Синиша Павич
Горещ вятър (54)

Последното не го измислих. Дали се шегуваха, не можех да разбера. Лицата им бяха сериозни, причини за присмех нямаха. Едва ли някой от тях щеше по-добре да води моите дела. Водех ги сам, докато на противната страна се сменяха пълномощници, съдии и вещи лица. Пред всяко дело изчитах законите и коментарите към тях, обясненията, учебниците, включително и бележките под черта, сборниците присъди на Върховния съд. Имаше интересни случаи, по-объркани от моя. Заплитаха ги и ги решаваха, тълкуваха кое е право и кое не, а по тези дири, по които се бродеше до правдата, оставаха многобройни човешки нещастия и истински трагедии. С течение на времето правото ми хареса. По-точно хареса ми начинът да се стигне до правдата чрез всички ония многобройни разпоредби, закони, наредби и чрез клопките, които хората си поставяха едни на други. Стана ми мъчно даже, че не съм го учил навремето. Сега чувствувах, че щеше да ме увлече възможността, способността да доказвам на хората какво е право и какво е криво. Може би прекалявах в това отношение, започнах да го доказвам и на съдиите даже. Последният доста се гневеше от моите апострофирания и като че ли гледаше час по-скоро да приключи с делото. А оня, надеждният противник с брадичката, още повече.

— Можем ли да започнем? — попита съдията на следващото дело, бързо, докато прелистваше преписката така, че някои листа изхвърчаха от папката и се разпиляха по пода.

— Що се касае до мен — отговори противникът, — можем даже да приключим.

— А вие? — обърна се съдията към мен. — Как се чувствувате днес?

Сериозен, а като че ли се подиграва.

— Благодаря за вниманието — станах. — Засега добре.

— Виждам — каза съдията, — можете и да ставате.

— Само дето ме пробожда тук — притиснах с ръка около сърцето и далака, — но не е чудно…

— Всички ваши предложения са отхвърлени — съобщи той неочаквано.

— Всички ли?

— Заедно с искането за моето уволнение.

Седнах отчаян. Нямаше дори къде да погледна. Съдията ми беше омръзнал, срещу мен се перчеше оня с брадичката, а на пейките за публиката седяха Чолович и жена му.

— Да знаех поне да не се блъсках да идвам — казах с негодувание. — Пет пъти викахте техния директор на очна ставка, но очите ми не го видяха тук и никому нищо.

— Защо не е дошъл директорът? — попита съдията с нежелание.

— Не знаят кой ви е необходим — отвърна пълномощникът учтиво, — старият или новият.

Беше много учтив към съдията, навеждаше се, закопчаваше сакото винаги, когато ставаше, говореше ясно, угоднически.

— Този, който сега заема длъжността — каза съдията.

— Новият вече зае длъжността, но старият не иска да си отива.

— Не иска ли? — повтори съдията.

Загледа се в него объркан, като че ли очакваше още някакво обяснение, но онзи говореше като копче, само като го притиснеш. Обърна се към мен.

— С кого сте се хващали за гушата? — попита ме почти любопитно. — С първия или с втория?

— Тоя първият — изправих се аз — всъщност не е, първи, а четвърти, а вторият е пети. Мен ме хващаше за гушата още третият.

Изглежда го уплаших с това обяснение. Започна бързо да диктува нещо, като че ще закъснее за влака. „Щом предприятието може без директор“, чух го как мърмори, „може, смятам, и съдът.“ Гласно каза само, че делото е приключено, а моят противник на бърза ръка отвори куфарчето, извади списъка на разноските и го сложи на масата пред съдията.

— Ама готово ли е? — попитах колебливо.

— Готово — потвърди съдията, докато подписваше извадения от машината протокол, — окончателно.

— Значи на мен не ми се дава думата?

Той млъкна, като че се сети за мен, забравил ме и сега се сеща.

— Имате право на последна дума — каза.

— Ще се възползвам, но първо да чуя решението.

Излязохме в коридора, пълен с народ. „Той все е изключение“, чух Чолович да казва на жена си. Отидох на другия край на коридора, за да не се нахвърля върху навъсеното му лице, та не чух кога отново са ни повикали в залата. Нещо много набързо го бяха решили и когато влязох, всички стояха прави, а съдията нетърпеливо чакаше да ме открият и въведат. Прочете решението на съда неясно, едва разбрах, че се отменя решението на предприятието за моето уволнение и тези мошеници се задължават да ме върнат на същата проклета служба и ако бях разбрал добре — да ми изплатят цялата заплата. След това, докато развълнуван преглъщах слюнката си, а съдията пръскаше наоколо със своята и трепереше, като че ще получи удар, чух, че в апартамента съм бил влязъл незаконно и съгласно член този и този, ляво, дясно и т.н., задължавам се да напусна жилището с всички лица и вещи, и то в срок от 15 дни, в противен случай ще бъда принудително изхвърлен.

Седна.

Седнаха и другите.

Само аз останах прав.

— Седнете — каза ми съдията.

— Как да седна? — казах. — Не мога да седя.

— Преди не можехте да стоите.

— Сега не мога вече и да лежа. Отсега нататък ще рипам!

Той погледна ръцете си, сякаш се опомни в тази непристойна бързина, с която ме изхвърли на улицата. Като че загря малко.

— Доволен ли сте от решението? — попита.

— Как ще съм доволен? Хич не струва.

Те се спогледаха.

— Връщате се в предприятието — обясни съдията по-високо, като че съм глух, — а напускате жилището.

— Трябваше обратното — казах и седнах, защото краката ми сякаш се подкосиха. — Объркали сте всичко.

Тогава започнаха да се подсмиват иронично. Това ме вбеси.

— За какво ми е такова предприятие? — попитах. — Не знаят дори кой им е директор. Не искам да ги видя повече.

— Ако не сте доволен — съдията сви рамене, — имате право на обжалване.

— Това е, изглежда, единственото право, което имам: да обжалвам. А къде се дяна моето право на жилище?

Всички бяха станали, а моят противник, след като подписа протокола, обърна се към мен отвисоко, между другото, така „на крак“:

— Вие, другарю, сте лаик. Много приказвате за правото, но нищо не разбирате. Правото е наука. Цяла научна система.

— Преди да се разделим — казах, докато ми подаваха протокола и писалка да се подпиша, — искам да кажа нещо на теб, учения.

Той се спря, макар че бях млъкнал и започнал да подписвам.

— Правото е преди всичко правда. И трябва да я има тук.

Станах и притиснах ръка на гърдите.

— Там, където ви боде ли?

— Ако нищо не те е боднало, когато чу това решение, от теб никакъв юрист няма да излезе. Ако тук нямаш кантар — вперих пръст към неговите гърди, — тук, напразно си изучил толкова книги.

— Вас — изсмя се той — вероятно ви е боднало.

— Мен, ако искаш да знаеш, ме пресече.

— Тогава — присмя се — жалко. Наистина жалко, че не сте следвали право.

— Жалко — потвърдих, тръгвайки си, — защото аз имам такъв кантар. Но вече е късно.