Синиша Павич
Горещ вятър (25)

Вечерта, в която за пръв път я видях, беше гореща. Втори август. На сянка 33, на тъмно също толкова и още по-малко въздух. Струваше ми се, че поемам същия въздух, който издишвам. Сухият вятър шумолеше в тополите, в листата, черни като изгоряла хартия. По улиците се движеха шествия от хора, трупаха се в Скадарлия^[1] между пълните ресторанти и претъпканите тротоари, по които вече не можеше да се върви от насядалите по тях, по бордюрите, пушеха, пиеха сокове или само плюеха пред себе си.

Седях в градината на ресторанта сам, с бутилка бира на масата. Бирата беше хладка, а келнерът, когото два пъти помолих за лед, мина покрай мен без лед, целият в пот, третия път се наведе, любезен, и поиска да приема двама души на масата. Погледнах мъжа, който нетърпеливо чакаше край оградата, исках да откажа. Не ми хареса, млад, докаран, привличащ вниманието, нетърпелив към чуждата маса и стол, навярно към всичко чуждо включително и към жените. Такива бързо преценяват нещата, вземат решение и действуват и докато аз още си отварях устата да отговоря отрицателно, той вече беше на масата. За да кажа две думи, трябваше ми повече време, отколкото на него да се доближи, да доведе девойката и да я настани на свободния стол. Отиде да потърси за себе си друг стол, като ме остави да се гледам с девойката през бутилката бира.

Тя се усмихна с благодарност, стеснително и като че се извинява. Държеше се някак скромно, с ръце върху чантата, чантата върху скута, а краката, събрани и подвити под стола. Седеше, като че веднага ще стане, гледаше мило, а беше облечена обикновено, без пръстени, украшения и накити, за разлика от своя кавалер. Той впрочем имаше пръстен, голям, масивен, размахваше го и блещукаше с него пред очите ми, докато поръчваше на келнера шницел, салата, майонеза, вино и пасти. Около китката на ръката му се въртеше верижка, а друга висеше около врата под старателно разкопчаната и разгърдена риза, на другата му ръка блестеше часовник, лицето му лъщеше, обгоряло и добре натъркано с помада. Ядеше със същото внимание, с което се беше облякъл и докарал, а при това и приказваше. И с пълна, и с празна уста. Не можех да чуя музиката от него, а бях дошъл тъкмо за тази музика. Свиреха някакви младежи от Гърция на бузуки, с певец, обгорял от слънцето, закръглен и твърд като гръцка диня, звънлив и вдъхновен. Той пееше, този приказваше. Ядеше и приказваше. Оплакваше се от твърдия шницел, от тъпите ножове, масата му се клатеше, солта му беше цялата на бучки, салатата му беше увехнала, даже и моята бутилка бира му пречеше и аз я взех в ръка.

— Вие къде ще се храните? — попита ме девойката учтиво.

— Аз няма да се храня — обясних. — Дойдох заради музиката.

В настъпилата краткотрайна тишина се разнесе песен, широка като егейската морска шир, стара като ладия, която плава по нея, като маслините, които растат вече стотици години.

— Не знам — добавих неуместно — кой може да яде при такава музика.

За щастие оня не ме слушаше. Навъсено жулеше шницела.

— Тази мъка — каза ядосано — ще ме накара да се оженя.

— Да не би да искаш ръката ми? — попита девойката.

Също скромно, но долових духовито. Буйна, очите й играят.

— Защо не? — отвърна той със същия сърдит глас. — Вече отдавна се познаваме.

— Прекалено отдавна — подчерта тя.

Аз като че ли не съществувах. Можех да стана ида си отида с бирата, която стисках в ръка.

— Време е да настъпи някаква промяна — продължи той, пак с пълна уста. — Омръзнаха ми тези ресторанти, келнери, това лошо месо. И не се чувствувам удобно.

Изведнъж стана като ужилен, хвана се за крачола и почна да го опъва. Търсеше микроскопичното петно, което пръсна от чинията, когато резен домат падна от вилицата обратно в олиото. Взе солницата и дълго посипва крачола си, после отново седна в съвсем лошо настроение.

— Искам да танцувам — каза девойката.

Все така скромна, учтива, но забелязах — малко нервна. Бързо същество. Буйно. Сега свиреха игриво и краката й, подвити под стола, се протегнаха и едва забележимо потропваха на място.

— Танцува ми се — повтори упорито тя.

— Виждаш, че се храня — отвърна той.

И двамата упорити. Скромна, учтива девойка, буйна, но упорита.

— Яж после — каза, като че ли му заповядва.

И енергична.

— Ще изстине яденето — отказа той, без да повишава глас, също енергичен, но по друг начин. Спокоен. Тежък.

— Докато оглождиш всичко — продължи тя, — аз ще изстина.

Разбрах, че има остър език. Той вече го е знаел, не отговори нищо, продължи да яде.

— Ако мога да помогна — казах, — докато вие се храните?

Млъкнаха и двамата.

