Синиша Павич
Горещ вятър (34)

Мина месец. Започна вторият. Усмивките изчезнаха.

Баба ми ръмжи, мърмори нещо, устата й все мели. Пречи й Фирга в кухнята. Пречи й Весна, докато си мие зъбите на чешмата. Колко зъби има, мърмори баба в леглото, постоянно ги търка, като че търка голямо пране. Весна се нервира, на баба не смее да каже нищо, пристига при мен с пастата за зъби в ръка. Защо съм я бил смачкал по средата, като че някой я е тъпкал с крак. Баба кашля от дима, изсмукан през цигарето, събужда се, мотае се из кухнята, после пак ляга и започва да хърка. Фирга свири, за да спре. Като спре, чува се как аз шумоля с вестника. То пък пречи на Весна. За хъркането и свиренето не казва нищо, шумоленето й пречи. Като че вестникът е от пластмаса и може да се обръща, без да шумоли. А трябва да го обръщам, защото тя го е разпиляла и трябва бос и по пижама да търся шеста страница по всички кътчета на къщата. При това може би съм казал, че се нервирам, когато някой така разпилее вестника и обявленията стават първа страница. Весна веднага отговаря от какво тя се нервира: когато някой е дребнав. Това я нервира повече от всичко. Тогава се появява Фирга по пижама на вратата на кухнята и съобщава, че той най-много се нервира, когато двама дребнави всяка нощ бъбрят до дванайсет и той не може да спи даже и в кухнята, в която сме го наблъскали.

Сутринта пръв се събужда, говори на висок глас, докато мине през стаята, и все има да минава за нещо. Понеже баба не чува добре, крещи, особено когато дойде време и ние да ставаме, в шест часа.

— Какво крещиш? — казвам му, докато полусляп се блъскам из стаята, удрям се в ъглите на масата и се спъвам в стола.

— В тази къща всички крещят — обажда се Весна.

И тя се прозява, мъкне се из къщата по нощница.

— Ти крещиш нощем — казва ми, докато се прозява. — Плещиш насън.

Иска от баба лайката, Фирга се намесва:

— Защо вися аз за кисело мляко, щом тя пие лайка?

— Лайката ми е за измиване — осведомява го. — Ако не знаете, аз се мия с лайка.

— Не знаех — признава Фирга.

Не знаех и аз, че с кисело мляко си маже врата, че дънките, които така хубаво й стоят, трябва да облича легнала, защото иначе не може да ги закопчае, че за ръцете й е необходим ацетон и лак, за лицето — мляко, два лосиона и кремове, нощен и дневен. Знаех, че пуши, но не знаех колко. Още един хляб не съм купил, а половината заплата хвръкнала.

В работата — тревоги от сутринта. Още не съм изпил кафето, почват да пристигат, до почивката съвсем ме смазват. Половината от почивката ми минава в тоалетната, защото домакинът е вече там, онзи, на когото подписах списък на инвентара.

— Чухте ли за моя случай? — пита ме.

Вече три пъти го чувам лично от него, но той пикае до мен и пак ми го разказва.

— Три години ми остават до пенсия — казва, — а имам две язви. И двете са ми от началника на отдела.

Закопчава панталоните, вади пистолет.

— Какво ще кажете — пита ме, — да го сплаша малко с това, а?

Прекъсна ме, не мога да се изпикая.

— Не е истински — казва и пръска вода от него. — Но повече не мога да живея така. Измислил е, че ми липсват някакви глупави дреболии и амбалажна хартия. Само три години ми остават до пенсия, но няма да я дочакам. Ако двете язви перфорират едновременно, няма да мога да стигна до болницата даже.

Отивам в бюфета за второ кафе, той се домъква след мен.

— За този пистолет не се наказва, нали? — пита ме. — Понеже е гумен.

— Попитайте юрисконсулта — отговарям му сериозно.

— С него не приказвам. Подвел ме е под дисциплинарна отговорност. Аз съм може би разсеян, но не съм крадец. Ще изплаша господина и то когато пикае. „Луд съм“, ще му кажа, и без това разправя, че съм бил луд. „Или ще ме оставиш на мира, или с теб е свършено. И с теб, и с мен.“ Това е единственият начин да се дотътря до пенсия с тези язви.

Кафето не усетих дори. По средата на почивката бягам от него в канцеларията, но той и там се отбива.

— Един въпрос — казва, облегнал се с лакти на цялото бюро, та усещам дори дъха му. — Ако наистина се изплаши, а има да речем слабо сърце? Защото не е изключено и той да има някакво сърце.

— Не е изключено — отвръщам — да има и пистолет.

— Какъв пистолет?

— Железен. Истински.

Остана облегнат с лакти на бюрото ми, замислен, притиснал преписките, стои, не си тръгва.

— Мислите, че има оръжие? — попита.

— Само ви обръщам внимание. Тук и там гръмват по някои. Зет убил тъста, баща — син, син — родители, защо и той да не ви гръмне вас, щом вече е такъв, а вие не сте му нищо?

На събранието (пак започна в три) слушам, гладен като куче, предложението от трудовия колектив да бъде изключен някакъв си Павкович, защото не си гледал работата, организирал тайна група, подронвал авторитета на колектива, обидил директора, нанесъл материални щети, освен това бил пияница и създавал лоши отношения в колектива. Изказаха се пет души, а най-много говори Контраш, дребен мъж, подвижен като на пружини, красноречив, който май никога не е ни гладен, ни уморен, винаги с бележник в ръка и винаги контра. Отхвърли точка по точка цялото предложение, чак до пет и четвърт. Павкович според него е честен, трудолюбив, старае се в работата, щетите не са доказани, никога не е бил пиян, а в кварталната организация е известен като активен член и участник в новите мероприятия.

От предпазливост не гласувах, реших да ги напусна всички до един и то час по-скоро.