Синиша Павич
Горещ вятър (35)

Весна ме изпревари.

— От днес — каза на Фирга — няма да ме събуждате толкова рано.

Беше сутрин, лампата още светеше. Тя в пижама, аз също.

— От днес ли? — рече Фирга. — А какво се е случило днес?

— Изтече ми пробният срок?

Отидох в кухнята, започнах да се мия, за да не чувам нищо.

— Това не беше никаква работа — обясняваше тя на Фирга, когато се върнах. — Без перспектива. Тъпчех на едно място.

— Какво казва? — обади се глухата ми баба.

— Вече няма да работи — викна Фирга, — уволнили я.

— Те не ме уволниха, аз ги напуснах.

— А-а — отвори уста Фирга съвсем объркан.

— Записах се в курс за чужди езици. Без езици и стенография днес не ставаш за нищо.

— Какво разправя, де? — отново се обади настойчиво баба, вече разтревожена.

— Няма да работи! — викна й по-силно Фирга.

— Така значи — баба застана с джезвето в ръка. — Само баба да работи значи!

Изпи кафето направо от джезвето, утайката изсипа в умивалника.

— И баба повече няма да работи!

Хвърли джезвето върху неизмитите съдове.

— От днес всеки си готви! Всеки си мие съдовете, пере си ризите и гащите! А баба — в парка на Ташмайдан. Ще седна на пейката и ще гледам хората.

И удари с длан по масата.

— На кинотека ще ходя да гледам стари филми!

Излезе и тресна вратата.

— Не си ми казвал — обади се Весна сред тишината, — че баба ти е неуравновесена.

— Казах ти, че е малко чалната.

— Това го каза за вуйчо си — поправи ме. — Той бил чалнат. За баба си каза, че не се чувала.

— Че не чува — поправих я. — Така ти казах. Че седи на ушите си, а за вуйчо казах, че накриво е роден.

— И че е чалнат — настояваше Весна още сънена и в лошо настроение. — Но му стигала, както каза, една бутилка бира и ставал като памук.

Фирга седна, а беше тръгнал да излиза и той.

— Извинете — обърна се Весна към него, — това са негови думи.

— Бутилка ли? — попита Фирга.

— Да, бутилка.

— Е, къде е тази бутилка? — попита мрачно. — Отдавна не съм виждал никаква бутилка. Оженихте се нелегално, без сватба и без почерпка, та затова тръгна наопаки още от самото начало.

Тресна и той вратата.

— Те стават все по-лоши — каза Весна.

Седяхме един срещу друг, на масата между нас — безредие, нахвърляни кофички кисело мляко, пълна мрежа от пазара, донесена и оставена.

— Какво си ме зяпнал? — попита отбранително, наперено. — Липсва ли ми нещо?

— Да, липсва ти по нещо — казах.

— Какво например?

— Прическата например. Онази, черната. Кам ти я хубавата коса, заради която си загубих главата и се ожених?

— Ето я в гардероба — отвърна предизвикателно. — Няма да нося и вкъщи перука, я!

— Кам са ти клепките на очите, дълги и извити?

— Изпочупиха се. Трябва да си купя нови.

— А веждите? — продължих, примигвайки с очи. — Никъде ги няма, изчезнали.

— Не съм ги нарисувала още.

— Е, хайде де — казах, — вземи молива и ги нарисувай най-после.

— Първо трябва, смятам, да се измия!

— Леле, божичко — завайках се и започнах да се протягам. — От сутринта да гледам жена си без вежди. Всичко, в което се бях влюбил, държи в гардероба, в чанти и чекмеджета, а из къщи се движи като кутсуз.

— Има ли по-голям кутсуз от теб — сряза ме, като почеса чорлавата си коса. — В ресторанта си момче и половина, а вкъщи — без тенджера кафе не можеш очи да отвориш.

— Не ми се отварят — признах. — Какво ще видя? Бяла покривка на масата ли? Мляко с кафе ли, пресни кифли, мед, масло, ровко яйце?

Станах и започнах да правя гимнастика.

— Ти — казах запъхтяно, леко заканително, докато обличах ризата си — малко ме познаваш.

— Затова се омъжих за теб — отвърна тя. — Ако те познавах, все щях да се отърва някак.

— Ами — отвърнах й, докато нахлузвах панталоните — и сега не е късно.

— Сега, така ли? — усмихна се язвително. — След като ме изцеди като лимон?

— Нещо много бързо се изцеди — отвърнах й, като гледах встрани. — За един месец.

— И то оня, меденият — приключи тя.