на стари парцали.

— Защото не съм кучкар — обясних му с добро. — Да ми оставиш бълхи на задната седалка, да ми лизне врата, докато карам, и отиваме на кино.

— По-чисто е от теб — започна той веднага да обижда, като премина на ти. — Прадедите му са спали в спалнята на граф Бернадот.

— То може да знае и до сто да брои, ама ще слезе…

— Не може то да слезе — кресна пътникът надуто, — а аз да остана.

— И ти ще слезеш — казах, — разбира се — и отворих вратата, като внимавах кучето да не ме закачи с езика. — И то по-бърже, докато не се е изпикало.

Друг тип веднага започна да пуши. При цялата воня, която вдишваме, извиха се кълба сладникав синкав дим от лулата, която димете над брадичката му.

— Моля, изгасете лулата — казах най-пристойно, учтиво, съвсем кротко.

— Не може ли да се пуши? — попита той.

— Тук пише — посочих му малката табелка, но се постарах и да му обясня, — хаби се кислородът и без това не ни достига.

— Защо не отворите прозореца? — попита, но лулата не угасва.

— Заради синузита. Усещам как всеки момент ще пламне. Уби ме течението от тази страна.

— Тогава моля ви — поиска — карайте малко по-бързо.

— Не мога.

Колата наистина едва вървеше.

— Защо не можете?

— Защото е нанагорнище — обясних.

— Ами — попита, като продължаваше да дими на всички страни — това лифт ли е или кола?

— Свещите — обясних учтиво, — свещите са загорели и два вентила изпускат.

— Можете ли поне да спрете малко? — попита той след кратка пауза, изпълнена с дим.

— Това мога — казах услужливо. — Да спре винаги може.

Спрях до тротоара. Той слезе, тръгна по тротоара. Бързо. И все повече се отдалечаваше. Слязох и аз.

— Къде отиваш? — викнах. — Ей!

Той изчезна между хората. Гледам, псувам, хората ме блъскат, заглеждат.

Върнах се при колата, която бръмчи на място. Вместо маслото, което бях поправил… виждам, капе водата. Напсувах бога и подкарах колата. На задната седалка вече седеше нов пътник.

— Да го пречука човек — казах. — Да го пречука и да спи спокойно.

— Моля? — попита пътникът.

Ровеше в чантата си, вадеше нещо и записваше.

— Без тояга — казах — ред няма да има. На събрания можем да си приказваме, но докато не заиграе пръчката, на човек не му идва умът в главата.

— Ако ви разбирам добре — попита пътникът, — имали сте намерение да биете някого?

— Не мога да оставя колата на улицата — признах си, — иначе той нямаше да се измъкне читав от ръцете ми. Та ако ще да го бях оставил чак на Конярника.

— Спрете тук — поиска пътникът.

— Какво има пак? — казах, а чувствувам, че нещо става.

— Тук ще сляза — каза.

— Така ли? — обърнах се към него.

Виждам, че и той нещо драска.

— А защо изобщо се качи в колата?

— Да проверя.

Наплюнчи пръстите си, за да прелисти разни хартии, които беше поставил на скута.

— Не обърнахте брояча, макар че се качи нов пътник.

— Защото — обясних — гонех предишния.

— Второ — продължи той. — Гоните клиента и искате физически да го нападнете.

— Мога — казах — и теб да нападна.

— И това ни е известно — продължи той. — Че се заканвате на клиентите. Имаме подобни сигнали.

— Ама ти шпионин някакъв ли си тук? — попитах.

— И това ни е известно, другарю, знаем, че обиждате клиентите, които не ви харесват.

— Който не ми харесва — признах, — изобщо не го пускам в колата.

— Това е четвърто — записа оня.

— Ти например хич не ми харесваш. Ако не беше се промъкнал зад гърба ми, никога нямаше да се качиш в колата.

— Обиждайте, обиждайте — каза той кротко.

— Как не те е срам — обърнах се съвсем към седалката — да ми правиш мръсно, а аз да те возя честно.

— Не ме е срам — отвърна, като закопча чантата си. — Срамота е, другарю, че имаме такива шофьори на таксита, Белград е европейски град.

Тогава ми взеха три хиляди съгласно решението на оня същия инспектор. Останалото, което успях да спечеля, ми грабнаха други: автомонтьори, продавачи на бензин, продавачи на резервни части. Което оставаше, след като покривах дълговете и разписките, вземаше собственикът на колата, който лежеше в болницата.

Или другите нещо не бяха в ред, или аз бях способен за нещо друго. За това не бях. Да се надпреварвам по улиците, да псувам по пиаците и да доказвам, че не съм откраднал позволителното за работа, не ми вървеше. Често наблюдавах ръцете си на кормилото, докато колата стоеше на червено. Зад мен или истерично съскайки се препираха мъж и жена, две нещастно свързани създания, или се смееха и вдигаха врява младежи, напълнили колата до покрива, а аз гледах пръстите си, които леко трепереха на кормилото. Това бяха пръсти на пианист или хирург. Майка ми имаше право може би в своите бълнувания, а аз ги бях зацапал с масло, плюех в тях, за да върна дребни пари, порязвах ги, дращех ги, наранявах ги до кръв, като сменях гумите, лягах под ръждясалото шаси да видя коя износена част пак се е откачила. С лека ръка оставих тази таратайка, върнах я на собственика, платих, издължих се на всички, които ме гонеха за дългове, и всъщност след шест месеца тежък физически труд останах без пукната пара. След като се мятах три години като акробат в Белград. Равносметката беше поразителна.