— Да не седим така напразно — добавих, — и на мен ми се танцува.

Той дъвчеше бавно, а после каза, без да ме поглежда:

— Вече ни помогнахте, като ни приехте на масата. Ще се задоволим с това.

Тя мълчеше.

— Какво мисли госпожицата? — попитах и я погледнах.

— Какво мисли тя — отвърна той със същия спокоен и самоуверен глас — чухте тъкмо от мен. Случайно сме на една маса и не си правете никакви илюзии от тази случайност.

Бях решил да си тръгна, но тонът му, начинът на говорене, като на събрание, отвисоко, ме задържаха на мястото. Защо и докога, казах си, ще отстъпвам пред тези нахални и многообещаващи хора. Как стигнахме дотам да ми вземе масата, стола, да ми седне едва ли не в скута, да лапа пред носа ми и да разказва глупавите си неволи, а аз да не смея да попитам за един танц девойката, която, положителен съм, е отнел от някого.

— Що за хора сте — казах. — И от танца правите проблем.

— Съжалявам — отвърна категорично той.

— За какво ще ме съжалявате — изсмях се. — Не съм инвалид. Мога и сам да танцувам. В Гърция мъжете сами танцуват. Става човек от масата — обърнах се към нея, — там, където се е озовал, и танцува. С цигара в уста, с шапка на главата. Жена му седи там, а той танцува. Като че няма жена.

— Чувала съм — каза девойката.

— Не сте ли виждали? — попитах.

— Не съм.

— Сега ще видите — казах и оставих бутилката бира на средата на масата, станах и отидох при музикантите.

Понякога си мисля, че можех да стана добър балетист. Това, което беше пречка във футбола: меките движения, стремеж към парадност, лек допир до земята, в балета щеше да ме тласне напред. Музиката умеех да слушам с цялото си тяло, не само е ушите, а когато танцувах, другите спираха, за да ме гледат. Не ме спъваха и не ме хващаха за врата както във футбола. Ръкопляскаха ми.

Исках да се промъкна през навалицата обратно, но срещнах нея.

— Хайде — каза весело. — Още веднъж.

Блъскаха ни двойки, но аз я хванах за ръка, протегнах десния крак встрани и заех поза, парадна, като фехтовач пред състезание.

— Хайде!

Отново се образува кръг около нас, а оркестърът, щом ни забеляза, звънна целият и засвири ритмично. Девойката се блъсна в мен и разбрах, че не знае стъпките. Реших, че е смела, а когато на два пъти ме настъпи и че е нахакана. Но краката й бяха хубави, леки, колкото можах да видя. И бързо свикнаха с такта. Има слух, реших. И за една-две минути танцувахме така, като че отдавна танцуваме заедно, скачахме високо, клякахме, удряхме с длан в бетона, обръщахме се и се срещахме с очи и с гърди.

Има и гърди, усетих.

Накрая ни ръкопляскаха. Запъхтени, пламнали, развълнувани се върнахме на масата. Там нямаше никого.

— Може би е отишъл в тоалетната — казах, като се озъртах.

Тя мълчеше. Гърдите, които току-що бях забелязал и почнал да им се възхищавам, се издигаха и спускаха.

— Да платя — каза на келнера изведнъж, спокойно.

— Платено е — отговори келнерът. — Господинът плати и си отиде.

— Няма значение — каза тя. — Моите сметки аз си плащам.

Отвори чантата, извади портмонето си.

— Но — каза смутено келнерът — два пъти не мога да вземам пари.

— Това си е ваша работа — отряза го тя.

Свястно, способно същество, реших удивен, докато келнерът отиде да се разбере с шефа.

— Можем да изиграем още един танц — казах.

— Умеете и сам да танцувате — отговори ми, усмихна се, по разсеяно, неразположено.

— Двама — усмихнах се — е по-хубаво.

Тя погледна часовника си, малък часовник, на нежната й тясна китка.

— Сутринта имам заседание — каза, — трябва да стана рано.

— А вечерта?

Взе бележника, изваден от чантата заедно с портмонето, и погледна в него.

— Утре вечер например не мога.

— Това нещо като тефтерче ли е? — казах.

— Разбира се — отговори тя. — Една секретарка не може да няма предвид своите задължения.

— Тогава вдругиден? — предложих, като се учудвах на собствената си натрапчивост.

— Имам семинар.

— А в неделя?

— Директорът ми — каза тя, като гледаше в бележника си — дава делова вечеря.

— Не може ли да вечеря без вас?

— Без мен — отговори важно — не може и носа си да избърше.

И високомерна значи.

— А в понеделник?

— Есперанто — прочете от бележника.

И добави, понеже аз бях млъкнал.

— Една секретарка трябва да знае есперанто.

— А една секретарка — политах — не трябва ли да има свободен ден в седмицата?

— Идущата събота — изнамери тя в бележника. — Свободна съм идущата събота.

Като че ми бе направила голяма услуга, и то пряка сила, затвори бележника и явно ме заличи от дневния ред.

