Синиша Павич
Горещ вятър (61)

В аперитива „Под липата“ цял час чаках Боб. Когато го зърнах през стъклото, бързо се прехвърлих на свободната маса. Посочих му стол и докато той сядаше, аз гледах шапката си, забодена на коляното на десния крак, който бях прехвърлил върху левия, и леко го клатушках.

— Невероятно — рече Боб, след като първо потърси цигарите си, намери ги и запали една. — Невероятно — повтори и изпусна кълбо дим.

— Какво невероятно?

— Откакто се занимавам с твоя случай — каза, — открих невероятни неща.

— Да чуя — отвърнах спокойно.

— Госпожа Паула Шумахер — каза, като изтърсваше пепелта в кибритената кутия — е в непозволени отношения с магазинера Станимир, който довчера беше на лагер. Началникът на юридическата служба Татич има непозволени отношения с научната си сътрудничка и същевременно с госпожа Паула Шумахер.

— Абе — прекъснах го — коя Паула…

— Кореспондентката по немски — обясни той.

— Аз те питах за Весна, бе. За жена ми… За нея ти поставих задача. Тя с кого си има работа?

— Само с моя шеф.

Гледах го, без да мигна, и чувствувах, пак с отворена уста.

— За да разбера всичко — продължи — и аз влязох в непозволени отношения със сервитьорката.

— Тя откъде знае той с кого спи? — попитах съвсем откачил.

— Тя му е резервна любовница.

Млъкнах. Дори не се завайках по стария си грозен навик.

— Какво ще обичате? — доближи се келнерът към нас.

— Той сега нищо — каза Боб, — а за мен сандвич и водка.

— Как изглежда този подлец? — попитах го, след като келнерът си отиде.

— Кой подлец?

— Този твоя шеф на публичния дом?

— Отлично — отговори.

— Искам описание. Сведения.

— За какво са ти сведения? — попита подозрително.

— Ще разгоня този змиярник. Ще разплета това змийско кълбо. Мамка ви ваша!

Той пое водката и сандвича, които му донесе келнерът, започна да ги нарежда на масата, сякаш ще играе шах, повдигна очи към мен и рече:

— Нямаш никакви изгледи. Всичко, което на теб ти липсва — продължи с пълна уста, — този човек го има двойно. Два факултета, две титли. Две заплати. Докато ти успя да издрънчиш едно жилище, той е оставил вече две на бившите си жени. Сега ще изгони и третата. А ти си се разтреперил за едната. Изпуснал си момента, драги. Това, което той вече е забравил, ти никога няма да научиш. Ти си затънал вече. Другите вървят напред. Образовани, програмирани, енергични.

Гледах го все по-объркан.

— Къде вървят? — успях да кажа.

— Напред — продължи да размахва останалия сандвич. — Не е важно къде. Все по-напред. Да живееш, значи да желаеш. Желанията се умножават ненормално. Вече никой не върви пеша и пак всички са недоволни. А ти как ще задоволиш тези желания? Със своя перфоратор ли? Затрупан с картонените си класьори ля?

След това дълго мълчахме. Никога не бяхме мълчали толкова.

— Какво да правя? — чух неочаквано себе си.

Той сякаш не ме чу. Все пак след една-две минути каза:

— Събитията трябва да се приемат спокойно. Това е признак на зрелост. Когато разбереш, че животът е непрекъснат наниз от загуби, значи си философ. И после никой нищо не може да ти стори.