— Коя дата е? — попитах.

— Дванайсети.

— На дванайсети — излъгах — няма да мога. Имам семинар във Върнячка баня.

Тя пак отвори търпеливо бележника си.

— Мога и на тринайсети.

— На тринайсети никога не почвам нищо. По принцип.

— Тогава нищо — отговори тя, затвори бележника и го пъхна в чантата. — Забравете.

Току-що я бях видял, а вече да я забравя ли? Докато я гледах как отново плаща сметката си, нещо ми подсказваше, че ще я запомня завинаги.

— Мога ли да ви изпратя до къщи? — попитах.

— До телефонната будка — съгласи се тя.

Телефонната будка беше изпотрошена, с врата без стъкло. Макар че се разхождах малко встрани, чувах няколкото думи, които тя произнесе сърдито и по-силно.

— … „срамота“… „кретен“… „мизерник“… „покритие“ — чух сподавено, поради бумтенето на автобуса, а след това в тишината — съвсем ясно: „не ти телефонирах, за да слушам мнението ти за мен, а да ти кажа къде да отнесеш своята…“

В този миг забръмча един от ония, дето имат мотори без ауспух и милицията спокойно наблюдава как ни продънват тъпанчетата. Гърмеше, кънтеше и изпускаше дим, докато не зави зад ъгъла.

— Имате ли още един динар? — чух през рамката, на която също нямаше стъкло.

Очакваше нетърпеливо със слушалката в ръка.

— Имам само още два — отговорих, — как ще се оправяте после, не знам.

Без да каже дума, набра номера, изчака малко и изведнъж започна да говори бързо и тихо точно когато минаваше камион, натоварен със строителен материал и ме задуши с черния си гъст дим от дизела.

— Тръгваме — съобщи тя, като излезе през затворената врата.

Вървяхме мълчаливо по пустата улица, по тротоарите, която бяха измити, но все още топли от жегата през деня. Малките локвички миришеха на хладка влага, бързо съхнеха под горещия вятър, който шумолеше в тъмното и замазваше лицата ни със сенки.

— Съжалявам — казах.

— Аз не — отговори ми сериозно, бързо. — Екстра беше.

— Имам предвид него — продължих сдържано.

— Него забравете.

Усмихна се мило, кокетно.

— Ще се постарая някак да… — поклатих глава и добавих тихо, с надежда: — Не знам дали вие ще искате.

Продължаваше да се усмихва. Но усмивката и като че беше останала изрисувана на лицето и забравена.

— Той не представлява нищо — каза, а усмивката й замръзна съвсем, така че приличаше на реклама, неестествена и безизразна.

— Прави друго впечатление — продължих в желанието си да го очерни още повече. — Изглежда, че има някои качества.

— Никакви — отсече тя. — Не носи нищо в себе си. Празен е като празна чаша. Прозрачен като стъкло и празен като чаша.

— Всеки от нас — казах — понякога е празен. — Аз например…

— Вие например — прекъсна ме — сте съвсем друг. Вие имате качества.

— Какви? — изпуснах се.

Тя се спря, посочи малката къщичка, строена отдавна и вече потъмняла от времето.

— Тук живея.

— Какви качества? — повторих.

Бях нетърпелив да чуя кои са те. Отдавна никой не ми беше казвал, че имам изобщо нещо ценно в себе си. Почти се бях примирил, че пет пари не струвам.

— Някак сте съвсем друг — каза.

— Какъв? — настоявах. — Как друг?

Усмивката й стана блага, омекчи се, възвърна си миловидността.

— Лека нощ — каза.

Махна ми от портата, заигра с пръстите на повдигнатата ръка и изчезна.

На четиринайсети август отново танцувахме, на шестнайсети седяхме в „Гръцката кралица“. Разказвах й за Гърция.

— Двеста хиляди бели къщи, нарязани от прави улици, под ярко небе — това ти е Атина. (Вече бяхме на ти.) Петдесет бели къщи — това ти е гръцкото село. Житото расте до морето, маслините — сред житото. Тревата расте от камъните, руини, стари хиляда години, лежат в трева, скали, още по-стари, бели като варовик, нажежени от слънцето, треперят, а в допир с морето меко шумолят и се обливат с пяна като живи. Откъснати и потопени отломки чернеят на дъното като угаснали. Под слънцето морето се избистря и се утаява в дълбоки сини петна, а покрай брега остава прозрачно. Гладката му повърхност е хванала тънка, лъскава кора. Дървеният клюн на лодката я разбива на пяна, докато ние плаваме. Започва да струи ветрец, избърсва от водата блесналия прах като от стъкло, разкрива набръчканата и студена синева, а сред вятъра се чуват камбани от далечни села или от манастирите на Света гора.

Езикът ми се развърза, зачуди и мен самия.

— Колко сте били там? — попита ме.

— Три дни, но пак ще отида. Ще отидем заедно — добавих, като държах ръката й.